Лорънс Блок
Убийства по списък (12)

12

Нищо работа наистина.

Отключи без никакви трудности. В коридора на блока и по стълбището не налетя на никого. Ослуша се пред вратата на апартамента на втория етаж, чу музика и течаща вода и влезе.

Остави чадъра, съблече шлифера, изхлузи си обувките и тихо се промъкна през всекидневната и по коридора към вратата на спалнята, откъдето долиташе музиката. Завари жената — слаба, тъмна блондинка, да седи с кръстосани крака на ръба на неоправеното легло и да пуши цигара.

Тя изглеждаше ужасно уязвима и Келър искрено се надяваше да не му се наложи да я нарани. Ако успееше да спипа Търноуър насаме и да го ликвидира, без тя да го види, можеше да я остави жива. Ако го видеше обаче, всички шансове отпадаха.

Душът спря и след миг вратата на банята се отвори. Появи се мъж с тъмнозелена кърпа през кръста. Той беше напълно плешив и Келър се учуди как, по дяволите, е успял да се набута в грешен апартамент. Но осъзна, че в крайна сметка това е Търноуър. Просто си беше свалил косата, преди да влезе под душа.

Търноуър отиде до леглото и направи гримаса, след което взе цигарата от момичето и я изгаси в пепелника.

— Моля се на Бог да ги откажеш — каза той.

— А аз се моля да спреш да се молиш да ги откажа — отвърна тя. — Пробвала съм. Не мога да спра, ясно? Не всеки има твоята проклета воля.

— Има дъвки.

— Започнах да пуша, за да се отърва от навика да дъвча дъвка. Мразя да гледам как възрастни жени преживят като стадо крави.

— Има и лепенки. Защо не си сложиш лепенка?

— Това ми беше последната цигара.

— Знаеш, че си го казвала и преди, и колкото и да ми се иска да вярвам…

— Не, глупако — сопна се тя. — Беше последната цигара, която имам в себе си, а не последната в живота ми. Щом трябваше да се правиш на строгия татко и да ми вземеш цигарата, трябваше ли да е последната?

— Можеш да си купиш още.

— Не думай. Адски си прав, че мога да си купя още.

— Отиди да си вземеш душ — каза Търноуър.

— Не искам да си взимам душ.

— Ще се освежиш и ще се почувстваш по-добре.

— Имаш предвид, че ще се освежа и ти ще се почувстваш по-добре. Освен това ти току-що си взе душ и излезе сърдит като мечка с ранен крак. Да върви по дяволите душът.

— Вземи си.

— Защо? Какво има, смърдя ли? Или просто искаш да ме изкараш от стаята, за да можеш да се обадиш по телефона?

— Мейвис, за бога…

— Можеш да се обадиш на някоя, което не пуши, не се поти и…

— Мейвис…

— О, я върви по дяволите — тросна се Мейвис. — Ще си взема душ. А ти си сложи косата, става ли? Изглеждаш като тъпа билярдна топка.

Душът течеше, а Търноуър стоеше надвесен над огледалцето й за гримиране и си нагласяше перуката. В този момент Келър сложи ръка върху устата му, заби ножа за писма в гърба му, ловко го пъхна между две ребра и го вкара право в сърцето. Едрият мъж нямаше време да се съпротивлява — докато разбере какво се случва, то вече се беше случило. Тялото му потръпна веднъж, после се отпусна и Келър го пусна на пода.

Душът още течеше. Келър можеше да се измъкне от апартамента, преди жената да излезе от банята. Но веднага щом се върнеше в стаята, тя щеше да види Търноуър и моментално щеше да разбере, че е мъртъв. Щеше да вдигне шум до небесата и да се обади на 911, а кому беше нужно това?

А и по време на спора с любовника й цялото съжаление на Келър към нея се изпари. Той беше откликнал на уязвимостта и крехкостта й, които според него се дължаха на прозрачната й кожа. А в действителност жената бе хленчеща, заядлива, мрънкаща проклетница, крехка колкото войнишки ботуш.

Така че когато излезе от банята, той я сграбчи в гръб и й счупи врата. Остави я на място, точно както бе оставил Търноуър на пода в спалнята. Можеше да се опита да нагласи всичко да изглежда така, сякаш тя го е промушила и после е паднала и си е счупила врата, но при положение че това нямаше да заблуди абсолютно никого, защо да си прави труда? Клиентът просто искаше обекта мъртъв и Келър бе изпълнил желанието му.

Беше жалко за момичето, но не чак толкова много. Тя далеч не беше Майка Тереза. Още повече че човек не може да позволява на чувствата да му влияят. При всички положения идеята беше лоша, особено в ден с висок риск.

 

 

В Бостън имаше хубави ресторанти и Келър си помисли да отиде в „Лок-Обер“, да речем, и да се поглези подобаващо. Но времето не беше никак подходящо. Вече минаваше три и беше прекалено късно за обяд и твърде рано за вечеря. Ако отидеше в някой приличен ресторант, щяха просто да се опулят насреща му.

Можеше да убие два-три часа. Не си беше взел каталога, така че нямаше смисъл да обикаля филателните магазини, но можеше да изгледа някой филм или да посети музей. Едва ли беше толкова трудно да намери начин да прекара един следобед, особено в град като Бостън.

Ако времето беше по-читаво, с удоволствие щеше да обиколи Бек Бей и Бийкън Хил. Бостън беше хубав град за разходки — не колкото Ню Йорк, но превъзхождаше повечето градове. В този порой обаче ходенето пеша не беше никакво удоволствие, а беше трудно да хванеш такси.

Келър се върна на „Нюбъри стрийт“ и вървя, докато намери сносно кафене. В никакъв случай не можеше да се мери с „Лок-Обер“, но щяха да го обслужат веднага, а той беше твърде гладен да чака.

 

 

Сервитьорката го попита какъв е проблемът.

— Шлиферът ми — отговори Келър.

— Какво е станало с шлифера ви?

— Ами, това е проблемът. Оставих го на онази закачалка и сега го няма.

— Сигурен ли сте, че го няма?

— Абсолютно.

— Защото шлиферите често си приличат и там има няколко…

— Моят е зелен.

— Тревистозелен? Или по-скоро маслиненозелен?

Какво значение имаше? На закачалката висяха три шлифера, всичките в нюанси на бежовото, и нито един не приличаше на неговия.

— Продавачът го нарече маслинено, но си беше нормално зелено. И не е там.

— Сигурен ли сте, че сте дошли с него?

Келър посочи към прозореца.

— Цял ден е така. Що за идиот ще излезе без връхна дреха?

— Може да сте го оставили на друго място.

Възможно ли беше? Беше свалил шлифера във всекидневната на „Екситър стрийт“. Дали не го беше оставил там?

Не, изключено. Помнеше, че го облече, помнеше, че разтвори чадъра си, когато излезе на улицата, помнеше, че остави и шлифера, и чадъра на закачалката, преди да седне в сепарето и да посегне към менюто. Къде беше чадърът между другото? И той беше изчезнал.

— Не съм го оставял на друго място — твърдо отвърна той. — Когато влязох, бях с шлифер и го закачих там, а сега го няма. Нито пък чадърът ми.

— Сигурно някой го е взел погрешка.

— Как така? Той е зелен.

— Може да е далтонист — предположи тя. — Или пък да има зелен шлифер и да е забравил, че днес е облякъл кафявия. Затова е взел вашия погрешка. Щом го върне…

— Няма да го върне. Някой ми е откраднал шлифера.

— Защо му е да го краде?

— Вероятно защото си няма свой — търпеливо обясни Келър, — а навън вали проливен дъжд и не е искал да се намокри. Трите шлифера на стената са на трима други клиенти. Аз нямам намерение да открадна шлифера на някой от тях, а човекът, който е откраднал моя, няма до го върне. Какво трябва да направя при това положение?

— Ние не носим отговорност — отвърна тя и посочи надписа, който потвърждаваше думите й.

Келър не беше убеден, че надписът е достатъчен, за да се отърве ресторантът от отговорност, но това нямаше значение. Нямаше да ги съди.

— Ако искате, ще се обадя на полицията, за да се оплачете…

— Просто искам да се махна оттук. Трябва ми такси, но докато чакам да мине свободно, може да се удавя.

Тя се оживи при възможността най-после да предложи нещо.

— Виждате ли хотела отсреща? Под навеса ще сте на сухо. Освен това там непрекъснато спират таксита. И знаете ли какво? Обзалагам се, че при Анджела на касата ще има чадър, който можете да вземете. Хората постоянно ги забравят там и ако не вали, даже не си и помислят да се върнат за тях.

Касиерката го снабди с черен сгъваем чадър — малко нестабилен, но поне щеше да свърши работа.

— Помня шлифера — каза тя. — Зелен. Видях го да влиза и после да излиза, но изобщо не разбрах, че е влязъл един човек, а е излязъл друг. На това му се вика отличителна дреха. Мислите ли, че ще можете да си намерите друг такъв?

— Няма да е лесно — отговори той.

 

 

— Не искаше да изпълниш тази поръчка и не разбрах защо — каза Дот. — Изглеждаше като разходка в парка и се оказа точно това.

— Разходка в дъжда. Откраднаха ми шлифера.

— И чадъра. Е, Келър, дори в порядъчен град като Бостън има безскрупулни типове. Можеш да си купиш нов.

— Преди всичко изобщо не биваше да купувам този.

— Каза, че е бил зелен.

— Твърде зелен.

— Какво си правил, чакал си да узрее?

— Вече друг да му мисли. Следващият ще бъде бежов.

— С бежовото не можеш да сбъркаш. Не много светло обаче, защото иначе всичко ще си личи. Съветвам те да е по-скоро пясъчно.

— Както и да е. — Той погледна към телевизора. — Чудя се какво обсъждат.

— Предполагам, че не е толкова интересно колкото шлиферите. Мога да включа звука, но според мен е по-добре да си останем в неведение.

— Вероятно си права. Чудя се дали е било това. Имам предвид изчезването на шлифера.

— Чудиш се дали е било какво?

— Това, което почувствах.

— Ти имаше предчувствие за Бостън, нали? Не ставаше въпрос за аукцион на марки. Не искаше да поемеш поръчката.

— Но я поех, нали?

— Но не искаше. Разкажи ми повече за това чувство, Келър.

— Не беше само чувство.

Не беше готов да й сподели за хороскопа. Представяше си как ще реагира и не искаше да го чуе.

— И друг път си имал предчувствие. В Луисвил.

— Това беше малко по-различно.

— И двата пъти всичко мина чудесно.

— Вярно е.

— Тогава според теб откъде идват тези чувства? Някаква идея?

— Никаква. Във всеки случай този път чувството не беше толкова силно. И поех работата и я свърших.

— И мина като по вода.

— Горе-долу.

— Горе-долу?

— Използвах нож за писма.

— За какво? Съжалявам, глупав въпрос. Какво направи, задигна го от бюрото му?

— Купих го по пътя.

— В Бостън?

— Не исках да го прекарвам през детектора за метал. Купих го в Бостън и го взех със себе си, когато свърших работата.

— Естествено. И си го захвърлил в някой контейнер или канал. Или не си? Иначе нямаше да повдигаш въпроса. О, боже, Келър! Бил е в джоба на шлифера?

— Заедно с ключовете.

— Какви ключове? О, по дяволите, ключовете за апартамента. Разнасял си в джоба на шлифера си връзка ключове и оръжие, с което е извършено убийство?

— Щяха да заминат в някой канал, преди да отида на летището, но първо исках да хапна нещо и малко след това разбрах, че шлифера ми го няма.

— И крадецът се е сдобил с нещо повече от шлифер.

— И чадър.

— Защо не забравиш за чадъра? Освен шлифера е взел ключовете и ножа за писма. Нали на ключовете няма табелка с адреса?

— Само два ключа на обикновена телена халка.

— И надявам се, че не си поръчал да гравират инициалите ти на ножа за писма?

— Не, освен това го изчистих. Но все пак.

— Нищо не води към теб.

— Така е.

— Но все пак.

— Точно това казах. „Но все пак.“

 

 

Като се върна в града, Келър си купи бостънски вестници. И двата отразяваха подробно убийството. Оказа се, че Алвин Търноуър е бил виден бизнесмен, свързан с местни политици, и както намекваха вестниците, с елементи със съмнителна репутация. Фактът, че е станал жертва на насилствена смърт в любовно гнездо в Бек Бей заедно с блондинка, за която не е бил женен, не омаловажаваше новината за смъртта му.

И двата вестника посочваха, че полицията работи по различни версии. Четейки между редовете, Келър заключи, че ченгетата нямат никаква следа. Можеше да предполагат, че някой е поръчал убийството на Търноуър, както и да успеят да разберат кой е той, но нямаше да стигнат доникъде. Нямаше очевидци и липсваха веществени доказателства.

Той едва не пропусна другото убийство.

„Глоуб“ не го отразяваше. Но на последната страница на „Хералд“ имаше кратка статия за труп на мъж, открит в Бостън Комън. Беше прострелян два пъти в главата с малокалибрено оръжие.

Келър си представи как горкият негодник лежи по лице върху тревата и дъждът неумолимо се сипе върху него. Можеше да си представи и шлифера на мъртвеца. „Хералд“ не споменаваше нищо за шлифера, но това нямаше значение. Келър можеше да си представи и него.

Той се прибра вкъщи и проведе няколко телефонни разговора. На следващата сутрин излезе рано, купи „Глоуб“ и „Хералд“ и ги изчете на закуска. После проведе още един телефонен разговор и хвана влака.