Михаил Булгаков
Театрален роман (17)

Глава 16
Сполучлива женитба

През юни стана още по-горещо, отколкото през май.

Това съм запомнил, а останалото по някакъв странен начин се е размазало в паметта ми. Впрочем някакви откъслеци са останали. Спомням си например файтона на Дрикин пред входа на театъра, самия Дрикин на капрата в сив ватен кафтан и учудените лица на шофьорите, които трябваше да заобикалят файтона на Дрикин.

Спомням си още голяма зала, в която бяха сложени в безредие столове, на столовете седяха актьори. А около маса, покрита със сукно — Иван Василиевич, Стриж, Фома и аз.

През този период опознах Иван Василиевич по-отблизо и мога да кажа, че помня това време като много напрегнато. Причината е, че бях насочил всичките си усилия, за да направя на Иван Василиевич добро впечатление, и си имах много грижи.

През ден давах на Дуся сивия си костюм да го изглади и редовно й плащах по десет рубли за това.

Намерих един вход, към който беше долепена паянтова стаичка, направена сякаш от картон, и от някакъв набит човек с два брилянтени пръстена на ръцете купих двадесет колосани якички и всеки ден, като тръгвах за театъра, си слагах чиста. Освен това, вече не във вход, а в държавен универсален магазин закупих шест ризи: четири бели и една на лилави райета, една на синкави каренца, осем вратовръзки с различен десен. От някакъв човек, който независимо от времето седеше без шапка на един ъгъл в центъра на града до стойка с накачени по нея връзки за обувки, се снабдих с две бурканчета жълта боя и сутрин взимах от Дуся четката и чистех жълтите си обувки, а после ги лъсках с пешовете на халата си.

Тези неимоверни, чудовищни разходи ме докараха дотам, че за две нощи съчиних малък разказ, озаглавен „Бълха“, и с този разказ в джоба обикалях в свободното от репетиции време редакциите на седмичните списания и на вестниците и се опитвах да го продам. Почнах от „Корабоплаването“, където харесаха разказа, но отказаха да го поместят по съвсем основателната причина, че той няма нищо общо с речното корабоплаване. Дълго и скучно ще бъде да разказвам как обикалях редакциите и как ми отказваха. Спомням си само, че, кой знае защо, навсякъде ме посрещаха неприязнено. Особено добре съм запомнил някакъв пълен човек с пенсне, който не само че отхвърли решително моето произведение, но ми прочете нещо като конско евангелие.

— Във вашия разказ се долавя намигане — каза ми пълният човек и видях, че той ме гледа с отвращение.

Трябва да се оправдая. Пълният се заблуждаваше. В разказа нямаше никакво намигане, но (сега мога да направя това) трябва да си призная, че разказът беше скучен, нелеп и издаваше автора си напълно; авторът не умееше да пише разкази, нямаше необходимата дарба за това.

Въпреки това стана чудо. След като обикалях с разказа в джоба три седмици и след като ходих на „Варварка“, „Воздвиженка“, на „Нистие Пруди“, на Страстния булевард и дори, спомням си, на „Плюшчиха“, неочаквано продадох съчинението си в малката уличка „Златоустинска“, която излиза на „Мясницка“, ако не се лъжа, на петия етаж, на някакъв човек с голяма бенка на бузата.

Като получих пари и запуших огромната дупка, аз се върнах в театъра, без който вече не можех да живея, както морфинистът без морфин.

С горчивина в душата трябва да призная, че всичките ми усилия отидоха на вятъра и дори, за мой ужас, дадоха обратен резултат. Буквално с всеки изминал ден все по-малко и по-малко се харесвах на Иван Василиевич.

Би било наивно да се мисли, че залагах всичко на жълтите обувки, в които се отразяваше пролетното слънце. Не! Това беше хитра, сложна игра, в която влизаше например такъв похват като произнасянето на думите с тих глас, дълбок и проникновен. Този глас се придружаваше от прям, открит, честен поглед и лека усмивка на устните (съвсем не угодническа, а простодушна). Бях идеално вчесан, така избръснат, че при прокарване на долната част на китката по бузата не се усещаше ни най-малката грапавина, съжденията, които произнасях, бяха кратки, умни, поразяващи с познаването на въпроса — но нищо не излизаше. Отначало Иван Василиевич се усмихваше, когато ме срещаше, после взе да се усмихва все по-рядко и по-рядко и най-сетне изобщо престана да се усмихва.

Тогава почнах нощем да репетирам. Взимах малко огледалце, слагах го пред себе си, отразявах се в него и почвах да говоря:

— Иван Василиевич, вижте какво: според мен кинжалът не може да бъде използван…

И всичко вървеше от добре по-добре. На устните ми трептеше пристойна и скромна усмивка, погледът ми в огледалото беше прям и умен, челото ми беше чисто, пътят минаваше като бял конец през черната ми глава. Всичко това не можеше да не даде резултат и все пак ставаше все по-зле и по-зле. Аз изнемогвах, слабеех и малко позанемарих външността си. Позволявах си да слагам по два пъти една и съща якичка.

Една нощ реших да направя проверка и произнесох монолога си без огледалото, а после изкривих очи, надникнах крадешком за проверка в огледалото и се ужасих.

Гледаше ме лице с намръщено чело, озъбено и с очи, в които се четеше не само тревога, но и задна мисъл. Хванах се за главата, разбрах, че огледалото ме бе подлъгало и измамило и го захвърлих на пода. От него изскочи триъгълно парче. Казват, че е лош знак, ако се строши огледало. А какво да се каже за безумец, който сам чупи своето огледало?

— Кретен, кретен — извиках аз и тъй като говоря със завалено „р“, стори ми се, че в нощната тишина изграчи врана, — значи, биваше ме само пред огледалото, но щом го махнах, престанах да се контролирам и лицето ми се оказа подчинено на моята мисъл и… ех, дявол ме взел!

Не се съмнявам, че записките ми, ако изобщо попаднат в нечии ръце, ще направят на читателя не много приятно впечатление. Той ще си помисли, че пред него стои лукав, двуличен човек, който с някаква користна цел се е стремял да направи на Иван Василиевич добро впечатление.

Не бързайте да съдите. Сега ще ви кажа каква беше користта.

Иван Василиевич упорито и настойчиво се мъчеше да изхвърли от пиесата онази сцена, в която се самоубива Бахтин (Бехтеев), където светеше луна, където свиреха на хармоника. Но аз знаех, виждах, че тогава пиесата ще престане да съществува. А тя трябваше да съществува, защото знаех, че в нея има истина. Характеристиките, дадени на Иван Василиевич, бяха пределно ясни. Да, признавам, те бяха излишни. Аз го опознах и разбрах още през първите дни и ми беше ясно, че никаква борба с Иван Василиевич не е възможна. Оставаше ми един-единствен изход: да направя така, че той да ме изслуша. Естествено, за това бе необходимо той да вижда пред себе си приятен човек. Ето защо седях пред огледалото. Мъчех се да спася изстрела, исках хората да чуят как страшно пее хармониката на моста, когато върху снега под луната се разлива кървавото петно. Искаше ми се да видят черния сняг. Нищо повече не исках.

И отново заграчи враната:

— Кретен! Трябваше да проумееш главното! Как можеш да се харесаш на един човек, ако той самият не ти харесва? Ти какво си мислиш? Че ще измамиш някого? Ти си настроен против него, а ще се мъчиш да внушиш симпатия към себе си? Никога няма да успееш, колкото и да се превземаш пред огледалото.

А Иван Василиевич не ми харесваше. Не ми хареса и леля му Настася Ивановна, никак не ми хареса и Людмила Силвестровна. А това са неща, които се чувстват!

Файтонът на Дрикин означаваше, че Иван Василиевич идва в театъра на репетициите на „Черен сняг“.

Всеки ден по обед Пакин дотичваше с лек тръс в тъмния партер, усмихнат от ужас и с галоши в ръцете. След него вървеше Августа Авдеевна с карирано одеяло в ръце. След Августа Авдеевна — Людмила Силвестровна с тетрадка и дантелена кърпичка.

В партера Иван Василиевич си обуваше галошите, сядаше на режисьорската маса, Августа Авдеевна намяташе върху раменете на Иван Василиевич одеялото и на сцената започваше репетиция.

През време на репетицията Людмила Силвестровна, която се настаняваше близо до режисьорската маса, записваше нещо в тетрадката и от време на време издаваше възклицания на възхита — тихичко.

Вече дойде време да дам обяснение. Причината за моята неприязън, която се мъчех глупаво да скрия, беше съвсем не в одеялото или в галошите и дори не в Людмила Силвестровна, а в това, че Иван Василиевич, който от петдесет години се занимаваше с режисура, бе изобретил широко известна и според всеобщото мнение гениална теория за това как актьорът трябва да готви ролята си.

Нито за миг не се съмнявам, че теорията беше наистина гениална, но ме докара до отчаяние прилагането на тази теория на практика.

Залагам си главата, че ако доведях отнякъде на репетиция непосветен човек, той би се изумил безкрайно.

Патрикеев играеше в пиесата ми роля на дребен чиновник, влюбен в жена, която не му отговаря с взаимност.

Ролята беше смешна и Партикеев я играеше извънредно смешно и с всеки ден все по-хубаво. Беше толкова добър, че почна да ми се струва — не, това не е Патрикеев, а именно онзи чиновник, когото бях измислил. Патрикеев е съществувал пред чиновника и аз по някакво чудо съм го налучкал.

Щом файтонът на Дрикин се появи пред театъра и Иван Василиевич бе загърнат в одеялото, почна работа именно с Патрикеев.

— Е, да започваме — каза Иван Василиевич.

В партера се възцари благоговейна тишина и развълнуваният Патрикеев (вълнението му се изрази в това, че очите му станаха плачливи) изигра с актрисата сцената на любовното обяснение.

— Тъй — каза Иван Василиевич и очите му заблестяха живо през стъклата на лорнета, — това нищо не струва.

Ахнах в душата си и в стомаха ми нещо се скъса. Не си представях, че е възможно да се изиграе поне мъничко по-добре, отколкото го бе изиграл Патрикеев. „И ако той постигне това — помислих си, гледайки с уважение Иван Василиевич, — ще призная, че наистина е гениален.“

— Нищо не струва — повтори Иван Василиевич, — на какво прилича това? Някакви фокуси и непрекъснато преиграване. Как се отнася той към тази жена?

— Обича я, Иван Василиевич! Ах, колко я обича! — завика Фома Стриж, който следеше цялата тази сцена.

— Добре — обади се Иван Василиевич и пак се обърна към Патрикеев: — А вие помислили ли сте върху това какво значи пламенна любов?

В отговор Патрикеев измънка дрезгаво нещо от сцената, но какво именно — беше невъзможно да се разбере.

— Пламенната любов — продължи Иван Василиевич — се изразява в това, че мъжът е готов на всичко заради любимата — и заповяда: — Дайте тук един велосипед!

Заповедта на Иван Василиевич бе посрещната от Стриж с възторг и той завика тревожно:

— Ей, реквизиторите! Велосипед!

Реквизиторът докара на сцената поовехтял велосипед с олющена рамка. Патрикеев го погледна плачливо.

— Влюбеният прави всичко в името на своята любима — говореше звучно Иван Василиевич, — яде, пие, ходи и се вози…

Замирайки от любопитство и интерес, надникнах в карираната тетрадка на Людмила Силвестровна и видях, че тя пише с детски почерк: „Влюбеният прави всичко в името на своята любима…“

— … та ето, бъдете така добър да се повозите с велосипеда заради вашето любимо момиче — разпореди се Иван Василиевич и лапна ментово бонбонче.

Не откъсвах поглед от сцената. Патрикеев се натовари върху съоръжението, актрисата, изпълняваща ролята на възлюбената, седна в едно кресло, притискайки към корема си огромна лакирана старомодна чанта с пискюли. Патрикеев натисна педалите и заобикаля неуверено около креслото, поглеждайки с едно око към дупката на суфльора, в която се страхуваше да не падне, и с другото — към актрисата.

В салона всички се заусмихваха.

— Нищо подобно — заяви Иван Василиевич, когато Патрикеев спря, — какво сте облещили очи в реквизитора? Вие заради него ли карате колело?

Патрикеев потегли отново, този път втренчил и двете очи в актрисата, но не можа да завие и се озова зад кулисите.

Когато го върнаха, хванали велосипеда за кормилото, Иван Василиевич не призна и втория опит за сполучлив, и Патрикеев опита трети път, извил глава към актрисата.

— Ужасно! — каза с горчивина Иван Василиевич. — Мускулите са напрегнати, вие не си вярвате. Отпуснете мускулите, охлабете ги! Главата ви е неестествена, такава глава не убеждава.

Патрикеев потегли с наведена глава, гледайки изпод вежди.

— Халосен курс, вие карате празен, вие не сте преизпълнен с вашата възлюблена.

И Патрикеев потегли пак, и после пак. Единият път подкара с ръка на кръста и с дързък поглед, отправен към любимата. Като въртеше кормилото с една ръка, той направи рязък завой и налетя на актрисата, с мръсната гума й изцапа полата и тя уплашено извика. Извика и Людмила Силвестровна в партера. След като се осведоми не е ли ранена актрисата и не й ли е нужна медицинска помощ и като разбра, че нищо страшно не се е случило, Иван Василиевич прати отново Патрикеев да обикаля в кръг и той направи много обиколки, докато най-сетне Иван Василиевич не се осведоми не е ли уморен, Патрикеев отвърна, че не се е изморил, но Иван Василиевич каза, че вижда, че Патрикеев е изморен, и го освободи.

На мястото на Патрикеев дойдоха група гости. Отидох в бюфета да пуша и когато се върнах, видях, че чантата на актрисата е на пода, а тя самата седи върху ръцете си, същото са направили и тримата гости и гостенката, същата онази Вешнякова, за която беше писано от Индия. Те всички се опитваха да произнесат репликите, които бяха в пиесата на това място, но все не можеха да продължат, защото Иван Василиевич всеки път спираше произнеслия нещо и обясняваше къде е грешката му. Затрудненията и на гостите, и на Патрикеевата възлюблена се увеличаваха от това, че всеки миг им се искаше да си измъкнат ръцете и да направят жест.

Като видя моето изумление, Стриж ми обясни шепнешком, че Иван Василиевич нарочно е лишил актьорите от ръце, за да свикнат да влагат смисъла в думите и да не си помагат с ръцете.

Препълнен с впечатления от новите, чудни неща, аз се връщах след репетицията вкъщи и разсъждавах така:

Да, всичко това е странно. Но е странно само защото съм профан в тези неща. Всяко изкуство си има свои закони, тайни и похвати. На дивака например ще му се види смешно и странно, че човек си чисти зъбите с четка, пълнейки устата си с тебешир. На непросветения му изглежда чудно, че лекарят, вместо да пристъпи веднага към операцията, прави с болния един куп странни неща, например взима кръв за изследване и тям подобни.

Най-силно жадувах да видя на следващата репетиция края на историята с велосипеда, тоест ще успее ли Патрикеев да се вози „за нея“.

Но на следния ден никой не обели зъб за велосипеда и аз видях други, не по-малко чудни неща. Същият Патрикеев трябваше да поднесе букет на възлюблената. С това почнаха в дванадесет часа по обед и продължиха до четири.

При това поднасяше букета не само Патрикеев, но подред и всички останали: и Елагин, който играеше генерала, и дори Адалберт, който изпълняваше ролята на главатар на бандитска шайка. Това много ме учуди. Но Фома и този път ме успокои, като ми обясни, че Иван Василиевич постъпва както винаги извънредно мъдро, като обучава отведнъж цял куп хора на някакъв сценичен похват. И наистина Иван Василиевич придружаваше урока с интересни и поучителни разкази за това как трябва да се поднася букет на дамите и кой как е поднасял. Сега научих, че най-добре са правели това пак същият онзи Комаровски-Бионкур (Людмила Силвестровна възкликна, нарушавайки дисциплината на репетиция: „Ах, да, да, Иван Василиевич, не мога да го забравя!“) и един италиански баритон, с когото Иван Василиевич се запознал в Милано през 1889 година.

Аз наистина не познавам този баритон, но мога да кажа, че най-добре поднасяше букет самият Иван Василиевич. Той се увлече, качи се на сцената и показа близо тринадесет пъти как трябва да се поднася този приятен подарък. Изобщо почнах да се убеждавам, че Иван Василиевич е изключителен и наистина гениален актьор.

На другия ден закъснях за репетицията и когато дойдох, видях, че на сцената седят една до друга на столове Олга Сергеевна (актрисата, която играеше героинята) и Вешнякова (гостенка), и Елагин, и Владичински, и Адалберт, и няколко души, които не познавах, и по командата на Иван Василиевич „едно, две, три“ вадят от джобовете невидими портфейли, броят в тях невидими пари и ги скриват пак.

Когато този етюд свърши (а поводът за него бил, че в тази картина Патрикеев брои пари), почна друг етюд. Андрей Андреевич извика на сцената цял куп хора, те седнаха на столовете и почнаха с невидими писалки върху невидима хартия и маси да пишат писма и да ги залепват (пак заради Патрикеев). Същината беше в това, че писмото трябваше да бъде любовно.

Този етюд се запомни с едно недоразумение: между пишещите по погрешка попадна един реквизитор.

Иван Василиевич, който насърчаваше излизащите на сцената и не познаваше добре по лице новопостъпилите тази година в дублиращия състав, въвлече в съчиняването на въздушното писмо и младия къдрокос реквизитор, който се мотаеше в края на сцената.

— А вие какво чакате — завика му Иван Василиевич, — специална покана ли искате?

Реквизиторът седна на един стол и почна заедно с всички да пише във въздуха и да си плюнчи пръстите. Според мен правеше го не по-зле от останалите, но се усмихваше сконфузено и беше се изчервил.

Това предизвика рязката забележка на Иван Василиевич:

— Тоя веселяк от края кой е? Как се казва? Той иска може би да постъпи в цирка? Какво е това несериозно държане!

— Той е реквизитор! Реквизитор е, Иван Василиевич! — застена Фома и Иван Василиевич притихна, а реквизитора го пуснаха да си върви по живо, по здраво.

И се заредиха дни на непрекъснат труд. Много нещо ми видяха очите. Видях как тълпа актьори, предвождана от Людмила Силвестрова (която впрочем не участваше в пиесата), тичаше с викове по сцената и се залепваше за невидими прозорци.

Защото в същата картина, където бяха и букетът, и писмото, имаше сцена, когато героинята ми изтичва до прозореца, защото е съзряла през него далечни отблясъци от пожар.

И това бе дало повод за голям етюд. Този етюд се разрасна неимоверно и ще кажа откровено, накара ме да изпадна в най-мрачно настроение.

Иван Василиевич, в чиято теория фигурираше между другото и откритието, че на репетициите текстът не играе никаква роля и че характерите в пиесата трябва да се изграждат, като се играе свой собствен текст, Иван Василиевич бе заповядал на всички да преживяват заревото на пожара.

Поради това всеки, който тичаше към прозореца, викаше онова, което на него му се струваше необходимо да вика.

— Ох, боже, божичко! — се чуваше най-често.

— Кое гори? Какво става? — възкликваше Адалберт.

Чувах мъжки и женски гласове, които викаха:

— Спасявайте се! Къде има вода? Магазинът на Елисеев гори! (Дявол знае на какво приличаше всичко това!) Помощ! Спасявайте децата! Това е взрив. Викнете пожарната! Загиваме!

Сред цялата тази врява се извисяваше пискливият глас на Людмила Силвестровна, която крещеше пък нещо съвсем безсмислено:

— О, боже мой! О, боже всемогъщи! Какво ще стане със сандъците ми?! А брилянтите, а брилянтите ми!

Навъсен като облак, гледах как Людмила Силвестровна кърши ръце и си мислех, че героинята на моята пиеса произнася само:

— Погледнете… пожар… — и го произнася великолепно — и че нямам никакво желание да чакам да се учи да изживява този пожар Людмила Силвестровна, която изобщо не участва в пиесата. Дивашките крясъци за някакви сандъци, които нямаха нищо общо с пиесата, така ме ядосваха, че получавах тикове.

Към края на третата седмица от заниманията с Иван Василиевич ме обзе отчаяние. За него имаше три повода. Първо, направих аритметично изчисление и се ужасих. Репетирахме трета седмица и все една и съща картина. А пиесата имаше седем картини. Значи, ако се сложат само по три седмици на картина…

— О, господи! — шепнех в безсъница, като се мятах вкъщи на дивана. — Три по седем… двадесет и една седмици или пет… да, пет, ако не и шест месеца! Че кога ще почне да се играе моята пиеса?! След една седмица ще почне мъртвият сезон и репетиции няма да има до септември! Божичко! Септември, октомври, ноември…

Нощта бързо изтичаше и се съмваше. Прозорецът беше отворен, но не идваше хлад. Ходех на репетиции с мигрена, прежълтях и отслабнах.

Вторият повод за отчаяние беше още по-сериозен. На тази тетрадка мога да доверя тайната си: аз се усъмних в теорията на Иван Василиевич. Да! Страшно е да се произнесе, но е така.

Зловещи подозрения почнаха да се прокрадват в душата ми още към края на първата седмица. Към края на втората вече знаех, че тази теория, изглежда, е неприложима към моята пиеса. Патрикеев не само че не почна по-добре да поднася букета, да пише писмото или да се обяснява в любов. Не! Той стана някак скован и сух и вече не беше смешен. И най-важното, изведнъж го хвана хрема.

Когато съобщих опечален на Бомбардов за последното обстоятелство, той се усмихна и рече:

— Е, хремата му скоро ще мине. Той се чувства вече по-добре и вчера и днес игра в клуба билярд. Като свършите репетициите на тази картина, и хремата му ще мине. Пригответе се: и други ще хванат хрема. И пръв, струва ми се, Елагин.

— Ах, дявол да го вземе! — извиках, започвайки да разбирам.

Предсказанието на Бомбардов и този път се сбъдна. Един ден по-късно Елагин изчезна от репетициите и Андрей Андреевич записа за него в протокола: „Освободен от репетиция. Хрема.“ Същата беда постигна и Адалберт. Същото изречение в протокол. След Адалберт — Вешнякова. Скърцах със зъби, добавях в сметките си още един месец за хремите. Но не осъждах нито Адалберт, нито Патрикеев. И наистина защо трябва главатарят на разбойниците да губи време в крясъци за несъществуващ пожар в четвърта картина, когато неговите разбойнически и необходими за него неща го зовяха да работи върху картина трета, а също и пета.

И докато Патрикеев си пиеше бирицата и играеше с маркьора американка^[1], Адалберт репетираше „Разбойници“ от Шилер в клуба на Красная Пресна, където ръководеше драматичен кръжок.

Да, тази система явно беше неприложима към моята пиеса и дори нещо повече, изглежда, беше вредна за нея. Скарването между две действащи лица в четвърта картина повлече след себе си репликата:

— Ще те извикам на дуел!

И цяла нощ се заканвах сам на себе си да си отсека ръцете, задето бях написал тази триж проклета реплика.

Веднага щом бе произнесена, Иван Василиевич много се оживи и заповяда да донесат рапири. Пребледнях. И дълго гледах как Владичински и Благосветлов дрънчат с рапирите и треперех при мисълта, че Владичински ще извади на Благосветлов окото.

В това време Иван Василиевич разказваше как Комаровски-Бионкур и синът на московския градоначалник се дуелирали с шпаги.

Но работата беше не в този проклет син на градоначалника, а в това, че Иван Василиевич все по-настойчиво ми предлагаше да включа в своята пиеса сцена на дуел с шпаги.

Отнесох се към това като към тежка шега и какво изпитах, когато коварният и вероломен Стриж каза, че ме моли след една седмичка сцената с дуела да бъде „нахвърляна“! Почнах да споря, но Стриж твърдо настояваше на своето. До пълно изстъпление ме докара бележката в неговата режисьорска тетрадка: „Тук ще има дуел.“

И със Стриж си развалих отношенията.

В печал и възмущение се въртях нощем от хълбок на хълбок. Чувствах се оскърбен.

— На Островски май нямаше да смее да му вписва дуели — мърморех аз — и нямаше да позволи на Людмила Силвестровна да крещи за някакви сандъци!

И чувство на дребнава завист към Островски терзаеше драматурга. Но всичко това се отнасяше, тъй да се каже, към един частен случай, към моята пиеса. А имаше и нещо по-важно. Изнурен от любов към Независимия театър, прикрепен сега към него като бръмбар с карфица, аз ходех вечер на представления. И постепенно подозренията ми се превърнаха в твърда увереност. Просто започнах да си мисля: ако теорията на Иван Василиевич е безпогрешна и чрез неговите упражнения актьорите могат да придобият дарбата на превъплъщението, тогава, естествено, във всяко представление всеки от актьорите трябва да потапя зрителя в абсолютна илюзия. И така да играе, та зрителят да забрави, че това пред него е сцена…