Лорънс Блок
Убийства по списък (18)

18

Летището в Ориндж Каунти беше кръстено на Джон Уейн. Келър слезе от самолета с някаква мелодия в главата си и вече беше преполовил пътя до зоната за получаване на багажа, когато се сети коя е. Музиката от „Затворници в небето“.

Странно как подсъзнателно правиш такива асоциации.

Във фоайето чакаха десетина посрещачи, някои от които в шофьорски ливреи. Всичките държаха табели, но Келър мина покрай тях, без да ги погледне. Никой нямаше да го посрещне — това беше станало практика, откакто знаеха за загадъчния Роджър. А и никой нямаше да очаква, че Келър ще пътува до Ориндж Каунти, защото задачата му беше чак в Ла Хоя. Това беше предградие на Сан Диего, а Сан Диего имаше чудесно летище, по-голямо и по-натоварено от това в Ориндж Каунти и не беше кръстено на никого.

— Освен ако не броиш Сейнт Джеймс — беше казала Дот. Той я погледна неразбиращо и тя му обясни, че Сан Диего е Сейнт Джеймс на испански. — Или Сантяго. Сан Диего, Сантяго. Човекът е един и същ.

— Тогава защо има две имена?

— Може би защото едното съответства на Джеймс, а другото е по-скоро като Джими. Какво значение има? Ти няма да летиш дотам.

Вместо това той летя до Ориндж Каунти, в случай че Роджър дебне в Сан Диего. Келър не смяташе, че вероятността е голяма. Не бяха засичали Роджър, откакто уби човек в Бостън — мъж, който открадна зеления шлифер на Келър и плати скъпо за престъплението си. Тогава Келър и Дот разбраха кой е Роджър и какво цели.

В началото Келър доста се тормозеше от цялата тази история. Мисълта, че някой настървено иска смъртта му, го караше да се озърта непрестанно. Преди никога не му се беше налагало да го прави и сега това никак не му се нравеше.

Но се свикваше. Келър предполагаше, че ситуацията донякъде прилича на това да имаш болно сърце. В началото се притесняваш, а после спираш. Взимаш предпазни мерки, не качваш по две стъпала наведнъж, плащаш на някое хлапе да разчисти алеята за коли през зимата, но не го мислиш през цялото време. Свикваш.

И той свикна с Роджър. Там някъде имаше един мъж, който не знаеше името му и можеше или пък не можеше да го познае по външен вид, човек, който имаше същата професия като Келър и искаше да разреди редиците на конкуренцията. Взимаш предпазни мерки — не позволяваш на клиентите да те посрещат на летището, заличаваш си следите, но не е нужно да се криеш под леглото. Продължаваш да си вършиш работата.

Пътуването до по-неудобно летище беше част от предпазните мерки. Според Келър фактът, че летището се казва „Джон Уейн“, беше бонус. Докато приближаваше гишето на „Авис“ се почувства няколко сантиметра по-висок и малко по-широк в раменете.

Служителят — на Келър му се прищя да го нарече Пилигрим, но потисна порива — провери шофьорската книжка и кредитната карта, които Келър му показа, и вече беше преполовил процедурата с документите, когато нещо го накара да спре. Келър попита дали има някакъв проблем.

— Резервацията ви — отговори мъжът. — Изглежда е анулирана.

— Сигурно има грешка.

— Няма проблем, мога да я възстановя. Искам да кажа, че разполагаме с коли и вие сте тук.

— Добре.

— Само ще… О, тук има бележка. Трябва да се обадите в офиса си.

— В моя офис?

— Така пише. Да продължа ли?

Келър му каза да изчака. Намери обществен телефон и се обади в собствения си апартамент в Ню Йорк. Докато звънеше, го споходи зловещото усещане, че обаждането му ще получи отговор и ще чуе собствения си глас. Той поклати глава, развеселен от мислите си. И действително чу собствения си глас, който го прикани да остави съобщение. Разбира се, беше телефонният секретар, но му трябваше част от секундата да го осъзнае и едва не изпусна слушалката.

Нямаше съобщения.

Прекъсна връзката и се обади на Дот в Уайт Плейнс. Тя вдигна още след първото позвъняване.

— Добре. Получи се. Мислех си да ги накарам да те извикат. „Господин Келър, господин Джон Келър, моля, вдигнете белия телефон.“ Но искаме ли името ти да прозвучи на всеослушание по високоговорителя?

— Не мисля.

— И дали изобщо щеше да го чуеш? Помислих си: „Той ще мине през летището като куршум. Няма да спира в зоната за багажа и веднага щом вземе колата под наем, ще изчезне. И, о, бинго!“.

— Значи ти си се обадила в „Авис“.

— Обадих се на всички. Спомних си името от шофьорската книжка и кредитната карта, но ако си решил да ползваш друго? Както и да е. „Авис“ имаха резервация на това име и казаха, че ще се погрижат да получиш съобщението. И си удържаха на думата. Получи се.

— Не съвсем. Анулирали са резервацията ми.

— Аз анулирах резервацията ти. Нямаш нужда от кола, защото никъде няма да ходиш, освен да вземеш следващия полет до Ню Йорк.

— О?

— Преди три часа, докато си бил къде? Над Илинойс? Или Айова?

— Все тая.

— Докато си изтърпявал лека турбуленция на височина десет хиляди метра, двама униформени са правели напразни усилия да съживят Хек Палмиери, който увил колан около врата си, затиснал свободния край с вратата на дрешника и ритнал стола, на който се бил покачил. Познай какво му се е случило.

— Умрял е?

— Заради нашите грехове или по-вероятно заради собствените си. Но така или иначе няма какво да правиш там. От друга страна, кой казва, че трябва да направиш обратен завой? Бас ловя, че можеш да намериш кола под наем.

— Бяха готови да ми възстановят резервацията.

— Ами, възползвай се, ако искаш. Обядвай, разгледай забележителностите. Къде си, в Ориндж Каунти? Отиди да видиш някой републиканец.

— Мисля, че ще се прибера.

 

 

— Хубав начин да избегнеш часовата разлика — отбеляза Келър. — Върнах се, откъдето тръгнах, преди да я усетя.

— Как бяха полетите?

— Добре. Безсмислени, но иначе добре.

Двамата бяха на предната веранда на голямата къща на „Тонтън Плейс“. Седяха в градински столове, а на масата между тях имаше кана студен чай. Денят беше топъл — по-топъл отколкото в Южна Калифорния. Естествено, той така и не усети температурата там, защото не си подаде носа извън оборудваното с климатици летище.

— Не съвсем безсмислени — отвърна Дот. — Клиентът плати аванс и ще го задържим.

— Надявам се.

— Обади се да отмени поръчката, но по това време самолетът ти вече пътуваше към Калифорния. Спомена нещо за връщане на сумата, но аз му казах, че има да чака.

— Връщане!

— Само се пробва, Келър. Веднага клекна.

— Трябва да плати цялата сума.

— Как си го представяш?

— Е, човекът е мъртъв, нали така?

— Благодарение на собствената си ръка. По-точно на собствения си колан. Какво общо имаш ти?

— Какво общо имах с Клинджър? Или с Петросян?

— Мир на праха им — каза Дот, — но това е нашата малка тайна, нали помниш? Клиентите смятат, че ти си им показал вратата и си ги изпратил да си ходят по живо, по здраво. В случая с Палмиери ти си бил във въздуха, когато той е решил да пробва издръжливостта на лента от волска кожа, широка два сантиметра и половина. Не ме гледай така. Изобщо не знам какъв колан е използвал. Въпросът е, че не си бил наблизо. Как клиентът да реши, че е твое дело?

— Заради онова, което ми каза последния път. Че имам силна мисъл.

— О, добре. Ще грабна телефона и ще му пробутам тази идея. Ще му кажа: „Моят човек си затвори очите и се съсредоточи, затова твоят човек е решил да се обеси. Самоубийство е, но ние помагаме“. Как може да каже „не“?

— Клиентът поръчва убийство — упорито продължи Келър — и в следващия момент се разбира, че човекът е мъртъв.

— Вероятно защото е знаел, че някой ще му види сметката, и не е искал да чака. — Тя се облегна на стола. — За твое сведение и аз пробвах нещо подобно. Казах: „Искахте го мъртъв и той е мъртъв. Така че трябва да ни платите цялата сума“. Но това си беше само тактически ход при воденето на преговорите, контраудар на искането да върнем аванса. Изсмя ми се и аз му се изсмях и оставихме нещата така, както си знаехме, че ще ги оставим.

— Ние получаваме половината.

— Точно така. Нали не очакваш наистина цялата сума?

— Не.

— И има ли значение? Искам да кажа, притеснен ли си финансово? Струва ми се, че неотдавна получи няколко прилични надници, но може парите да изтичат по-бързо, отколкото влизат. Така ли е?

— Не.

— А може да си възнамерявал да си купиш някоя марка с постъпленията от Палмиери и сега плановете ти да са се объркали. Има ли нещо такова?

— Не.

— Ей, Келър, не оставяй едно момиче на тъмно. Какво има?

Той се замисли за момент.

— Не става въпрос за парите.

— Надявам се, че няма да ми кажеш, че въпросът е принципен.

— Не. Дот, помниш ли, че ти говорех за пенсиониране?

— Спомням си. Каза, че имаш достатъчно пари. А аз ти отговорих, че ще се побъркаш и че имаш нужда от хоби. И ти започна да колекционираш марки.

— Точно така.

— Но изведнъж се оказа, че не можеш да си позволиш да се пенсионираш, защото похарчи всичките си спестявания за марки. И така се върнахме в играта.

Това е опростено представяне на нещата, помисли си той, но в общи линии отговаряше на истината.

— И да не бяха марките, пак не можех да се пенсионирам. Е, можех, но нямаше да е за дълго.

— Искаш да кажеш, че имаш нужда да работиш.

— Мисля, че да.

— Имаш нужда да правиш това, което правиш.

— Очевидно.

— Някаква вътрешна потребност.

— Предполагам. Е, не ми доставя удоволствие.

— Не съм си и мислела, че ти доставя удоволствие.

— Нали разбираш, понякога възникват трудности и изпитваш удовлетворение, като се справиш с проблема. Все едно решаваш кръстословица. Попълваш последното квадратче и всичко си идва на мястото.

— Има логика.

— Но това е само през част от времето. Иначе е просто работа. Отиваш някъде, изпълняваш поръчката, прибираш се.

— И ти плащат.

— Да. И нямам нищо против дългите паузи между поръчките. Намирам начини да си запълвам времето. Правех го още преди да се захвана с марките.

— Но внезапно нещо се промени.

— Роджър има пръст във всичко това. Мисълта, че някой те следи. Спотайва се и чака да направи следващия си ход. Даже не знае кой съм, а иска да ме убие.

— Стрес — отсече Дот.

— Предполагам. И знаеш ли, след като разбрахме какво прави и защо, копелето изчезна.

— Вече не му предоставяме възможности да действа — изтъкна тя. — Ти летиш до по-далечни летища и не позволяваме на клиентите да пращат посрещачи, така че отрязахме достъпа на Роджър. Бих казала, че това е добре, Келър. Още дишаш, нали така?

— Да.

— А последните няколко пъти дори и да се е спотайвал наблизо, няма как да те е видял, нали? Защото ти не си направил нищо.

— Щях. Ако ми се беше удала възможност.

— Но не си, и ако Роджър е бил наблизо, е останал с пръст в устата, а ти се прибра и ти платиха. Келър, аз не виждам кой знае какъв проблем.

— Дразня се. Стягам си багажа, отивам някъде, обмислям какво да направя и как и ми издърпват килимчето изпод краката. Не ми харесва, това е.

— Разбирам.

Той сведе поглед, събра си мислите и каза:

— Дот, едва не убих човек.

— Но не можа, защото той се самоуби преди това.

— Не, забрави за това. Тук.

— Тук?

— Не тук — поясни той и махна с ръка. — Не тук, в Уайт Плейнс. В Ню Йорк. И то не по работа.

Тя го изгледа пронизващо.

— Защо, Келър? За удоволствие?

— Дот, за бога!

— Какво друго остава?

— Лични причини.

— О, добре — отвърна тя успокоена. — Не се засягай, но от време на време забравям, че имаш личен живот.

— Става въпрос за жената, с която се виждам.

— Онази, дето се облича в черно.

— Същата.

— Иска връзката ви да е повърхностна, не желае да вечеря с теб и не ти позволява да й купуваш подаръци.

— Точно така.

— И си искал да я убиеш?

— Не че съм искал, но едва не го направих.

— Сериозно ли? Може ли да попитам с какво те предизвика? Спала е с друг?

— Не — отговори той и обмисли предположението. — А може и да е, нямам представа. Никога не съм се замислял за това.

— Предполагам, че не си ревнив. Значи е било нещо сериозно, като например че е яла бисквити в леглото.

— Не бях ядосан.

— Ще си кротувам, а ти ми обясни.

Когато Келър приключи разказа си, Дот отнесе празната кана вътре и се върна с пълна.

— В тази жега пия цели галони студен чай. Смяташ ли, че е възможно човек да прекали с него?

— Нямам представа.

— Според мен всичко е вредно, ако го приемаш в големи количества.

— Сигурно.

— Келър, жената е проблем. Това, че ти се е прищяло да го разрешиш, не те прави маниакален убиец.

— Не съм казал…

— Знам какво не си казал. Смяташ, че си напрегнат и разстроен, защото в последно време отиваш да работиш, но съдбата не ти дава възможност да дръпнеш спусъка. И сигурно действително си разстроен, но не затова си настръхнал, когато приятелката ти е казала каквото е казала.

— Беше по-силно, засърбяха ме ръцете.

— Благодаря за уточнението. Повтарям, тя е проблем. Щеше да ти се прииска да го разрешиш и ако току-що си се върнал от кръвопролитна мисия в Косово. И нямаше да е само мимолетна мисъл. Щеше да доведеш нещата до край.

— Тя не направи нищо, Дот.

— И ти щеше да се погрижиш това да си остане така.

Келър се замисли.

— Може би — призна той. — Но не го направих и оттогава нямам ни вест, ни кост от нея. Сигурно вече е минала през половин дузина други повърхностни връзки. И по всяка вероятност никога повече няма да се сети за мен.

— Вероятно си прав — рече Дот. — Да се надяваме.

 

 

След шест седмици телефонът на Келър звънна и той пак отиде в Уайт Плейнс. Прибра се към един часа следобед и два часа по-късно вече беше на летище „Кенеди“ и чакаше да се качи на самолета на „Транс Уърлд Еърлайнс“ за Сейнт Луис.

По време на полета Келър разгледа каталога на „Скай-Мол“. Имаше неща, които искаше да купи, макар да знаеше, че при други обстоятелства изобщо не би се замислил за тях. Постоянно му се случваше, докато летеше. И после, след като стъпеше на земята, поривът му да поръча суперизгоден куфар или удобен джобен органайзер се изпаряваше завинаги или поне до следващия полет. Може да е от височината, помисли си той. Може тя да подкопава покупателната ти издръжливост.

Не се очакваше да го посрещнат на летището и никой не го посрещна. Келър измъкна едно листче от портфейла си. Вече беше запаметил името и адреса, но пак ги прочете, ей така, за всеки случай. После излезе и хвана такси.

Мишената беше мъж на име Елууд Мъри. Живееше във Флорисант, северно предградие на града, а офисът му се намираше на „Олив стрийт“, по средата между сградата на общината и запазената марка на града — арката.

Келър накара шофьора на таксито да го остави при заведение за бързо хранене на една пресечка от офиса на Мъри. Табелка на витрината съобщаваше, че специалитетът на деня е „Три-Аларм Чили“, което му звучеше доста добре. Ако беше толкова добро, колкото и звучеше, той можеше да се върне да го опита. Дот беше казала, че поръчката не е спешна. Можеше да се помотае.

Но вместо това се запъти право към офиса на Мъри, който се помещаваше в съвременна шестетажна сграда. Келър видя името му на таблото във фоайето: МЪРИ, ЕЛУУД, №604. Асансьорът беше един от най-бавните, в които Келър някога бе попадал, и по едно време си даде сметка, че мислено го подканва да се движи по-бързо. Ако знаеше, че ще е толкова бавен, щеше да се качи по стълбите.

Върху матираното стъкло на вратата на офиса беше изписано името на Мъри заедно с някакви инициали, които не му говореха нищо. Вътре светеше. Той завъртя бравата и отвори вратата. Зад голямо дъбово бюро седеше мъж с няколко години по-възрастен от Келър. Беше по риза, а сакото му висеше на закачалка на една от страничните стени.

— Елууд Мъри?

— Да?

— Ще отнема само минута от времето ви — каза Келър и затвори вратата.

Така нямаше опасност да ги види някой, който минава по коридора. Но самата постъпка бе достатъчна да предизвика тревога у Мъри и в мига, в който видя притеснената му физиономия, Келър прецени, че трябва да действа незабавно. Мъри се раздвижи пръв и ръката му се стрелна към средното чекмедже на бюрото. Келър се втурна, хвърли се върху бюрото, плъзна се напред и притисна Мъри към стената, като същевременно затисна ръката му с чекмеджето.

Мъри не можеше да отвори чекмеджето, нито да си извади ръката, нито да се движи. Но Келър можеше и сграбчи мъжа за врата.

 

 

— О, чудесно — каза Дот. — Получил си съобщението.

— Какво съобщение?

— На телефонния ти секретар. Не си ли го получил? Тогава защо се обаждаш?

— Мисията е изпълнена — докладва той.

Последва пауза, накрая тя каза:

— Предполагам, че това означава каквото си мисля, че означава.

— Няма кой знае колко различни неща, които може да означава — отвърна той. — Помниш ли поръчката, която сутринта ме помоли да изпълня? Е, изпълних я.

— Значи не си в Ню Йорк.

— Не, много ясно, че не съм. Аз съм в… е, виждам арката оттук.

— И предполагам, че от другата страна на улицата не е „Макдоналдс“, нали? И вече си свършил онова, за което отиде там.

— Иначе нямаше да се обаждам. Дот, какво става, по дяволите?

— Отмениха я.

— Те…

— … я отмениха. Размислили са. Анулираха договора.

— О.

— Но ти не си знаел.

— Откъде да знам?

— Няма откъде, освен ако случайно не беше преслушал секретаря си, но защо да го правиш? Е, какви ще ги вършиш сега?

— Мислех да се прибирам.

— Няма ли да посетиш търговци на марки? Да прекараш няколко дена в града, да потърсиш хубав мексикански ресторант?

— Не и този път.

— Още по-добре. Ела си. Ела да ме видиш и ще обсъдим въпроса.

 

 

— Докато пътувах натам, ми се прииска да си купя джобен органайзер. На връщане предлагаха дивидита с университетски лекции. Рекламата гласеше, че са от най-добрите лектори в страната.

— Би ли ги гледал?

— Естествено, че не — каза Келър. — Както не бих използвал и джобен органайзер. Какво да организирам? Странно как става. Набутваш ръчния си багаж в багажното отделение, закопчаваш колана си и ти се прищяват неща, които никога не си искал. В самолета има вградени телефони и можеш да се обадиш и да поръчаш стоките без никаква такса. — Той се намръщи. — Без такса за телефонното обаждане.

— Ти какво си купи?

— Нищо. Никога не си купувам нищо, но всеки път го обмислям.

— Келър…

— Защо отмениха поръчката?

— Нямам представа. Първо на първо, не знам защо са я направили. Кой беше той между другото?

— Имаше офис, самостоятелен, на табелата с името му имаше някакви инициали, но не си ги спомням. Предполагам, че е бил някакъв бизнесмен, и останах с впечатлението, че не му върви.

— Е, сигурно е дължал пари и в крайна сметка е платил. Което е повече, отколкото те ще направят.

— Имаш предвид клиента.

— Да.

— Платили са половината предварително и не искат да дадат остатъка.

— Отново да.

— Не виждам защо. Направих каквото се искаше от мен.

— Но когато си го направил, вече не се искаше да го правиш.

— Вината не е моя.

— Съгласна съм с теб, Келър.

— Не са казали: „Отиди там и чакай допълнителни указания“. Казаха: „Свърши работата“, и аз я свърших. Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че им е неприятно да плащат за поръчка, която са се опитали да отменят. Всъщност те дори си поискаха аванса обратно.

— Това е нелепо.

— Точно това им казах.

— Аз свърших работата. Трябва да ми платят цялата сума.

— И аз това казах.

— И?

— Можеш да го наречеш мексиканска ситуация, ако не се притесняваш, че ще си политически некоректен.

— Запазваме това, което вече са ни платили.

— Правилно.

— И те си запазват това, което ни дължат.

— Щом искаш да го наречеш така.

— Не знам как иначе да го нарека — отвърна той. — Случайно да знаеш защо се нарича мексиканска ситуация? Какво й е мексиканското?

— Ти си колекционерът на марки, Келър. Има ли мексиканска марка, изобразяваща известна ситуация без изход?

— Известна ситуация без изход? Какво е известна ситуация без изход?

— Не знам. Може би Аламо.

— Аламо не е било ситуация без изход. Било е масова сеч, всички са били убити.

— Щом казваш.

— А и мексиканците не биха я изобразили на марка. Тексасците са тези, които превръщат мястото в светилище.

— Тези, които са били избити.

— Е, не същите, а други тексасци. Мексиканците предпочитат да забравят цялата история.

— Добре — съгласи се тя. — Забрави Аламо. Забрави и Мейн, в този ред на мисли. Ако искаш да знаеш защо я наричат мексиканска ситуация, сигурна съм, че можеш да провериш. Прекарай един следобед в библиотеката и помоли служителката от справки да ти помогне. Това й е работата.

— Дот…

— Келър, това е израз. На кого му пука откъде идва?

— Със сигурност няма да прекарам няколко безсънни нощи заради него.

— И на кого му пука за парите? На тебе не. Не става въпрос за парите, нали?

Той се замисли.

— Не. Мисля, че не.

— Въпросът е принципен. Не ти плащат, защото според тях си сгрешил. Съгласяваш се на половината, значи признаваш, че си сгрешил.

— Но, Дот, аз направих каквото се искаше от мен! Не са казали: „Отиди там и чакай допълнителни указания“. Не са казали: „Намери човека и брой до десет“. Казаха…

— Келър, знам какво казаха.

— Добре.

— Бързал си заради странните неща, които се случват напоследък, и защото сянката на Роджър винаги дебне зад ъгъла. От една страна, си абсолютно прав, ти свърши каквото се искаше от теб, но трябва да се замислиш за нещо друго, което няма нищо общо с клиента.

— Какво е то?

— По принцип не бързаш. Отделяш поне два-три дена. Понякога седмица, понякога повече.

— И?

— Защо?

— Защо бързах? Ти току-що ми каза защо съм бързал.

Тя поклати глава.

— Имах предвид защо не бързаш. Да ти призная, понякога за хората в тила това е доста изнервящо. Ти не просто не бързаш, а протакаш.

— Протакам?

— Вероятно не го правиш, но от разстояние изглежда така. И не само защото си намерил хубаво местенце за закуска или защото в мотела има Ейч Би О. Не бързаш, за да си сигурен, че ще свършиш работата както трябва.

Тя продължи да бърбори и той се усети, че кима с глава. Схвана. Заради прибързаните му действия Мъри се досети накъде отиват нещата и затова си потърси пистолета. Ако чекмеджето беше отворено, ако Мъри беше малко по-бърз или Келър — малко по-бавен…

— Не казвам, че има за какво да се притесняваш — рече Дот. — Всичко приключи и ти се измъкна жив и здрав. Но може би ще искаш да помислиш над това.

— Ще помисля, независимо дали ми се иска.

— Надявам се. Келър?

— Какво?

— Играеш си с палеца си.

— Така ли?

— Онзи, смешният. Забравих как го наричаше.

— Палец на убиец.

— Търкаш го, криеш го зад другите пръсти.

— Просто тик — оправда се той.

— Е, поне не го въртиш. Слушай, защо не живнеш, а? Нищо лошо не се е случило. Отиде и се върна още на същия ден и ако го погледнеш от определен ъгъл, почасовата ти надница направо удари тавана.

— Така е.

— Но?

— Мислех си за Елууд Мъри.

— Никога не мисли за тях, Келър.

— Почти никога не го правя. Мъри обаче беше убит без никаква причина.

Тя поклати глава.

— Винаги има причина. Ядосал е някого. После е оправил нещата, но колко дълго щеше да се задържи така? Колко време щеше да мине, преди да изкара от релси някой друг и този друг да вдигне телефона?

— Той действително имаше вид на човек, който нервира хората.

— Ето.