Лорънс Блок
Убийства по списък (7)

7

У дома той прелисти един от албумите си с марки. Много колекционери бяха тематични филателисти и събираха марки не от определена държава или период, а със сходни изображения. Да речем марки с влакове, пеперуди или пингвини. Лекарят може да реши да събира марки с медицинска тематика, а музикантът да търси марки с музикални инструменти или с портрети на велики композитори. Или пък човек можеше да събира марки със зайци без някаква по-основателна причина от това, че просто много обича да гледа зайци.

Изкуството върху пощенските марки ставаше все по-популярна тема. Преди, когато марките са били в един цвят, пресъздаването на велика картина върху късче хартия е било много трудно. Монохромна миниатюра на „Мона Лиза“ можеше и да бъде разпозната, но определено й липсваше нещо.

Тези ранни марки, умело гравирани и красиво отпечатани, според Келър бяха далеч по-привлекателни от съвременните. Днес буквално всяка марка от коя да е държава беше цветна и всеки издател на марки можеше да бълва мънички репродукции на световните съкровища на изкуството. Благодарение на колекционерите тези усилия бяха доходоносни, но за разлика от анимационното изкуство на „Дисни“ или „Уорнър“, творбите на Рембранд и Рубенс не бяха защитени от търговска марка и авторско право. Всеки можеше да ги копира и мнозина го правеха.

Горната граница на колекцията на Келър беше 1952 година, така че повечето марки с произведения на изкуството оставаха извън обсега му. Но някои държави бяха издали такива марки още в далечните едноцветни дни — по-скоро от гордост от културното си наследство, отколкото за да приберат парите на колекционерите. Французите особено много обичаха да се перчат с постиженията си в тази област и при най-дребния повод пускаха марки с портрети на писатели, художници и композитори. Келър разгледа серия френски пощенско-благотворителни марки, които даваха истинска представа за влиянието на творците.

Разбира се, тук се нареждаше и испанската серия в чест на Гоя. На една от марките бе изобразен голият портрет на херцогиня Алба. Когато била изложена за пръв път, картината предизвикала сензация и след години пощенската марка се оказа също толкова вълнуваща за цяло поколение млади мъже филателисти. Келър си спомни, че преди много години тя беше част от колекцията му. Разглеждаше я под джобна лупа и копнееше да е по-голяма, а увеличителното стъкло — по-силно.

В последния брой на „Линс“, както в почти всеки брой, в рубриката „Писма до редакцията“ се водеше разгорещен дебат какъв е най-подходящият начин да се запалят младите по филателията. Очевидно в свят на компютри, „Нинтендо“ и Ем Ти Ви колекционирането на марки не беше толкова привлекателно за момчетата и момичетата. Ако хлапетата престанеха да събират марки, откъде щеше да дойде следващото поколение възрастни филателисти?

Келър обмисли въпроса и реши, че не го интересува. Единственото му желание беше да увеличи собствената си колекция и пет пари не даваше колко други хора се занимават със своите. Ако нямаше нови филателисти, може би накрая марките щяха да загубят стойността си, но и това не го интересуваше. Нямаше намерение да продава колекцията си. А какво значение имаше какво ще стане с нея след смъртта му? Щом не можеше да я отнесе със себе си, тогава някой друг щеше да реши какво да прави с нея.

Но другите очевидно бяха загрижени за бъдещето на филателията. Очевидно от Американските пощи съзнаваха, че една много печеливша странична дейност е застрашена, и в отговор издаваха марки, предназначени да се харесат на младия колекционер. Когато Келър беше дете, на марките се изобразяваха американски писатели, изобретатели и държавници. За повечето от тях той изобщо не беше чувал и в процеса на колекционирането на образите им научи много за тях, както и за историята, в която са изиграли ключова роля.

В днешно време колекционирането на марки беше чудесен начин младите американци да научат за Бъгс Бъни и Дафи Дък.

Келър помисли над това и реши, че не постъпваха правилно. Като момче той колекционираше със страст не защото събирането на марки е хоби за деца, а защото безспорно е занимание за възрастни, което му доставяше удоволствие. Ако се чувстваше като хлапе, изобщо нямаше да се захване с него.

Щеше ли марка с картинка на Бъгс Бъни да накара малкия Келър да извади лупата, за да я разгледа по-добре?

В никакъв случай. Ако искат да заинтригуват децата, помисли си той, да започнат да слагат голи жени върху марките.

 

 

На сутринта първо се обади на Дот.

— Надявам се да не е прекалено рано — каза той.

— Преди пет минути щеше да ми прекъснеш закуската. Сега прекъсваш миенето на чинии и това ме устройва.

— Чудех се. За клиента.

— Освежи ми паметта, Келър. Вече не водихме ли този разговор?

— Да предположим, че се обадиш на онзи, който ти е възложил поръчката. И го питаш какво смята клиентът му за гъбите.

— Да не би да влизаш в бизнеса с кетъринг?

— Невинни свидетели. Наркодилърите ги наричат гъби, защото изскачат и попадат в кръстосания огън.

— Очарователно. Откога започна да се мотаеш с наркодилъри?

— Четох статия във вестника.

— Оттам ли взимаш метафорите си, Келър? От вестникарски статии?

Той си пое дъх.

— Искам да кажа следното. Представи си, че се случи нещо с някого в Бруклин и съпругата и детето му попаднат в обсега.

— О, разбирам накъде биеш.

— Другата възможност е галерията, но и там може да има хора.

— Значи аз трябва да го подметна на моя човек и той да преслуша клиента.

— Точно така.

— И да ти докладвам. И после какво? Не ми казвай, че работата ще бъде свършена и всички ще продължим нататък.

— Разбира се. Какво друго?

 

 

Келър седеше пред плаката на Хопър и го разглеждаше. Ако искаш да закачиш нещо на стената, плакатът е страхотен вариант. Десет-двайсет долара плюс рамката и имаш истинско произведение на изкуството във всекидневната си.

От друга страна, колко плаката можеш да закачиш, преди да запълниш изцяло стената? Не. Ако имаш намерение да колекционираш изкуство в малък апартамент, марките определено са по-подходящ избор. Един албум, няколко сантиметра място на рафта и можеш да си направиш малък частен Лувър.

Той можеше да се възползва и от двата варианта. Можеше да се захване с тематична колекция — изкуството върху марки, или пък да потърси още няколко плаката, които да му въздействат като този на Хопър.

Сложи си сако и вратовръзка и излезе.

 

 

Беше нелепо, помисли си той, докато вървеше от автобусната спирка към галерията. Картината, която най-много му харесваше, №19 в ламинирания ценоразпис, беше една от най-големите и струваше 12 000 долара. Щеше да е хубаво да може да й се наслаждава когато му се прииска, но винаги можеше да отиде в Сентръл Парк и да погледа хиляди дървета. Можеше да се приближи колкото желае и нямаше да му струва пукната пара.

Зад бюрото в галерията седеше същата възпитаничка на „Васар“, четеше същия роман на Джейн Смайли и чакаше принца от Уолстрийт да се появи. Тя кимна на Келър, без да си помръдне главата — той изобщо не разбра как успя да го направи — и се върна към книгата, докато той прекосяваше залата към картината.

И тя си беше там, все така изразителна и въздействаща. Почувства се привлечен от платното, засмукан в ствола и в клоните, и постепенно се отдаде на усещането как се потапя в него. Никога досега не му се беше случвало подобно нещо и се зачуди дали и други хора са го изпитвали. Дълго стоя пред картината и осъзна, че със сигурност няма да се откаже от нея. Имаше парите и ако желаеше, можеше да ги похарчи за картина.

Щеше да каже на момичето, че иска да я купи, и вероятно щяха да запишат името му и да плати депозит — нямаше представа как стават тези неща. После щяха да я отбележат като продадена и когато изложбата приключеше в края на месеца, той щеше да плати остатъка и да си я отнесе у дома.

И да я сложи в рамка? Сега беше в проста рамка от тъмно дърво и изглеждаше добре, но според него професионален майстор на рамки можеше да избере по-подходяща. И все пак трябваше да е нещо семпло. Нещо, което да обгражда картината, без да привлича вниманието към себе си. Резбованите позлатени рамки бяха чудесно допълнение към портрет на ексцентричен дядка с бакенбарди, но бяха напълно неподходящи за нещо подобно и…

На стената, встрани от картината, имаше червена точка.

Той се втренчи в нея. Беше си там, до номер 19. Протегна показалец, сякаш понечва да я махне, и после отпусна ръка.

Е, беше се чудил твърде дълго. Беше си казал, че преди да скочи, първо трябва да се огледа, беше се поколебал и беше загубил.

И картината беше изгубена за него.

Заля го разочарование, но изпита и парадоксално чувство на облекчение. Нямаше да се раздели с дванайсет хиляди долара, нямаше да му се наложи да търси майстор на рамки, нямаше да избира място и да забива гвоздей в стената.

Но, по дяволите, нямаше и да притежава картината.

Разбира се, имаше и други. Беше си избрал тази — старо дърво, което се опитва да преживее още една зима, но изборът не беше чак толкова категоричен, защото всички творби на Деклан Низуондър предизвикваха у него силен отклик. Е, не можеше да притежава любимата си картина, но не беше настъпил краят на света. Щеше ли да се затрудни да намери друга, която му харесва също толкова много?

Никак, както се оказа. Но не можеше да купи която и да е друга картина, без значение колко му харесва, защото абсолютно всички платна в галерията имаха червена точка.

Келър зяпна към жената зад бюрото, докато тя най-сетне вдигна поглед от книгата.

— Всичко е продадено — отбеляза той.

— Да — съгласи се тя. — Не е ли чудесно?

— За вас е страхотно. Предполагам, че е страхотно и за господин Низуондър. Но не е толкова страхотно за мен.

— Вие бяхте тук вчера следобед, нали?

— И трябваше да купя картината тогава, но исках идеята да отлежи. И сега е твърде късно.

— В този бизнес нещата се случват за една нощ. Постоянно чувам тези думи и ето пример, който го потвърждава. Когато си тръгнах снощи, имаше само две продадени картини, още от вечерта на откриването. А когато дойдох тази сутрин, имаше толкова червени точки, все едно стените са хванали шарка.

— Поне мога да погледам картините до края на месеца. Кой ги купи между другото?

— Не съм била тук. Да повикам ли господин Бюел? Сигурно той може да ви каже.

Тя се отдалечи и Келър се върна при дърветата на Низуондър, като се опитваше да не забелязва напастта от червени точки. След малко се появи един мъж — слабият младок, който представи Низуондър на откриването. Отблизо Келър видя, че Риджис Бюел съвсем не е толкова млад, колкото изглеждаше. Имаше вид на застаряващо момче и Келър се зачуди дали не си е правил пластични операции.

— Риджис Бюел. Джена ми каза, че сме ви разочаровали, като сме разпродали до голи стени.

— Аз съм този с голите стени — отвърна Келър.

Бюел се засмя учтиво.

— Коя картина ви беше грабнала сърцето?

— Номер деветнайсет.

— Старият кестен? Чудесен избор. Имате набито око. Но трябва да кажа, че всичките са добър избор.

— И вече са били избрани. Кой ги купи?

— А! — възкликна Бюел и сключи ръце. — Тайнствени купувачи.

— Значи не е един?

— Няколко са. Но се опасявам, че не мога да разкрия имената им.

— И всичките дойдоха едновременно? Бях тук вчера и имаше само две продадени картини.

— Да, само две.

— А днес всички са продадени.

— Снощи направих представяне за тесен кръг ценители, след като официално бяхме затворили. Всъщност някои от работите вече бяха продадени, когато сте ги видели вчера. Червените точки още не бяха сложени, но няколко картини вече бяха уговорени. — Той се усмихна подкупващо. — Доколкото си спомням, Джена не ми каза името ви.

— Не съм й го казвал — отвърна Келър. — Форест^[1].

Бюел се усмихна дяволито и Келър веднага съжали за името.

— Господин Форест. Нищо чудно, че дърветата ви привличат.

— Така е.

— Знаете ли, винаги има шанс някой купувач да си промени решението.

— И да се откаже от покупката?

— Или да се съгласи на незабавна препродажба, особено ако получи достатъчно голям стимул.

— Имате предвид, ако може да изкара печалба?

— Случва се постоянно. Ако искате да направите предложение за кестена или за друга картина, ще го предам на клиента и ще видим какво ще отговори.

И какъв трябваше да е стимулът? Според Бюел би следвало да е значителен.

— Мъжът е частен купувач, не търговец, така че нямаше намерение да продава, но кой не иска да изкара бърза печалба? Надали ще се трогне от десет процента отгоре, но ако може да удвои парите си, е, тогава трудно ще устои на изкушението.

— С други думи, да му предложа двайсет и четири хиляди?

Бюел загриза нокът.

— Може ли да ви предложа нещо? Закръглете на двайсет и пет. Числото е доста по-впечатляващо.

— Впечатляващо е — призна Келър.

— И смея да кажа, че вие самият сте впечатлен, след като сте очаквал да отнесете картината вкъщи за дванайсет. И все пак можете да платите двайсет и пет или дори трийсет и пет хиляди за тази картина и пак да излезете на голяма печалба.

— Наистина ли смятате така?

— Абсолютно. — Риджис Бюел се наведе към него и заговори тихо: — Вижте колко бързо се разпродаде цялата изложба. Цената на Низуондър ще скочи до небесата. Ако искате съвет от мен, ще ви кажа да предложите двайсет и пет и дори да качите, ако се налага. А ако купувачът ми поиска съвет, ще трябва да му препоръчам да не продава. — Той се усмихна заговорнически. — Но той може да не ме попита. Искате ли да го преслушам?

Келър отговори, че ще помисли.

 

 

— Първо трябваше да се свържа с човека — каза Дот, — после той да се свърже с неговия човек и след това да ми се обади.

— Все се оплакваш от нещо.

— Въпросът го изненада, но получи отговори. Клиентът смята, че Уилямсбърг е идеално място, и не го интересува колко хора ще се включат в купона. Ако искаш да направиш омлет, трябва да счупиш няколко яйца и можеш да добавиш малко гъби, щом си се захванал.

— А ако съпругата е наблизо…

— Устройва го. Помниш ли желанието му да бъде драматично? Предполагам, че това минава за драма. — Тя си прочисти гърлото. — От друга страна, Келър, не звучи много в твой стил.

— Така е. Ами галерията? Какво каза за този вариант?

— Не хареса идеята.

— Какво не й хареса? Няма значение, не искам отговор.

— В такъв случай няма и да получиш.

 

 

В понеделник сутринта Келър прегледа списъка си с оферти за предстоящ търг и адресира плик до търговец в Ханфорд, Оклахома. Напоследък списанията бяха пълни с реклами за интернет аукциони. Човек можеше да купува и продава онлайн, както и да си направи виртуален албум с помощта на специален софтуер и да поддържа опис на притежанията си с друга компютърна програма.

Келър нямаше компютър и не желаеше да има. Смяташе, че и без това харчи достатъчно пари.

Пусна писмото на път към „Гранд Сентрал“ и хвана влак до Уайт Плейнс. Когато пристигна на „Тонтън Плейс“, Дот му отвори вратата и той я последва към кухнята. Телевизорът беше пуснат на някаква игра, но звукът беше изключен.

— Изненада ме — каза тя. — Какво става, Келър? Защо ме гледаш така?

— Аз… ъъъ… ти се обадих.

Тя завъртя очи.

— Знам. Обади ми се и аз ти казах да дойдеш. О, това обяснява погледа ти. Реши, че съм забравила разговора ни. Чудиш се дали не започвам да изкукуригвам като покойния непрежалим. Не, мисля, че имам още няколко години, преди мозъкът ми да се превърне в желе. Просто не чух таксито ти да приближава. Нито да потегля. Какво направи, накарал си го да те остави на ъгъла?

— Не, аз…

— Помниш ли, че той караше всички да правят така? Беше си втълпил, че честите посещения привличат вниманието, и затова всички трябваше да вървят една-две преки, а това наистина привличаше вниманието. Вървял си няколко преки?

— Вървях от гарата.

— Чак от там?

— Денят е хубав.

— Никога не е чак толкова хубав. Сигурно много си бързал да ме видиш.

— Ако бързах, щях да хвана такси.

— Келър, проявих сарказъм.

— О.

— Не че това ми помага. Дай да те видя. Предполагам, че не е особено забавно да работиш в собствения си град. Хубавото е, че не си нито мъртъв, нито в затвора. Смяташ ли, че има шанс да приключим, докато това все още важи и за двама ни?

— Приключено е.

— Шегуваш се.

— Не аз говоря саркастично. Свърших работата през уикенда. Всичко е уредено.

— Страницата е затворена.

— Да.

— Край на историята.

— Точно така.

— По телефона не спомена нищо, а винаги го правиш.

— Обикновено се обаждам, когато съм извън града. Този път реших, че ще дойда съвсем скоро и ще ти го кажа лично.

— И обикновено изглеждаш… хм, каква е точната дума? Тържествуващ? Не пееш от радост и може би си малко резервиран, но приличаш на котка, която е хванала мишката. Доволен от себе си.

— Доволен съм.

— Всеки момент ще започнеш да правиш салта.

— Е, беше малко сложно и отне известно време. И когато свърших, не си събрах багажа и не се прибрах у дома.

— Няма нищо за събиране. И си си вкъщи. Как го направи?

— С метрото.

— Така ли се измъкна от Уилямсбърг? О, направил си го в метрото.

— С пристигащ влак.

— Тяло на релсите. „Дали е скочил или е бил бутнат?“ Знаеш ли кое е смешното? Толкова често искат инцидент, а невинаги е възможно да го нагласиш така, че ченгетата да не се усетят. Този тип пък искаше мазало, а ти му осигури изпълнение, което ще влезе в архивите като инцидент. — Тя се намръщи. — Въпреки че когато те прегази влак, думата „мазало“ не е съвсем неподходяща.

— Клиентът няма да се оплаче.

— Изобщо не ме интересува, защото повече няма да работим за него или за когото и да било в Ню Йорк. Така че не ми пука, ако не ни потърси повече.

— Няма да ни потърси.

Тя го изгледа изпитателно.

— Опитваш се да ми кажеш нещо и имам ужасното чувство, че знам какво е то. Права ли съм?

— Откъде да знам?

— Келър, трябва ли да върна парите?

— Не.

— И кога мога да очаквам останалата част? Не мога, така ли?

— Не.

— Защото на клиента му е трудно да пише чекове, откакто хвана влака от линия А?

— Не беше влакът от линия А.

— Хич не ме интересува дали е бил за Атчисън, Топека или за Санта Фе. — Тя въздъхна тежко. — И можеш да ми кажеш всичко.

Откъде да започне?

— Разбрах кой е клиентът.

— И хубаво си направил, иначе нямаше да знаеш кого да убиеш.

— Беше собственикът на галерията — каза той и обясни как Низуондър е сменил представителя си. — Галериите получават петдесет процента от продажбите. Бюел здравата се е потрудил и е похарчил доста пари да наложи Низуондър, а той отива при друг и на всичкото отгоре казва на приятелите и клиентите си да не купуват нищо от последната му изложба при Бюел. Да изчакат и да дадат парите си на новия му представител.

— И Бюел се е вбесил, но дотолкова, че да поиска да го убие? Все пак ти не работиш на минимална тарифа. Хвърлил е доста пари на вятъра.

— Хвърлил е пари и усилия, за да си оплете кошницата. Знаеш ли какво става, когато някой художник умре?

— Правят му клизма и каквото остане, го погребват в кибритена кутия.

— Цената му се покачва. Знаят, че няма да наводни пазара с нови картини и че не му предстои да достигне най-силния си творчески период. Затова се втурват да купуват работите, които е успял да довърши преди смъртта си.

— Значи всеки художник е по-ценен мъртъв отколкото жив?

— Не, но Низуондър е изгряваща звезда, тъкмо е започвал да проблясва на хоризонта. Затова Бюел е бил толкова разстроен от перспективата да го загуби. А ако се случи Низуондър да бъде убит по драматичен начин, това още повече би вдигнало цената му.

— Но какво печели Бюел от това? След изложбата е губел Низуондър, а не ми ли каза, че всички картини вече са били продадени?

Той кимна.

— Низуондър казал на всички да не купуват. И Бюел продал цялата изложба за една нощ.

— Схванах. Продал ги е на себе си.

— Налепил стените с червени точки веднага щом асистентката му си тръгнала. Общата сума за всички картини е към четиристотин хиляди долара, но само половината от нея отива при Низуондър. А ако художникът случайно умре, ще мине доста време, докато се уреди въпросът с наследството.

— И ако госпожа Низуондър също бъде убита, може изобщо да не му се наложи да плаща. Нищо чудно, че не му пукаше колко гъби ще попаднат в омлета.

— А и така ще се вдигне по-голям шум. „Художник и семейството му убити в бруклинско безчинство.“ Още повече загадъчност около Низуондър.

— А Бюел притежава четирийсет картини, които ще поскъпнат главоломно. — Тя се намръщи. — Да премахнеш собствените си художници, за да направиш повече пари на техен гръб, е доста крайно. Не разбирам много от морал в галерийния бизнес, но бих казала, че е подло.

— Повечето хора биха казали същото.

— От друга страна, случайно да си забелязал в каква къща се намираме?

— Не е ли викторианска? Не разбирам много от архитектура.

— Говоря в преносен смисъл, Келър. Къщата е стъклена и какво не бива да правим?

— Да хвърляме камъни?

— Особено по собствените си клиенти.

— Знам.

— Защото те са морално пропаднали, но какво очакваш, по дяволите? Алберт Швайцер никога не е наемал убиец, нито пък човекът с препаска на слабините и…

— Човекът с препаска на слабините?

— Направиха филм за него. Бил е дребен и е говорел смешно, накрая го застрелват. Знаеш кого имам предвид.

— Прилича ми на Едуард Г. Робинсън в „Малкият Цезар“, но сигурна ли си, че никога не е наемал убиец? Защото според мен…

— Боже всемогъщи! — възкликна тя. — Ганди, нали така? Махатма Ганди от Индия. Нали?

— Както кажеш.

— Едуард Г. Робинсън — заяви Дот. — Едуард Г. Робинсън в „Малкият Цезар“. Кога, по дяволите, Едуард Г. Робинсън е носил препаска на слабините?

— И аз се чудех за препаската на слабините.

— Господи, Келър. Докъде бях стигнала?

— Никога не са наемали убиец.

— Швайцер и Ганди. Е, те не са наемали убиец. Не е нужно да си добър човек, за да си добър клиент. Трябва само да си честен с нас и да платиш каквото дължиш. Което Риджис Бюел можеше да направи, но как ще разберем?

— Картините на Низуондър наистина ми харесаха.

— Доверявам се на мнението ти, че е велик. И, мамка му, Бюел сигурно също е смятал така. И затова си е струвало да бъде убит.

— Не става дума само, че е добър художник. Аз реагирах на работата му.

— Искал си да окачиш на стената си негова картина.

— Дот, искаше ми се да се покатеря на едно от дърветата му и да се скрия в клоните. Как мога да убия човек, нарисувал нещо, което ми въздейства така?

— Можехме да се откажем от поръчката.

— И? Тогава някой друг ще я изпълни.

— Поне кръвта няма да е по твоите ръце.

— Но човекът ще е също толкова мъртъв. Няма да рисува повече дървета. Какво ме интересува кръвта по ръцете ми?

Тя дълго мълча и накрая каза:

— Виж, стореното сторено и дори няма да кажа, че не си постъпил правилно. Какво разбирам аз от правилно и грешно? Намирам се в същата стъклена къща, Келър. Няма да те замерям с камъни.

— Но?

— Но не за пръв път някой от клиентите ни напълва дупката.

— Ъ? О, запълнил е трапа.

— Метър на два.

— Като онзи сладур в Айова, който ни разиграваше и се опита да ни метне с последното плащане.

— И онзи във Вашингтон, който те убеждаваше, че нарежданията идват директно от Белия дом. Забрави за тези двамата, Келър. Падаше им се.

— И онзи път — призна той, — когато двама селяндури искаха да се очистят взаимно. И той — погледът му се насочи към тавана — прие и двете поръчки. Какъв избор имах? Как можех да свърша работата, без да закова клиент?

— Доколкото си спомням, ти закова и двамата.

— Мога само да кажа, че тогава идеята изглеждаше добра.

— И може би беше. Сигурно много хора са имали зъб на Риджис Бюел. Жалко, че не те нае някой от тях, защото убийството му не донесе никакви пари.

— Така е.

— Всъщност неговата смърт означава, че не ни е платено за Низуондър, който си е жив и здрав.

— От друга страна, получихме половината предварително от Бюел и той няма да си ги иска обратно.

— Така е, а половин хляб е по-добре отколкото пръст в устата. Погледни го така — това са парите, които трябваше да върна в началото, а сега не се налага.

— И всичките са твои — каза той.

— Как го реши?

— Аз оплетох конците. Не ми се полага дял. Така че ги задръж всичките и на практика ще получиш сумата, която щеше да имаш, ако бях свършил работата, бяхме взели остатъка и си бяхме разделили всичко на две. Изглеждаш объркана, Дот. Всичко от половината е половината от всичко.

— „Всичко от половината е половината от всичко.“ Знаеш ли като кого звучиш, Келър? Като тримата мускетари.

— Така е, и…

— Това са глупости. Келър, ти и аз сме двамата мускетари, схващаш ли? Заработил си своя дял, когато си се погрижил Бюел да изпусне влака.

— Не знам, Дот.

— А аз знам. Чук-чук.

— А?

— Никога ли не си бил малък, Келър? Хайде. Чук-чук.

— Кой е тук?

— Дела.

— Ъ?

— Келър, играй играта.

— Дела коя?

— Дела дели поравно. И двамата направихме нещо, което не биваше да правим, но излязохме сухи. Ще ти направя едно предложение обаче. Ти ще престанеш да убиваш клиентите ни, а аз няма да приемам поръчки в Ню Йорк. Става ли?

— Става. Само че…

— Само че какво?

— Ами ти пак можеш да договаряш местни поръчки. Само не ги предвиждай за мен.

— Искаш да кажеш да си намеря човек извън града, с когото да работя.

— Вече имаш такъв.

— Имах.

— Само защото телефонът му е изключен, не означава, че е изчезнал завинаги.

— В този случай означава. Защото е мъртъв.

— Мъртъв?

— Обадих се тук-там и поговорих с някои хора, които поговориха с други хора. Преди малко повече от месец полицията разбила вратата му, след като един съсед се оплакал от миризмата.

— Не вярвам да са били запушени тръбите.

— Намерили го в леглото. Човек би помислил, че е заспал, ако не е било разлагането. И предполагам, че е спял. Легнал си да спи и не се събудил.

— Инфаркт?

— Сигурно. Никой не ми е показал смъртния акт.

— На колко години беше?

— Някой ми спомена, но забравих. Бил е по-млад и от двама ни, само това си спомням.

— Боже!

— Сигурно е взимал дрога, Келър.

— В този бранш? Заиграваш ли се с наркотици, не изкарваш дълго.

— Ами, той не е изкарал. И не ми казвай, че много от момчетата не се друсат, когато не работят. Или дори тогава. Не всички са чисти като теб, Келър.

— Може да е имал вродено сърдечно заболяване.

— Може. Хората умират, Келър, и не всички получават помощ от услужлив човек като теб. Някои падат пред влакове в метрото.

— Или скачат.

— Или скачат. Не всички са бутнати. — Тя се изправи. — Ще донеса твоя дял от хонорара от онзи, който е бил бутнат, и можеш да си ходиш. Ами дървото, в което си се влюбил? Какво става с него?

— Низуондър ще си го получи обратно заедно с останалите картини, тъй като тайнствените купувачи, стоящи зад всички онези червени точки, няма да могат да се материализират. И сигурно новият му представител рано или късно ще го предложи за продажба.

— На много по-висока цена.

— Не е задължително, защото художникът още е жив.

— Така е. Ще го купиш ли?

— Не знам. Картината наистина ми харесва. Харесах всичките му картини.

— Но?

Той се намръщи.

— Но не съм сигурен дали искам да се набърквам в изкуството, Дот. Май е по-добре да се придържам към марките.

Тя го ощипа по бузата.

— Чудесно. Знаеш какво казват хората, Келър. Залепи се за марките и марките ще се залепят за теб.