Лорънс Блок
Убийства по списък (14)

14

Звучеше налудничаво.

— Може да е налудничаво — призна Дот. — Може би той е луд. Откога здравият разум е част от длъжностната ви характеристика? Но по логиката на доларите и центовете всъщност изглежда доста разумно. Ако очистиш останалите в твоя занаят, ще има повече работа за теб. Или ще се увеличи броят на поръчките ти, или ще ти се покачи цената, но и в двата случая ще прибираш повече пари.

— Но кой разсъждава така? През всичките години, откакто се занимавам с тази работа, единственото, което правя, е да идвам тук, когато получа обаждане, и после да отида там, където ме изпратят. Старецът ми казваше къде да отида и какво да направя, аз го изпълнявах и после ми плащаха. Не съм се опитвал да измисля начин да получавам повече пари. Не ми се налагаше, винаги съм имал повече пари, отколкото ми трябват.

— Ти никога не си търсел работа.

— Естествено, че не съм.

— Чакаш я да дойде при теб.

— И винаги идва.

— Аха. Помниш ли, когато пуснах онази обява?

— В списанието. Не „Солджър ъф Форчън“, а другото. Как се казваше?

— „Мърсенари Таймс“.

— Благодарение на нея получихме една поръчка — спомни си той. — И трябваше да се крием от стареца, а после клиентът се опита да ни прекара.

— И това не му донесе нищо добро. Но въпросът е, че търсехме работа.

— Извънредни обстоятелства. Старецът беше изпаднал в странно настроение и отказваше всякакви поръчки.

— Знам.

— А имаше много работа. Просто не я получавахме.

— Така е, Келър. Само давах пример.

— О.

— Помниш ли, когато се обадиха за работата в Бостън? Клиентът каза, че аз съм първата, на която се обажда, но не му повярвах.

— Защото не обичал да работи с жени. Май това ми каза ти.

— Мисля, че преди да се свърже с мен, е пробвал тук-там. Според мен става все по-трудно да намериш момчета от твоя занаят. Не смятам, че е заради драстично подобряване на моралния климат в Америка. Струва ми се, че този тип обикаля страната и избива убийците, и според мен стратегията му действа. Колегите ти намаляват.

— И така има повече работа за него.

— Повече работа и повече пари.

— Дот, защо му е притрябвало да го прави? Има предостатъчно работа.

— По-малко е отколкото преди пет години.

— Моята работа не е намаляла.

— Сигурно защото този тип разрежда редиците. Прави ти услуга, ако го погледнеш от този ъгъл.

— Не мисля. Дот, колко ли пари смята, че му трябват?

— За някои хора изразът „достатъчно пари“ е точно толкова безсмислен, колкото и надписът, който е държал той в Луисвил. Не съществува такова нещо като „достатъчно“.

— Какво ще прави с тях?

— Ще си купи нещо, което иначе не може да си позволи. Келър, ти наливаш много средства в колекцията си. Има ли марки, които не можеш да си позволиш?

— Шегуваш ли се? Има марки, и то немалко, които стигат до шестцифрени суми.

— И художникът, когото ти не уби. Низуондър. Купи ли си някоя от картините му?

— Не.

— Но се чудеше дали да не го направиш. Можеше да си купиш някоя, ако искаше, нали?

— Разбира се.

— Представи си, че искаше картина на Пикасо. Или Хопър.

— Добре. Схванах.

— Този тип е свиня. Колкото повече получава, толкова повече иска. Иска да е единственият наемен убиец, за да прибира всичките пари. По дяволите, какво значение има защо са му притрябвали? Не това е въпросът. Въпросът е какво ще правим.

Ако някой се опитва да те убие, правиш всичко възможно да го убиеш ти. Изглеждаше повече от ясно.

Но как? Келър постоянно убиваше хора, това му беше работата, но когато знаеш кои са и къде да ги намериш, е далеч по-лесно. Цялата операция е доста проста. Изисква се решителност и находчивост, съобразителността също помага, но все пак не е ядрена физика.

— Продължавам да мисля, че е мъжът от Луисвил — каза Келър, — но сигурно не е местен, а е летял дотам като мен. Знаеш ли, може човекът, когото видях, да не е бил той. Може да е дал на някой мизерник десет кинта да държи табелата, докато той самият е стоял встрани и е наблюдавал.

— Трябва да има начин да го намерим.

— Как?

И двамата замълчаха, потънали в мисли. Накрая Дот попита:

— Как би го направил, Келър?

— Точно това не мога да измисля и…

— Не. Представи си, че си на негово място. Искаш да си „Майкрософт“ на убийците и да отстраниш конкуренцията. Как би го направил?

— О, схванах какво имаш предвид. Как изобщо ще разбера откъде да започна? Не познавам никой с моя занаят. В нашия бранш не се провеждат годишни конгреси.

— Това е добре, защото не бих искала да ви видя всичките накуп, нахлупили смешни шапки.

— И той не познава никого. Затова дебне на летищата. Но как разбира на кое летище да се навърта? Знаеш ли какво бих направил, Дот? Бих отказал поръчка.

— Как така?

— Обаждат се и питат дали мога да оправя еди-кой си в Омаха. Научавам каквото мога за поръчката и после измислям извинение защо не мога да я изпълня.

— Заради погребението на баба ти. Това винаги минава.

— Сблъсък на интереси, предишна уговорка, на кого му пука какво е? Казвам на клиента, че трябва да наеме някой друг, и после отивам в Омаха и виждам кой е заместникът ми.

— И чакаш да свърши работата, преди да го премахнеш. Защо чакаш?

— Така никой няма да разбере. Да предположим, че ме беше премахнал още на първия ден в Луисвил. Да кажем, че вместо да търси Ралф, просто дебне пред вратата ми и когато си подам носа навън, ми пуска два куршума в главата. Клиентът веднага ще разбере.

— А след като свършиш работата?

— Най-добре е да ме проследи до къщи.

— Което и е направил, но е отишъл в погрешната стая.

— Не. Да ме проследи до дома ми. Да ме проследи до Ню Йорк, да разбере кой съм и къде живея и да ме очисти спокойно, докато си живея живота.

— Докато гледаш филм. Докато редиш марки в албума си.

— Все едно. Така е постъпил с човека, който е умрял в леглото си. Проследил го е до къщи и е изчакал удобен момент.

— Но с теб не е можел да чака.

— Явно не, по една или друга причина. Но това е добре, защото иначе със сигурност щеше да ме оправи. Нямаше да очаквам никаква заплаха. А ако се опита да ме докопа в Ню Йорк и убие не когото трябва, може да се върне на следващия ден и да пробва пак.

— Нещастният кучи син!

— Абсолютно вярно.

— А не че той няма достатъчно работа. Така, както го представи ти, излиза, че всеки път отказва поръчката.

— Така бих действал аз.

— Обзалагам се, че и той действа така. Жалък подлец. Е, допуснал е грешка. Сега е загазил.

— Загазил? Ние не знаем нищо за него, Дот. Нито кой е, нито къде живее, нито как изглежда. Как може да е загазил?

— Знаем, че го има — мрачно каза тя. — И това е достатъчно. Келър, прибирай се.

— Ъ?

— Прибери се и разпускай. Поиграй си с марките. В момента този тип не представлява опасност. Сигурно смята, че е пипнал когото трябва, като е заковал Луис Мино. Но дори вече да се е светнал, че е сбъркал, няма представа къде да те търси. Така че си върви и си живей живота.

— И?

— И аз ще вдигна телефона и ще задам няколко въпроса, да видим какво мога да науча за този безпринципен кучи син.

 

 

— Не разбирам от къде на къде са решили да нарекат този коктейл студен чай „Лонг Айлънд“. Сигурно в него има пет вида алкохол, но дали изобщо има чай?

— Не питаш правилния човек.

— Няма чай — реши тя. — Дали е шега? Като: „Ето какъв чай пият в Лонг Айлънд“. Или е свързано със Сухия режим? Как мислиш?

— Не мога да кажа.

— И не те интересува, бас ловя. Е, ще кажа, че едно такова ми стига. Предпочитам да съм трезвена, докато пазарувам, а и в никакъв случай не искам да проспя „Цар Лъв“ довечера.

Намираха се в ресторант на „Медисън авеню“. Дот не идваше често в града и когато го правеше, успяваше да заприлича на матрона от предградията, издокарана да прекара деня по магазините, а вечерта — на театър. Което беше логично, помисли си той, защото тя правеше точно това.

Когато сервираха храната, Дот каза:

— Да си дойдем на думата. Не исках да го обсъждаме по телефона. А защо да те карам да тичаш до Уайт Плейнс, след като така или иначе трябваше да дойда в града? Поръчах билета толкова отдавна, че имам чувството, че вече съм гледала пиесата. Както и да е, обадих се тук-там.

— Каза, че ще го направиш.

— Разбрах някои неща за Роджър.

— Така ли се казва?

— Вероятно не, но така го знаят. Няма фамилия, просто Роджър.

— Къде живее?

— Никой не знае.

— Все някой трябва да знае. Не непременно адреса, но поне града.

— Роджър Бърлоджър. Но където и да е бърлогата му, пази я в тайна.

— Ако някой иска да ме намери, минава през теб. На кого трябва да се обади човек, за да намери Роджър?

— На няколко посредници. Или директно на него.

— Ето. Номерът трябва да има код на областта. Какъв е?

— Три, нула, девет.

— Не го знам.

— Пеория, Илинойс. Но като звъннеш, се свързваш с гласова поща в централния офис на „Спринт“, а той е доста далеч от Пеория. Оставяш номер и Роджър ти се обажда.

— Мислиш, че живее в Пеория?

— Теоретично има шанс, но шансът да спечеля от лотарията е по-голям, а дори не съм си взела билет. Мисля, че някога е ходил в Пеория и си е купил мобилен телефон само за да разполага с гласова поща.

— Той ти се обажда. Вероятно не от мобилния си телефон. Сигурно го ползва само за съобщения. После какво?

— Казваш му за поръчката и той казва „да“ или „не“.

— Даваш му името, адреса и останалите подробности.

— И всичко друго, което ще му трябва.

— Ами ако искаш да посочиш мишената?

Тя поклати глава.

— Роджър не работи с посочване. Даже никой не го посреща на летището.

— С други думи, никой никога не го е виждал.

— Точно така.

— Е, това е адски хитро. Отсега нататък и ние ще работим така, и то не защото се страхуваме от клиента.

— А защото се страхуваме от Роджър.

— Не точно страхуваме, но…

— Но нещо подобно. Как е телешкото ти?

— Чудесно. Какво е това, филе от калкан?

— Да, и е вкусно. Само дето „Лонг Айлънд“ може би не е най-подходящото питие към него. Въпреки всичко е много хубаво. Крехко. Но си прав, повече никакви посрещачи на летището, никакви кретени, които осигуряват кола и оръжие.

— Все пак той трябва да си получава аванса по някакъв начин. Или може да искаш да му дадеш ключове или оръжие.

— „ФедЕкс“.

— „ФедЕкс“ до къде?

— До офис на „ФедЕкс“ и той си прибира пратката.

— Надали всеки път е един и същ офис на „ФедЕкс“.

— Никога не повтаря офис, никога не повтаря град. А когато дойде време да му платят остатъка, посочва друг офис на „ФедЕкс“ в друг град. И името на получателя всеки път е различно. Този тип не допуска очебийни грешки.

— Така е.

— Професионалист е.

— Правилно, професионалист. Знаеш ли, като се върнах от Бостън, непрекъснато се озъртах. Бях на тръни, не можех да седя спокойно.

— Представям си.

— Но свикваш. В началото си казах: „Добре, слагам точка. Кому е нужно всичко това? Преди време мислех да се пенсионирам и този път ще го направя“.

— Хубав номер, особено след като похарчи всичките си спестявания за марки.

— Не всички. Голяма част, но не всички. Но дори да имах пари, дори да можех да си позволя да се пенсионирам, ще оставя ли този негодник да ме изхвърли от бизнеса?

— Имам чувството, че отговорът е „не“.

— Ще действаме много предпазливо. Ще вземем пример от Роджър. Никакви срещи с клиента или хората му. Ако настояват, ще пасуваме.

— И ще задавам няколко въпроса, които по принцип не задавам. Например: „Кой отказа работата, преди да ни я предложите?“. Понякога поръчките минават през различни посредници, така че човекът, който ми се обажда, може да не знае кой е отказал, но ще направя всичко възможно да науча каквото мога. И ако надуша Роджър, ще измисля причина да не приемем работата.

— А аз ще си държа очите отворени.

— Идеята не е лоша.

— И в някакъв момент ще намеря начин да му пресека пътя. Той е професионалист, но какво от това? Аз също съм професионалист, но това не означава, че не допускам грешки. През годините съм правил доста.

— И той ще направи.

— Да, мамка му. И когато направи…

— Бум-бум. Извинявай, по-добре пук-пук.

— Не, бум-бум е чудесно. Когато пипна този тип, не ми пука дали ще вдигна шум.