Лорънс Блок
Убийства по списък (2)

2

Първото нещо, което видя, като се събуди, беше пистолетът върху шкафчето. Докато се бръснеше, се опита да измисли какво да прави с него. Реши, че не е добра идея да го остави в стаята, където камериерката можеше да си направи определени изводи, но какви бяха другите възможности? Не искаше да го носи със себе си.

Единственият вариант, който оставаше, беше жабката и когато подкара към „Уайндинг Ейкърс Драйв“, го пъхна точно там. В мотела предлагаха безплатна континентална закуска — чаша кафе и поничка, и Келър не беше съвсем сигурен кой точно континент имат предвид — но я пропусна, за да стигне до къщата на Хършхорн възможно най-рано.

И усилието му беше възнаградено — видя самия мъж да разхожда кучето си.

Келър ги приближи отзад. Мъжът можеше да е всеки, но кучето без капчица съмнение беше голдън ретривър.

Преди време Келър имаше куче — австралийски кетълдог на име Нелсън. Нелсън отдавна го нямаше — една млада жена, чиято работа беше да го разхожда, накрая си тръгна с него — и той нямаше никакво намерение да замени когото и да е от двамата. Но продължаваше да е кучкар. Всеки февруари гледаше изложбата на Американския киноложки клуб по телевизията и си представяше момента, когато ще отиде до „Медисън Скуеър Гардън“ и ще я види с очите си. Той познаваше породите, но дори и да не беше така, трудно ли е да познаеш голдън ретривър?

Разбира се, на улица като „Уайндинг Ейкърс Драйв“ можеше да има повече от един златен ретривър. Породата, глуповато гальовна и добронамерена към деца, се ползваше със заслужена популярност, особено в предградия с големи къщи сред обширни парцели. Така че само защото това куче беше голдън ретривър, не означаваше непременно, че е Поухатан.

Всички тези мисли се въртяха в главата на Келър, докато той задминаваше мъжа и кучето. Мина покрай тях и само един поглед беше достатъчен. Мъжът от снимката разхождаше кучето от снимката.

Келър стигна до къщата и след малко мъжът и кучето го последваха. Келър паркира през няколко къщи от отсрещната страна на улицата и ги проследи как вървят към входната врата. Хършхорн отключи и пусна кучето да влезе. Самият той остана навън и след миг при него дойдоха децата.

Джейсън и Тамара. Келър се намираше твърде далеч, за да ги разпознае, но можеше да събере две и две. Мъжът и двете деца отидоха при гаража и влязоха през страничната врата. Келър запали колата и мина покрай алеята на Хършхорн точно когато вратата на гаража се вдигна. Вътре имаше две коли — джип „Чероки“ и седан комби, чиято марка Келър не успя да определи.

Хършхорн остави джипа за жена си и закара децата на училище с комбито, което се оказа субару. След като мъжът остави хлапетата, Келър продължи да кара след него и когато се качи на междущатската магистрала, го заряза. Защо да го следи до работата му? Вече знаеше къде е офисът и нямаше смисъл да се затормозява с натоварения трафик към града, за да отиде да го огледа точно сега.

Намери друг семеен ресторант и си поръча портокалов сок, омлет с картофени кюфтета и чаша кафе. Портокаловият сок трябваше да е прясно изцеден, но от една глътка моментално ставаше ясно, че не е. Келър си помисли да повдигне въпроса, но какъв беше смисълът?

 

 

— Носите си каталог?

— Използвам го като списък за справка — обясни Келър. — По-удобно е, отколкото да разнасяш куп листа.

— Някои използват тефтер.

— Мислех си за този вариант, но реших, че ще е по-лесно да отбелязвам в каталога всяка закупена марка. Лошото е, че е тежък и се захабява.

— Поне носите само единия том. Този на Скот, нали? Какво колекционирате?

— Марки от цял свят преди 1952 година.

— Доста е амбициозно да колекционираш от цял свят — отбеляза мъжът.

Той беше около петдесетгодишен, с тънки ръце и крака, тесни рамене и огромно шкембе. Седеше във фотьойл на колелца и двете модерни алуминиеви патерици, подпрени на стената, подсказваха, че става от стола само когато е наложително. Келър намери адреса му в „Жълтите страници“ и без никакви проблеми откри магазина в търговски център на „Бардстоун Роуд“. Казваше се Хай Шафнър, а мястото — „Магазинчето за марки на Хай“. Явно Шафнър беше сигурен, че има с какво да заинтригува Келър.

— С кои държави бихте искали да започнете?

— Може би Португалия — отвърна Келър. — Португалия и колониите.

— Ангра и Ангола — напевно поде Шафнър. — Кионга, Мадейра, Фуншал, Орта, Лоренсу Маркеш. Тете и Тимор. Макао и Келимане.

Той си прочисти гърлото, завъртя стола си наляво, взе три малки черни класьора от един рафт и ги подаде на Келър през тезгяха.

— Разгледайте ги. Пред вас има пинсета и лупа. Цените са отбелязани, освен ако не съм пропуснал някоя. Вървят на около една трета от каталожните, повече или по-малко в зависимост от състоянието, и колкото повече купите, толкова по-голяма отстъпка ще ви направя. Оттук ли сте?

Келър поклати глава.

— От Ню Йорк.

— Градът или щатът?

— И двете.

— Предполагам, че ако сте от града, сте и от щата, нали така? Тук сте по работа ли?

— Просто минавам — отвърна Келър. Това не беше точно отговор на въпроса, но, изглежда, задоволяваше Шафнър.

— Е, не бързайте — каза мъжът. — Отпуснете се и се наслаждавайте.

Мозъкът на Келър заработи. Трябваше ли да каже, че е от другаде, а не от Ню Йорк? Трябваше ли да измисли по-конкретна причина за престоя си в Луисвил? После се вглъби в разглеждането на марките и целият този мисловен диалог приключи.

Много отдавна, като дете, той събираше марки и оттогава почти не се беше сещал за колекцията си, докато един ден не се замисли за пенсия. По онова време старецът в Уайт Плейнс още беше жив, но видимо губеше форма, и Келър се зачуди дали не е време да спре да работи. Опита се да си представи как ще прекарва дните си и се замисли за хобита. Тогава се сети за марките.

Разбира се, момчешката му колекция отдавна я нямаше, както и останалата част от младостта му. Но следите от хобито бяха останали. Беше удивително колко много неща си спомня. Порази го и фактът, че много от разнообразната информация, с която беше пълна главата му, бе попаднала там покрай колекционирането на марки.

Затова пообиколи, поговори с търговци, разгледа списания — така да се каже, топна пръст във водите на филателията, след което си пое дъх и се гмурна в нея. Купи една колекция и я пренареди в луксозни нови албуми. Това занимание му отне по няколко часа всеки ден в продължение на месеци. Купи някои марки директно от търговци в Ню Йорк и поръча други от реклами, поместени в „Линс Стемп Нюз“. Имаше и търговци, които му изпращаха ценоразписи или селекции за подбор. Посещаваше филателни сбирки, където десетки търговци предлагаха стоката си на маси, участваше в аукциони по пощата или лично.

Беше забавно. Колекционирането на марки беше занимание, с което да запълва времето си, когато се пенсионира, но той го прегърна с такъв ентусиазъм и вложи в него толкова много пари, че пенсионирането вече не беше на дневен ред. Докато беше на филателен аукцион в Канзас Сити, старецът умря. Дот реши да остане и да продължи да движи нещата от голямата къща на „Тонтън Плейс“. Келър пое поръчките, които тя му намери, и изхарчи сериозна част от постъпленията за марки.

Филателните ветрове бяха ту горещи, ту студени. Имаше седмици, в които изчиташе всички статии в „Линс“, друг път едва поглеждаше корицата. Но не изгуби интерес и работата — той вече не възприемаше колекционирането като хоби — не спираше да го забавлява.

Днешният ден не беше изключение. Прегледа трите класьора от Португалия и колониите, после разгледа албуми от Британската общност, след което се прехвърли на Латинска Америка. Всеки път щом попаднеше на марка, която не притежаваше, оглеждаше центровката, преглеждаше лепилото отзад, поднасяше я на светлината да провери за изтънявания. Изучаваше образците от трийсет и пет цента също толкова усърдно, колкото и тези от трийсет и пет долара. Да купи ли този използван екземпляр, или да изчака за нов, но по-скъп? Да вземе ли пълната серия, макар че вече имаше двете марки с ниска стойност? Тази марка липсваше в колекцията му, но беше близка разновидност на друга и в албума му нямаше място за нея. Трябваше ли да я купи въпреки това?

Минаха часове.

 

 

След като си тръгна от „Магазинчето за марки на Хай“, Келър прекара няколко часа в безцелно шофиране из покрайнините на Луисвил. Зачуди се дали да не отиде до центъра да огледа офиса на Хършхорн, но реши, че не му се занимава с това точно сега. Защо да си прави труда? Хършхорн можеше да почака.

Освен това щеше да се наложи да остави колата на паркинг, и то от онези, в които сам паркираш и заключваш автомобила си. В противен случай трябваше да даде ключа на служител и ако той отвореше жабката само да погледне какво има вътре? Можеше и да не търси пистолет, но точно това щеше да намери, и Келър нямаше никакво желание да поема подобен риск.

Да имаш пистолет е голямо удобство. Отклонява вниманието ти от проблемите. Посвещаваш цялото си време на мисли къде да го държиш.

 

 

Той беше пропуснал обяда, затова вечеря рано и се прибра в стаята си в „Супер 8“. Изгледа новините и седна зад бюрото с каталога и марките, които беше купил. Прегледа каталога и огради номерата на всички марки, с които се беше сдобил този ден. Така поддържаше описа актуален.

Можеше да свърши тази работа и вкъщи, докато ги подрежда в албумите, но ако междувременно отидеше при друг търговец? Като нищо можеш да купиш една и съща марка два пъти, ако описът ти не е верен.

Той с готовност се захвана със задачата и я вършеше спокойно, без да бърза. В това занимание имаше нещо почти съзерцателно. А и бездруго нямаше какво по-интересно да прави.

Почти беше приключил, когато отгоре се разнесе шум. Боже, какво можеше да е? И да продължава толкова време? Какво правеха там, горе?

Потърпя малко, накрая посегна към телефона, но размисли. Излезе от стаята, заобиколи сградата и влезе във фоайето, където завари на рецепцията младок с рядка руса брада и очила с телени рамки. Той погледна приближаващия се Келър с извинително изражение.

— Съжалявам, но всичко е заето. И отсреща нямат места. В „Клариън Ин“, при следващата детелина на север, преди половин час още имаха стаи и с удоволствие ще им се обадя веднага, ако желаете.

— Вече имам стая — каза Келър. — Не е това проблемът.

На лицето на младока се изписа облекчение, но само за миг. Не е това проблемът — щом не беше, значи имаше нещо друго и сега щеше да го чуе и да му се наложи да се справи с него.

— Ъъъ…

— Аз съм в сто четирийсет и седма и в стаята над мен — предполагам, че е двеста четирийсет и седма…

— Точно така.

— Май правят купон. Или колят добиче.

— Колят добиче?

— Е, сигурно не точно това — призна Келър, — но каквото и да правят, вдигат шум. Много силен шум.

— О.

Служителят сведе поглед към плота на гишето и явно намери нещо извънредно интересно върху няколкото инча пластмаса между ръцете си.

— Няма други оплаквания.

— Не обичам да съм пръв — каза Келър, — но сигурно съм единственият гост със стая под тяхната и това може да има нещо общо с този факт.

Момчето закима.

— Стените между стаите са бетонни и през тях не се чува даже и пиукане. Но не мога да кажа същото за подовете. Ако горе има шумен купон, част от звука се процежда през пода.

— Това е шумен купон. Няма да е пресилено, ако го нарека вилнеене.

— О.

— Или нарушение на обществения ред. И в случая „процежда“ не е правилната дума. Звукът минава непроцеден, ясен и силен.

— Вие… ъъъ… говорихте ли с тях?

— Реших да говоря с вас.

— О.

— И вие можете да говорите с тях.

Служителят преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Двеста четирийсет и седем — каза той и прехвърли регистрационните карти в една кутия, след което кимна и пак преглътна. — Така си и мислех. Имат кола.

— Това е мотел — каза Келър. — Кой идва пеша?

— Искам да кажа, че като ги видях, ги помислих за мотористи. Като „Ангелите от ада“. Но са дошли с кола.

Младежът замълча и Келър разбра колко гореше от желание да помоли банда мотористи хулигани да не вдигат шум.

— Вижте — каза той, — не се налага някой да говори с тях. Просто ме преместете в друга стая.

— Не ви ли казах, като влязохте? Всичко е заето. И надписът „Няма свободни места“ свети от часове.

— О, добре.

— Така че не знам какво да направим. Освен ако…

— Освен ако какво?

— Ами, освен ако не искате да подадете оплакване в полицията. Може би тези момчета ще обърнат повече внимание на ченгетата, отколкото на вас или на мен.

Точно това му трябваше. Господин полицай, може ли да кажете на типовете от „Ангелите от ада“ на горния етаж да намалят децибелите? Имам спешна работа във вашия град и се нуждая от почивка. Името ми ли? Ами, не е това, с което съм се регистрирал. Каква работа ли? Е, по-добре да не казвам. А пистолетът на нощното шкафче не е регистриран и затова не го оставих в колата. И не ме питайте чия е колата, но талонът й е в жабката.

— Малко е грубо — каза Келър. — Помислете как ще се чувствате, ако някой прати ченгета при вас без предупреждение.

— О.

— И като разберат кой им се е обадил…

— Мога да звънна в „Клариън“ — предложи служителят. — На следващата детелина. Но вероятно и при тях вече всичко е заето.

Беше малко късно да обикаля в търсене на стая. Реши, че е по-добре да се примири, и каза на младежа да не се притеснява.

— Може да си легнат рано или пък аз да свикна с шума. Дали случайно нямате тапи за уши в някое от тези чекмеджета?

 

 

Мотористите не си легнаха рано, нито пък Келър постигна голям успех с привикването към шума. Служителят нямаше тапи за уши и не знаеше къде може да има. Най-близкият магазин беше затворил и той нямаше представа къде може да се намери отворен. Дали в „7-Илевън“ продаваха тапи за уши? Не знаеше. И Келър не знаеше.

След още един час мотористка дандания Келър беше склонен да провери сам. Беше приключил с отбелязването на новите марки в каталога си, но заниманието не му се стори толкова забавно като друг път. Шумът отгоре продължаваше да му пречи. Прибра марките и каталога, намери някакъв филм по телевизията и усили звука докрай. Това не заглуши врявата, но поне разбра какво казва Уилям Холдън на Дебра Паджет.

Установи, че няма смисъл да изключва звука по време на рекламите, защото шумът от телевизора му беше нужен да противодейства на мотористите. А каква полза от телевизията, ако не можеш да изключиш звука на рекламите?

Гледа филма колкото успя да издържи и си легна. След известно време стана, навлажни няколко къса тоалетна хартия, смачка ги на топчета и ги напъха в ушите си. Усещането беше странно, а и какво друго да е, за бога? Но свикна и подобието на тишина му се стори почти трогателно.