Лорънс Блок
Убийства по списък (4)

4

— Стая сто четирийсет и седем — каза той на Дот. — Първата ми стая. Преместих се сутринта и вечерта в нея са се настанили мъж и жена.

— Настанили са се, но така и не са я освободили — отбеляза тя. — Къде беше отседнал, Келър? В мотел „Влизаш, но не излизаш“?

Седяха в кухнята на голямата къща на „Тонтън Плейс“. На масата между тях имаше кана със студен чай и Дот си наля втора чаша. Тази на Келър все още беше наполовина пълна.

— Измъкнах се оттам. Поех към летището и не ме питай защо, но изведнъж обърнах, качих се на И-71 и се запътих право към Синсинати. — Той се намръщи. — Е, летище „Синсинати“. То всъщност е от другата страна на реката, в Кентъки.

— Добре че ми каза, ще ми е от полза, когато се появи като въпрос в „Джепърди!“^[1]. Не си искал да излетиш от Луисвил?

— Казах си, че вероятно всичко ще е наред, но ако не беше? Наистина не знаех какво да мисля. Само знаех, че се погрижих за Хършхорн и няколко часа по-късно някой се бе погрижил за хората в предишната ми стая.

— При това доста добре. И ако е осъзнал грешката си, може да е чакал на летището.

— Така предположих. Освен това шофирането до Синсинати щеше да ми даде време да обмисля нещата, както и да изслушам новините.

— И да се увериш, че в крайна сметка в чувала не си бил ти. Малко сюрреализъм, Келър. Не гледай толкова объркано.

— Бях много объркан.

— Още откакто си слязъл от самолета в Луисвил, доколкото си спомням.

— Да, още оттогава. Дот, ето как вероятно е станало. Оправих Хършхорн около девет, отидох право в мотела и…

— Първо ми се обади.

— Обадих ти се по пътя и после се върнах в стаята си…

— Новата ти стая.

— Новата ми стая, и си легнах преди полунощ. И горе-долу по времето, когато съм си слагал тапите за уши, някой е убил чудесната двойка в сто четирийсет и седма. Каква е първата мисъл, която ти минава през главата?

— Клиентът.

— Точно така, клиентът.

— Заличава следите. Ти си свършил работата и той взима мерки да не проговориш.

— Правилно.

— Само че той знае, че няма да проговориш. Затова наема човек като теб. Няма да те хванат, а ако те хванат, няма да кажеш нищо, защото какво, по дяволите, да кажеш? Ти не знаеш кой е клиентът.

— Нито какъв му е проблемът с Хършхорн, нито каквото и да било друго за него.

— Може да е решил, че да те убие излиза по-евтино, отколкото да плати остатъка, но това е нелепо. Той плати половината предварително, нали се сещаш? Ако толкова е искал да спести пари, можеше да си спести целия хонорар и сам да оправи Хършхорн.

— Дот, как изобщо е разбрал, че работата е свършена?

— Мъжът е бил мъртъв. О, имаш предвид елемента време.

— Тялото може да е било открито по всяко време. Гледах късните новини с надеждата да чуя нещо, но не казаха нищо.

— Само защото не се е появило по новините…

— Не означава, че не се е случило. Точно това си помислих. Но не е станало така. По-късно разбрах, че са открили тялото чак на сутринта. Не знам колко разтревожена е била госпожа Хършхорн, когато мъжът й не се е прибрал, и нямам представа дали се е обадила на някого, но знам, че никой не е отишъл в гаража, докато не е станало време да се откарат децата на училище.

Тя отпи глътка студен чай.

— Значи хората в сто четирийсет и седма са умрели няколко часа преди някой да разбере, че Хършхорн е мъртъв.

— Е, аз знаех. И ти знаеше, защото ти се обадих. Но ти си единственият човек, на когото казах, и ми се струва, че не си го разпространила.

— Реших, че това е нашата малка тайна.

— Освен че не е знаел, че работата е свършена, как е разбрал къде да ме намери?

— Може да те е проследил дотам от „Уинди Хил“.

— „Уайндинг Ейкърс“.

— Все едно.

— Никой не ме проследи. А ако го беше направил, щеше да ме проследи до новата ми стая, не до предишната. Изобщо не съм припарвал до сто четирийсет и седма.

— Хората в сто четирийсет и седма. Мъж и жена ли бяха?

— Да, мъж и жена. В стаята имаше две легла — всички стаи са така, но те са използвали само едното.

— Нека да позная. Женени, но не един за друг?

Той кимна.

— Един тип от луисвилския вестник ми каза, че ченгетата разпитват съпруга на убитата. Той отрича да знае каквото и да било, но засега са нарочили него.

— Обаждаш се и ти казват всичко това?

— Ако си учтив и любезен — отговори той. — И ако някак си останат с впечатлението, че си репортер от „Инсайд Едишън“.

— О.

— Казах му, че звучи твърде просто, и той на свой ред каза, че в общи линии така и изглежда. Обеща да ми съобщи, ако има развитие по случая.

— Как ще го направи? Не си му оставил телефонен номер.

— Естествено, че му оставих.

— Не твоя, надявам се.

— На „Инсайд Едишън“. Казах му: „Изчакайте секунда, така и не запомних номера тук“. Проверих и му го продиктувах. Не че не можех просто да си го измисля, защото той и бездруго няма да се обади. Съпругът го е направил. А и какво го интересува „Инсайд Едишън“?

— Ако попадне на нещо, винаги може да опита с „Хард Копи“. Съпругът го е направил, а? Така ли мислиш?

— Или съпругата на нещастника. Или човек, нает от единия от двамата. Или той се е срещал и с друга жена. Или пък тя. Из цялата стая имаше празни бутилки и пълни пепелници. Веднага щом са се настанили, са го ударили на пиене и пушене…

— В стая за непушачи? Негодници. И на всичкото отгоре са прелюбодействали? — Тя поклати глава. — Тройни грешници. Е, заслужавали са да умрат и нека Бог се смили над душите им.

Дот посегна към чая, но на вратата се позвъни и тя отдръпна ръка.

— Кой може да е? — учуди се тя на глас и отиде да провери.

За момент Келър се паникьоса. Беше убеден, че трябва да направи нещо, но не се сещаше какво. Още размишляваше над това, когато Дот се върна, размахвайки пакет.

— Доставка с „ФедЕкс“ — съобщи тя и разтърси пакета. Не се чу нищо. Тя го отвори и извади няколко пачки пари. Махна бандерола на една от тях и прелисти банкнотите. — Хич не искам да си го призная, но започвам да свиквам с вида на новите банкноти. Не двайсетачките, те ми приличат на пари за „Монополи“, а петдесетачките и стотачките. Изглеждат чудесно. Ти купи ли марки в Луисвил?

— Няколко.

— Е — каза тя, докато броеше парите и правеше купчинки на масата, — сега можеш да отидеш за още.

— Явно клиентът е доволен.

— Така изглежда, а?

— Дала си им адреса и са ти изпратили парите по пощата?

— Не, казах им, че работя за „Инсайд Едишън“. И между другото това не е пощата, а „ФедЕкс“.

— Все тая.

— Между мен и клиента има посредник, Келър. В случая е един тип от… Е, няма значение откъде, но не е нито от Луисвил, нито от Ню Йорк. Работим заедно от години, още преди аз да се включа.

Тя посочи към тавана и Келър разбра намека за стареца, който през последните години от живота си изобщо не слизаше от втория етаж. По начина, по който говореха за него, човек би си помислил, че още се подвизава горе.

— Той знае къде да изпрати парите — обясни тя, — а клиентът знае как да му ги даде. Щом си получаваме хонорара, не е наша работа колко остава при него. И клиентът не знае нищо за теб и мен. — Тя потупа купчинките. — Знае само, че добре си вършим работата. Доволният клиент е най-добрата ни реклама, а бих казала, че този е доволен. Как го направи, Келър? Как се справи с естествената смърт?

— Не съм. Беше самоубийство.

— Е, това е доста близо, нали? Надали са си представяли продължителна болест. — Тя пресуши чашата си и я остави на масата. — Да чуя. Как го направи?

— Когато той слезе от колата, го хванах за гърлото.

— Добре че не си ченге, Келър. В днешно време това попада в графата „полицейско насилие“.

— Продължих да стискам, докато той се отпусна. И би било логично просто да продължа в същия дух. Да му прекъсна въздуха за малко по-дълго. Или да му счупя врата.

— Каквото и да е.

— Можех да го оставя да изглежда все едно е получил сърдечен удар и се е наранил при падането на земята. Нещо такова. Но реших, че всеки по-наблюдателен криминалист ще види, че не се е случило така и че изглежда нагласено, което от гледна точка на клиента вероятно е по-лош вариант от недвусмислено убийство.

— Предполагам.

— Затова го набутах зад волана и извадих пистолета, който ми дадоха…

— Автоматичният двайсет и двойка, изборът на професионалистите от Атлантическия до Тихия океан.

— И отвъд океана, доколкото знам. Сложих му го в ръката и напъхах дулото в устата му.

— И пусна един куршум.

— Не, защото кой знае докъде щеше да се чуе шумът.

— „Слушай, чувам рева на оръдието.“

— И представи си, че един куршум не свърши работа? Калибърът е малък, няма да пръсне мозъка му по тавана.

— А ако трябва да се застреля два пъти, ще е много жесток случай на самоубийство. Въпреки че може да се приеме като признак на решителност.

— Оставаше ми нещо, което измайсторих, докато го чаках да се прибере. Имах парче маркуч, вече отрязано. Закрепих единия край с лепенка към ауспуха и мушнах другия през прозореца на колата.

— И запали двигателя.

— Вече го бях направил, за да сваля прозореца. Както и да е, оставих го така, в затворения гараж с работещ двигател.

— И се омете.

— Не веднага. Представи си, че някой го беше чул да вкарва колата. Можеше да дойде да провери. Или че Хършхорн се беше свестил, преди да се е натрупало достатъчно количество въглероден оксид, за да остане в безсъзнание.

— Или че двигателят беше спрял.

— Друга възможност. Чаках до колата и в един момент започнах да се притеснявам колко изгорели газове ще вдишам самият аз.

— „Двойно самоубийство с газове.“

— Затова излязох през страничната врата и десетина минути стоях навън. Не знам какво щях да направя, ако бях чул двигателят да спира.

— Влизаш вътре и го запалваш.

— Чудесна идея, ако е спрял сам, но представи си, че Хършхорн се е свестил и го е изгасил? Втурвам се вътре и той си седи с пистолет в ръка.

— Оставил си му пистолета?

— Оставих го в ръката му, а ръката — в скута му. Все едно е бил готов да се застреля, ако газовете не свършат работа.

— Страхотно.

— Е, дадоха ми пистолет. Трябваше да направя нещо с него.

— Чехов — каза тя.

— Да елиминирам какво?^[2]

Тя завъртя очи.

— Антон Чехов, Келър. Руският писател. Бас държа, че имаш марка с портрета му.

— Знам кой е. Просто не те разбрах, защото не знаех, че водим литературна дискусия. Освен писател е бил и лекар, писал е пиеси и разкази. Какво за него?

— Той е казал, че ако в първо действие покажеш пушка, тя трябва да гръмне, преди да се спусне завесата. — Тя се намръщи. — Поне си мисля, че беше Чехов. Може да е бил някой друг.

— Е, пистолетът не гръмна, но поне му намерих приложение. Хършхорн го държеше в ръка с показалец на спусъка и в цевта имаше патрон. Ако случайно проверят, ще намерят следи от оръжейно масло по устните му.

— Хубав нюанс.

— Страхотен — съгласи се той, — стига да има тяло за аутопсия, но какво ще стане, ако се събуди? Осъзнава, че държи пистолет, вдига поглед и вижда мен. — Той сви рамене. — Както бях неспокоен, никак не ми беше трудно да си представя, че това може да се случи. Но не се случи.

— Проверил си и той е бил мъртъв.

— Не проверих. Дадох му десет минути с включен двигател и реших, че е достатъчно. Двигателят нямаше да изгасне и той нямаше да се свести.

— И очевидно не го е направил — каза Дот и посочи парите. — И всички са доволни. — Тя наклони глава. — Не останаха ли белези по шията му от душенето?

— Може би. Дали изобщо ще ги забележат? Той е в кола със закачен маркуч, държи пистолет, кръвта му е наситена с въглероден оксид.

— Ако аз намеря белези, Келър, просто ще реша, че преди това се е опитал да се обеси.

— Или се е душил собственоръчно.

— Възможно ли е?

— Може би за напреднал ученик по бойни изкуства.

— Нинджа рулетка — пошегува се тя.

— Попитах онзи тип, който си мислеше, че говори с „Инсайд Едишън“, дали в града има и други необичайни убийства.

— Нещо, което си струва да бъде отразено в националните медии.

— Той ми каза повече, отколкото ми беше нужно да зная — за някакъв дилър на кокаин, който бил застрелян няколко дена преди да пристигна в града, и за някакъв нещастен негодник, който убил неизлечимо болната си жена, обадил се на 911 и се гръмнал, преди ченгетата да успеят да стигнат до дома му.

— В Луисвил няма скука.

— Дори не спомена за Хършхорн. Така че най-вероятно случаят ще бъде вписан като самоубийство.

— Това ме устройва — каза тя. — Хем клиентът е доволен, хем ни платиха, следователно съм доволна. А случаят в „Супер Дупер“ не е бил опит за посегателство върху живота ти…

— „Супер 8“.

— Няма значение. Били са двойка прелюбодейци, понесли божествено наказание.

— Или лош късмет.

— Не е ли същото? Но искам да те питам нещо. Всички други са доволни. А ти, Келър, защо не си?

— Доволен съм.

— Аха, не съм виждала по-доволен човек. Каква е причината, снимката на хлапетата? И кучето?

Той поклати глава.

— След като работата е свършена, какво значение има? Пречи ти само докато действаш, но когато всичко приключи, мъртвият си е мъртъв.

— Точно така.

— Една от причините да не стрелям, е, че не исках близките му да се натъкнат на грозна гледка, но шокът така или иначе си е същият, нали? А и хората не се ли самообвиняват в случай на самоубийство? „Как може да се е чувствал толкова зле и да не сме разбрали?“

— И така нататък.

— Но всичко това е без значение. Важното е да свършиш работата и да се измъкнеш чист.

— Ти си го направил и затова си толкова доволен.

— Дот, знаеш ли какъв е проблемът? Знаех, че нещо не е наред.

— Какво имаш предвид?

— Усетих нещо. Имах странно чувство. Когато слязох от самолета, когато не успях да разчета първата табелка, когато изслушах брътвежите на малоумника, който ме посрещна. И после някакъв пиян се появи на вратата ми и аз грабнах пистолета, готов да стрелям през вратата. А беше само някакъв нещастен глупак, който е объркал стаята. Той се заклатушка и не се върна повече, а аз трябваше да легна и да чакам сърцето ми да се успокои.

— И после мотористите.

— И после мотористите, и тоалетната хартия в ушите ми, и хлапетата с баскетболната топка. Имах чувството, че нищо не е както трябва. Даже по-лошо, струваше ми се опасно.

— Като че си в опасност?

— Аха. Но не бях. Беше стаята.

— Стаята?

— Сто четирийсет и седма стая. Нещо лошо предстоеше да се случи там. И го усетих.

Тя го погледна.

— Дот, знам как звучи.

— Не знаеш. Иначе нямаше да го кажеш.

— Е, няма да го кажа на друг освен на теб. Помниш ли момичето, с което излизах преди известно време?

— Доколкото знам, не си излизал с друга след Андрия.

— Точно тази.

— Онази с многото обици, която разхождаше кучета.

— Тя говореше за кармата, енергията, вибрациите. Такива неща. Невинаги разбирах какво казва.

— Слава богу.

— Но мисля, че понякога човек усеща разни неща.

— И ти си усетил нещо лошо.

— И това нещо предстоеше да се случи.

— Келър, винаги се случва нещо.

— Нещо, свързано с насилие.

— Когато заминаваш в командировка, се очаква да се случи нещо насилствено.

— Знаеш какво имам предвид, Дот.

— Имал си предчувствие.

— Предполагам, че е било това.

— Настанил си се в стаята и си усетил, че някой ще бъде убит там.

— Не точно, защото стаята ми се стори съвсем наред.

— Тогава?

Той плъзна поглед встрани.

— Премислих всичко. Снощи и днес отново, докато пътувах с влака насам. И имаше логика, но сега не звучи смислено.

— Това се нарича „справка с реалността“. Продължавай.

— Усетих, че предстои нещо лошо, и някак си бях привлечен към мястото, където щеше да се случи.

— Като нощна пеперуда към пламък.

— Избрах мотела, Дот. Погледнах картата и си казах: „Ето, намирам се тук, тук живее той, тук е летището, тук е магистралата, значи трябва да има мотел точно тук“. Отидох там и наистина имаше мотел. Попитах за стая на приземния етаж отзад. Помолих за нея!

— Казал си: „Дайте ми стаята на смъртта. Аз съм мъж. Ще се справя“.

— И изпаднах в паника, когато пияният почука, защото знаех, че съм на опасно място, макар да не съзнавах, че го знам. Затова грабнах пистолета и реагирах по този начин.

— Но е бил просто един пияница.

— Беше предупреждение.

— Предупреждение?

Той си пое дъх.

— Може би беше просто пияница, който търси Ралф, а може би някой, изпратен да ми привлече вниманието.

— Изпратен.

— Знам, че звучи налудничаво.

— Изпратен като ангел?

— Дот, дори не съм сигурен дали вярвам в ангели.

— Как може да не вярваш в тях? Дават ги по телевизията и всеки може да ги види. Любимият ми е онази млада мацка със силния ирландски акцент. Макар че сигурно не е толкова млада, колкото изглежда. Може би е на хиляда години.

— Дот…

— Или колкото излиза в кучешки години. Ти не вярваш в ангели? Ами мотористите, които са купонясвали отгоре? Ангели от ада, Келър. Чисто и просто.

— Просто, но не и чисто вероятно. Но в общи линии това е идеята, затова са били там.

— За да си смениш стаята.

— Подейства, нали?

— И на сутринта първото нещо, което си направил, е да си смениш стаята.

— Със стая отпред. На втория етаж.

— Далеч от неприятностите. И кой се е появил по-късно? Не друг, а двойка, като излязла от ужасна кънтри песен. И коя стая са получили? — Тя изтананика началните ноти от мелодията на филма „Значка 714“. — Дам-ди-дам-дам. Дам-ди-дам-дам-да! Сто четирийсет и седем! Стаята на смъртта!

— Знам само, че няколко часа по-късно те бяха мъртви.

— А ти си оцелял и си станал свидетел.

— Май наистина звучи странно, а?

— Повече от странно.

— Във влака ми се струваше смислено.

— Така ти действат влаковете.

— Какво спомена преди малко за „справката с реалността“?

— Искаш да ти кажа как виждам аз цялата тази история ли?

— Именно.

— Добре. Трябва да имаш предвид, че понятие си нямам от карма, ангели или каквото и да било от „зоната на здрача“. След като на летището малко са се объркали нещата и типът, когото са изпратили да те посрещне, се е оказал пълен некадърник, те е обзело лошо предчувствие. А и семейната снимка е допринесла за това.

— Вече казах всичко това.

— След това пияният почукал на вратата ти и както си бил изнервен, си реагирал по начина, който ми описа. И собствената ти реакция те е изнервила още повече.

— Именно.

— Но той е бил просто един пияница, който е чукал по вратите. Сигурно е чукал на всяка врата, докато намери Ралф. Не е нужно да имаш ангелски крила, за да го направиш.

— Продължавай.

— Шумният купон отгоре? Мотористите не се славят с тихи нощни бдения. Много ясно, че ще вдигат шумни купони в мотел, в който служителите са достатъчно тъпи да дават стаи на такива като тях. Все някой трябва да е в стаята отдолу и по случайност това си бил ти. И при първа възможност си сменил стаята.

— Но ако не бях…

— Ако не беше — продължи тя търпеливо, но категорично, — любовниците щяха да се разгорещят в друга стая, когато решат, че не издържат един без друг. Не сто четирийсет и седма, ами… Уф, не знам. Да кажем двеста и осма.

— Но в такъв случай, когато се появи съпругът…

— Щял е да отиде в двеста и осма, Келър, защото те са били там. Той е търсел тях, а не проклетия глупак, който се е оказал в сто четирийсет и седма. Проследил ги е до стаята и си е отмъстил. И това няма нищо общо със стаята, в която са били, още по-малко с теб.

— О.

— Само това ли ще кажеш? „О.“

— Измислих цялата тази сложна теория и всичко се оказа пълна глупост.

— Няма как да не се съглася.

— Но ти смяташе, че е съвпадение. Това беше първата ти мисъл.

— Не, първата ми мисъл беше, че не може да е съвпадение. Че е бил клиентът или някой, изпратен от него.

— Но не беше.

— Не, защото клиентът е доволен, а дори и да не беше, не би могъл да те намери. Но това не означава, че са били ангели. Означава, че в крайна сметка наистина е съвпадение.

— О.

— И е било съвпадение за всички в мотела, Келър, не само за теб. Всички са били там, докато двойката в сто четирийсет и седма е била под прицела на куршумите.

— Но не всички са освободили току-що същата стая.

— Е, и? Това означава, че са се измъкнали на косъм. Можеше да се регистрират в сто четирийсет и седма. Но ти не си можел да го направиш, защото вече си я бил освободил.

Не беше сигурен, че е разбрал последното, но замълча за момент.

— Предполагам, че е било съвпадение — най-после заключи той.

— Не бъди разочарован.

— Но аз усетих нещо. Знаех, че предстои да се случи нещо.

— И се е случило. На господин Хършхорн, мир на праха му. Прибирай се, Келър. Върви да налепиш новите марки в албума си. Какво има? Сбърках ли нещо?

— Не се лепят. Закачват се с филателни лепенки.

— Поправям се.

— Или се слагат в пликчета с прозрачно покритие.

— Все едно.

— Във всеки случай вече ги подредих. Снощи. Стоях до три сутринта.

— Не е ли съвпадение, а? Подредил си марките и току-що случайно се сдоби с пари. — Тя му се ухили. — Това означава, че можеш да отидеш да си купиш нови.