Лорънс Блок
Убийства по списък (16)

16

Три седмици по-късно Келър ядеше яйца по селски в „Наричай ме Карлос“ в покрайнините на старата част на Албакърки. На менюто беше изобразена същата емблема като на табелата отвън — ухилен мексиканец с огромно сомбреро. Според Келър човек от пръв поглед разбираше, че заведението е собственост на мексиканци, защото никой гринго не би се осмелил да използва толкова груба карикатура.

Ако все пак имаше някакво съмнение, то храната незабавно го премахваше. Тук сервираха най-хубавите яйца по селски, които някога бе опитвал, вероятно с изключение на едно малко кафене в Роузбърг, Орегон.

Точно това каза на Дот предишната вечер.

— О, Келър, имай милост — отвърна тя. — Роузбърг, Орегон? Искаше да се преселиш там. Помниш ли?

Беше грешка да споменава Роузбърг и го осъзна в мига, в който изрече името. Обикновено Дот споменаваше града, правеше го всеки път, когато Келър кажеше нещо хубаво за местата, които е посетил.

— Не точно че исках да се преселя там — възрази той.

— Оглеждал си къщи.

— Мислех за това така, както си мислиш за разни неща, но не…

— Така, както ти си мислиш за разни неща, Келър. Не както аз си мисля. Има нещо друго, за което трябва да мислиш, вместо за къщи в Роузбърг, Орегон.

— Знам. А и не си мислех.

— Не си мислел за къщи? Каза, че…

— Мислех за кафенето там и че беше по-хубаво от онова, в което закусвах тук. А може и да не е, защото паметта обикновено разкрасява нещата.

— И слава богу — отвърна Дот, — иначе всички щяхме да се самоубием.

— А що се отнася до другото нещо, за което трябва да мисля, смятам, че е невъзможно.

— Не съм изненадана.

— Още няколко порции яйца по селски и ще е време да се прибирам.

— Без да огледаш къщите?

— Те са предимно кирпичени и трябва да призная, че отвън изглеждат красиви, но нямам никакво желание да ги виждам отвътре. Ще остана достатъчно дълго да създам добро впечатление, но после се прибирам вкъщи.

Той изяде яйцата, допи втората чаша кафе и излезе при тойотата под наем. Слънцето беше ярко, а въздухът — прохладен и сух. Ако се налага да предприемеш безсмислено пътуване донякъде, това не беше най-лошото място за тази цел.

 

 

Една седмица по-рано той хвана влака до Уайт Плейнс, седна срещу Дот на кухненската маса и тя му представи фактите. Майкъл Петросян бил под домашен арест, охраняван двайсет и четири часа в денонощието в очакване да даде показания. Без тях властите не разполагали с необходимите доказателства. С тях можели да приберат някои важни хора за дълго на топло.

— Това обяснява защо — каза той. — Въпросът е как?

— Звучи невъзможно, нали?

— Това е първата дума, която ти хрумва.

— И на мен ми мина през главата. Беше ми на върха на езика заедно с изречението „Мисля, че ще пропуснем“.

— Но размисли.

— В мига, в който той се съгласи да плати така или иначе.

— Как така?

— Половината предварително, половината при свършена работа.

— Е? Това е стандартното.

— Търпение. Нестандартното е, че можеш да огледаш ситуацията, да прецениш, че е невъзможно, и да се прибереш. И да задържиш аванса.

— Как го постигна?

— Като ги оставих да ме убедят. Оказва се, че ме бива в това, Келър.

— Не се учудвам.

— И сигурно ще кажеш, че са доста отчаяни. От една страна, работата трябва да бъде свършена. От друга, не може да бъде свършена. Събери двете и се получава „отчаян“.

— Сигурно са се отчаяли още повече, като са предложили поръчката и са получили отказ.

Тя си сипа още студен чай.

— Знам, че са я предложили тук-там. Не биха си го признали, но никога нямаше да приемат условията ми, ако не са ударили на камък няколко пъти.

— Би било хубаво да знаем кой ги е отрязал.

— Например Роджър.

— Например — съгласи се той.

— Е, според мен трябва да приемем, че са му предложили поръчката. Така че взимаме обичайните предпазни мерки. Никой не те посреща, никой не знае кой си, нито откъде идваш. Дори Роджър да е в Албакърки, дори и да седи в скута на Петросян, никога няма да те хване на мушка. Защото само трябва да летиш дотам и обратно и ще ти платят.

— Половината.

— Половината, ако само огледаш. Другата половина, ако го изпълниш. Има и ескалатор.

— Вместо стълбище?

— Не, разбира се, че не.

— Защото каква е разликата, ще изгуби равновесие на ескалатора?

— Ескалаторна клауза, Келър. В договора.

— О.

— Голяма премия, ако го отстраниш, преди да свидетелства. По-малка, ако го премахнеш, след като започне, но преди да свърши.

— Докато е на свидетелското място?

Тя завъртя очи.

— Ще са му необходими няколко дни да причини всички възможни неприятности на нашите момчета. Да кажем, че дава показания един ден и същата нощ се подхлъзва на бананова кора и пада по ескалатора.

— Или намира друг начин да си счупи врата.

— Все тая. Ние получаваме премия, но не толкова голяма, колкото ако си го счупи ден по-рано. — Тя сви рамене. — Както и да е, това ще си остане само част от преговорите, защото няма да се случи. Ти ще отидеш там и ще се върнеш, а те могат да се утешат с мисълта колко пари са спестили. Не само половината хонорар, но и премията.

— Защото е невъзможно. Само дето никога не е напълно невъзможно. Да речем, бомба под капак на шахта по пътя към съда. Или отряд командоси, които атакуват мястото, където го държат.

— Безразсъдни смелчаги, предвождани от Лий Марвин, техния кален в битки полковник.

— Или снайперист на покрива. Но никой от изброените варианти не е в мой стил.

— Можеш да се препашеш с експлозиви през кръста, да се втурнеш към него и да го прегърнеш, но предполагам, че и това не в твой стил. Не се притеснявай. Отиди за седмица, най-много десет дни. В Албакърки има ли търговци на марки? Би трябвало.

— Имал съм вземане-даване по пощата с един тип от Розуел.

— Розуел, Ню Мексико?

— Където и да е.

— В Ню Мексико е. Поне това знаем, нали така?

— Но не знам дали е близо до Албакърки, а и може би той работи само по пощата. Но със сигурност в града ще има търговци на марки. Би трябвало.

— Тогава се забавлявай. Купи си някоя и друга марка.

— А ако се окаже, че има начин да се направи…

— Още по-добре, но не се претрепвай. Докато Петросян дава показания, ще го охраняват като Форт Нокс. После ще го включат в програмата за защита на свидетели и след години някой ще го засече. И ако все още на някого му пука за него, ще имаш шанс да се пробваш пак.

 

 

Мотелът на Келър се намираше на около километър и половина от „Ероухед Ин“ на „Канделария“, където федералните държаха Майкъл Петросян. Щеше да е интересно да си вземе стая в самия „Ероухед“, което беше едновременно удобно и рисковано, но нямаше тази възможност. Петросян и хората, които го охраняваха, бяха единствените гости на мотела. Репортерите наричаха мястото „въоръжен център“ и Келър нямаше никакви възражения срещу термина. Освен че го беше видял десетки пъти по телевизията, той няколко пъти мина с колата покрай него и действително мястото отговаряше на името — паркингът беше пълен с правителствени коли, а вратите се охраняваха от сериозни мъже в костюми и със слънчеви очила. Липсваше му само наблюдателна кула и няколкостотин метра бодлива тел.

Келър не виждаше друг начин да се проникне вътре, освен да се изкопае тунел. Петросян изобщо не напускаше сградата. Охранителите му набавяха храна, като я поръчваха по телефона и пращаха две от костюмираните момчета с тъмни очила да я донесат.

Ако знаеше откъде я поръчват и ако можеше да се добере до храната, преди да я вземат, и ако имаше представа кое ястие е предназначено за Петросян, и ако успееше да сложи нещо подходящо в него, и ако оставеха Петросян да го изяде, без да го опита дегустатор, и ако…

Забрави.

Щяха да държат Петросян под ключ, докато стане време да отиде в съда, а Келър вече беше чул един тлъст щатски шериф да се хвали с мерките за сигурност по Си Ен Ен. Конвой от бронирани правителствени коли щеше да го придружи от мотела до съда и обратно и никой нямаше да може да припари до него. Шерифът имаше двойна брадичка и самодоволна физиономия — нищо общо с Денис Уивър в ролята на Маклауд — и Келър изпитваше силно желание да изтрие усмивката от охраненото му лице. Но как?

Няколко пъти мина с колата покрай съда. Нямаше никакъв шанс да се приближиш дори и във времената преди Петросян, да не говорим сега, когато мерките за сигурност бяха засилени до краен предел. Човек не можеше да се размотава в района, освен ако нямаше работа там — униформени служители проверяваха това — и в сградата се влизаше само с пропуск. Келър предполагаше, че може да се сдобие с такъв. Да речем, щеше да отмъкне журналистическия пропуск на някой репортер. Но после какво? За да влезе в сградата, трябваше да мине през метален детектор, а дори и да успееше да свърши работата с голи ръце, как щеше да се измъкне след това?

Нямаше смисъл да се навърта около съда. Нямаше смисъл да се мотае и около „Ероухед Ин“.

Беше много по-лесно да следи целия цирк по „Корт ТВ“. И точно това правеше сега — седеше в мотелската си стая, изключваше звука на рекламите и се опитваше да разбере какво рекламират. В крайна сметка сигурно щеше да се заинтригува достатъчно, за да включи звука и жадно да поглъща всяка дума. Още не му се беше случило, но си представяше как може да стане всеки момент.

Той изгледа рекламите с пръст върху копчето за звука и го натисна, когато свършиха. Някакъв коментатор обяви, че Майкъл Петросян, основният свидетел на обвинението, най-сетне пристига в съда, и в следващия момент превключиха на външни кадри. Оператор в хеликоптер снимаше пристигането на правителствения конвой.

И точно както предполагаше Келър, нямаше никакъв начин да се добереш до кучия син. Когато колите от конвоя спряха, наоколо нямаше други автомобили, а единствените наблюдатели на стълбите на съда бяха неколцина фотографи и репортери с притеснен вид. Стояха зад заграждения и не можеха да се доближат до плячката си. Дори от хеликоптера беше трудно да различиш Петросян — просто едно тяло в стадото от тела, които наизлязоха от колите и бързо изкачиха мраморните стълби.

Келър си помисли, че Лий Марвин и момчетата му биха ударили на камък. Освен ако… ами, да речем, че в хеликоптера седи Лий. С една ръка управлява машината и я доближава колкото се може повече, а в другата държи автомат и се прицелва. Това би свършило работа, също както и ядрено оръжие, но и двата варианта бяха еднакво невъзможни за Келър.

Все пак трябваше да признае майсторството на оператора. Беше успял да хване Петросян в близък план и сега даваха как се качва по стълбите леко прегърбен и с наведена глава.

В следващия момент незнайно защо мъжете около Петросян се отдръпнаха от него. Той се обърна, вдигна оплешивяващата си глава и погледна право в камерата. Според Келър изглеждаше ужасен. Стъписан.

Секунда по-късно Келър видя как главният свидетел на обвинението пребледня, хвана се за гърдите и се строполи по очи.

 

 

— Мислят, че си гений — каза Дот. — Че правиш чудеса. И знаеш ли какво? Трябва да призная, че съм съгласна с тях.

— Гледах го по телевизията.

— Келър, всички го гледаха по телевизията. Видяха го повече хора, отколкото са видели как Руби застрелва Осуалд. Аз самата го гледах сигурно двайсет пъти. Когато се случи, не гледах, но на кой му трябва да следи пряко предаване в епохата на моменталното повторение?

— Аз гледах директното включване.

— И още няколко повторения, обзалагам се. Двайсет ли казах? Сигурно бяха към петдесет. И знаеш ли какво? Още не мога да проумея как го направи.

— Не съм направил нищо.

— Доколкото разбирам, търсят следи от убождане като при българина, който бил прободен с чадър или нещо подобно и след два дена умрял. Търсят следи от убождане и бавно действаща отрова.

— И като не ги открият?

— Ще решат, че е отрова, която не оставя следи и се вкарва без нарушаване на целостта на кожата. Да речем пръски от пулверизатор. Той я вдишва и след ден-два получава това, което цял свят смята за инфаркт.

— Изглеждаше точно така, защото си беше това.

— Добре, но как го предизвика?

— Не съм го направил.

— Просто се случи?

— Точно така.

— Помогни ми да ти повярвам, Келър.

— Запитай се защо ще те лъжа.

Тя се замисли.

— Не би го направил. Е, той не беше във форма, имаше наднормено тегло и беше подложен на огромен стрес.

— Сигурно.

— И стъпалата изглеждаха стръмни. Във филмите, когато убият някого на стълбище, той се строполява чак долу, а нашият човек просто се пльосна по лице и остана на място. Келър? Това изпълнение дори превъзхожда онова с мъжа, който пресичаше улицата. Защо не мога да си спомня името му?

— Лий Клинджър.

— Точно така. Там поне си бил на местопроизшествието. Когато Петросян си го получи, си гледал телевизия в мотелската си стая.

— Първо имаше реклама и не успях да разбера какво рекламират. В следващия момент Петросян падна мъртъв. Първото, което ми мина през ума, бе, че го е застрелял човекът в хеликоптера. Но никой не го е застрелял, нито го е убол с чадър, нито пък го е напръскал в лицето с отровен парфюм.

— Той просто падна мъртъв.

— Пред Бог и всички останали.

— Особено всички останали. — Тя отпи голяма глътка студен чай. — Платиха ни.

— Станало е бързо.

— Келър, в Албакърки имаш истински фен клуб. Има хора, които може да не ти знаят името, но със сигурност са запленени от работата ти.

— Значи са платили остатъка. А ескалатора?

— Беше мраморно стълбище. О, извинявай, обърках се. Да, платиха и ескалатора. Ти закова негодника още преди да положи клетва. Платиха ескалатора, както и бонус.

— Бонус?

— Бонус.

— Защо? За какво?

— За да се почувстват добре, предполагам. Нямам представа какви са затворите в Ню Мексико, но явно хората са благодарни, че ще ги избегнат, и са искали да направят щедър жест. Казаха, че бонусът е за драматичността на изпълнението.

— Драматичността?

— На стълбището пред съда, Келър. Мъжът умира, заобиколен от агенти на ФБР, и целият свят го вижда десетки пъти? Повярвай ми, струва си да дадат някой долар отгоре. Всеки път, когато заклеват нов член, ще му пускат записа. „Смяташ ли, че можеш да ни подхлъзнеш и да ти се размине? Виж какво се случи с Петросян.“

Той се замисли.

— Дот, аз не съм направил нищо.

— Просто всяка сутрин излизаше да хапнеш мексиканска закуска.

— Яйца по селски.

— Винаги съм си мислела, че мексиканската закуска се състои от цигара и чаша вода. Ял си яйца и си гледал телевизия. Какво друго? Ходи ли на кино?

— Един-два пъти.

— Купи ли си марки?

Той поклати глава.

— Розуел е на три-четири часа път с кола от Албакърки. Намерих няколко търговци на марки в града, но работеха само по пощата. Ходих и в един магазин, но там продаваха основно монети. Имаше принадлежности и албуми, но никакви марки.

— Е, сега можеш да си купиш марки. При това много.

— Предполагам.

Тя се намръщи.

— Нещо те притеснява.

— Казах ти. Не съм направил нищо.

— Знам, и това ще е нашата малка тайна. А и кой може да каже, че наистина е така?

— Какво имаш предвид?

— Помисли — каза тя и изтананика мелодията от „Зоната на здрача“. — Отиваш в Илинойс и Клинджър го блъсва кола. Отиваш в Албакърки и Петросян получава удобен малък инфаркт. Съвпадение?

— Но…

— Може да имаш необикновено силна мисъл, Келър. Може би трябва само да се замислиш за човека и билетът му е продупчен.

— Това е налудничаво.

— Все едно — отвърна Дот.