Лорънс Блок
Убийства по списък (23)

23

Хотелът беше от веригата „Дейс Ин“ и се намираше в Куинс, недалеч от летище „Кенеди“. На Келър му се стори познат и се сети, че преди две години се беше срещнал с клиент във фоайето. Мъжът беше пристигнал от Атланта, за да му предаде няколко снимки и адрес, след което хвана полета си за Европа — желязно алиби, ако изобщо съществуваше такова. Келър отлетя за Атланта и после се върна. Клиентът беше на делова среща в Брюксел, когато получи вестта, че съпругата му е била застреляна от крадец. Прекъсна престоя си и се прибра у дома, а след четири месеца се ожени за секретарката си.

Но онзи хотел не беше ли от веригата „Рамада“? Келър беше сигурен, че е, даже си спомняше, че клиентът възхваляваше достойнствата на „Рамада“. Следователно нямаше как да е същият хотел. И все пак разположението му се струваше някак познато.

В стаята, която му дадоха, нямаше нищо познато, но той не беше влизал в стая на „Рамада“, а само във фоайето. Взе си бърз душ, обади се на рецепцията, поръча си вечеря от румсървис и седна пред телевизора, докато донесат храната. Подписа сметката и даде няколко долара на сервитьора, който изглеждаше изненадан. Тогава Келър се усети, че човекът явно не получава често бакшиши от изолирани съдебни заседатели.

— Чудех се дали това място винаги е било „Дейс Ин“?

— Ако се върнете достатъчно назад, е било тресавище — отговори мъжът.

— А ако се върна две години назад?

— Било е „Рамада“ — ухили се мъжът. — Но е било преди да започна работа тук, така че това са свидетелски показания, основани на слухове.

Докато вечеряше, Келър се чудеше как са могли да прехвърлят хотел от една верига в друга. Струваше му се доста своеволно.

Тъкмо размишляваше дали да поръча още една чаша кафе, когато на вратата се почука. Той надникна през шпионката и отвори. Глория се шмугна вътре, затвори вратата и посегна да я заключи.

— Беше странно да се храня сама. А и вместо виетнамска храна получих хамбургер, пържени картофи и кола. Ако искаш да се пръждосвам, само кажи.

— Че защо да искам?

— Не би трябвало да общуваме помежду си, не помниш ли? Защото може да стане дума за делото.

Лицето й беше зачервено и си беше освежила грима. Дали не беше направила нещо и с косата?

— Изглеждаш различно — отбеляза той.

— О! Ами, взех си душ. И реших да си направя косата така.

— Много ти отива.

— Благодаря.

— И аз си взех душ.

— Е, след цял ден в съда…

— Човек има нужда от душ.

— Определено — потвърди тя и го погледна. — Е, какво ти се прави? Искаш ли да говорим за делото?

— Не.

— И аз. И слава богу, защото ни казаха да не го правим. Това е лудост, нали? Не знам с кой акъл дойдох тук.

— Нима?

— Искам да кажа, че изобщо не е в мой стил. След като се изкъпах, се зяпах в огледалото. Нещо като „хей, момиче, какво си мислиш, че правиш?“. Стоях гола, ако можеш да си представиш.

— Мога.

— Мислех си за това, докато бях под душа. А ти? Мислеше ли си за нещо?

— Мислех си.

— За мен?

— Да.

— Когато се насапуниса…

— Да.

— И двамата сме си взели душ. Не е ли страхотно? И двамата сме чисти. — Тя си пое дълбоко дъх. — Хайде да се изцапаме.

 

 

— Боже! — каза тя. — Какви фантазии имах само! И ето ни заедно и е по-хубаво от фантазиите. Снощи, докато си приготвях багажа, го планирах.

— Наистина ли?

— Да, абсолютно. Когато седнахме около масата, си помислих: „Е, няма да стигнем до решение до пет часа. Дори и да съм единствената, която протака, и всички да ме помислят за идиотка и инат, не ми пука. Ще ни изолират“.

— Трябва да призная, че и аз се опитвах да проточа обсъждането.

— Така си и мислех. Никак не е лесно да прочета мислите ти, но имах чувството, че и двамата сме на една и съща вълна. — Тя се завъртя към него и сложи ръка върху гърдите му. — Знаеш ли какво друго си мислех? Че ако стигнем до решение, ако няма начин да протакам, без да изглеждам смешна, ще излезем заедно…

— Както правим всеки път.

— Както правим всеки път още от първия ден — уточни тя.

— И си бях намислила сценарий. Аз казвам: „Смятах, че ще прекараме нощта в хотел“. Ти отвръщаш: „Да, и аз така“. Аз казвам: „Пак можем да го направим. Дори имаме приготвен багаж“.

— И аз правя така понякога — призна той. — Разигравам разни сцени в главата си.

— Разигра ли някоя с нас двамата?

— Няколко.

— Не знам дали щях да имам смелост да кажа: „Хайде да отидем на хотел“. Едва събрах кураж да дойда в стаята ти.

— Но го направи.

— Но го направих. А ако не бях? Щеше ли да ме потърсиш?

— Вероятно щях да се обадя.

— Щяха ли да ти кажат номера на стаята ми?

— Триста и четиринайсет — каза той. — Слушах внимателно, когато се регистрираше.

— Точно така научих номера на твоята! И ти си направил същото. Значи идеята не е била само моя.

— Да, определено сме на една и съща вълна.

— Това ме кара да се чувствам по-добре. Никога досега не съм правила нещо подобно. Боже, не мога да повярвам, че го казах! Но е истина. Аз съм добро италианско момиче, ходила съм на църковно училище, не правя такива неща. Абсолютно никога не съм изневерявала, а, повярвай ми, имала съм възможности.

— Вярвам ти.

— Първия ден се насочих към теб, но само защото имах чувството, че ще бъдеш интересен събеседник. После, докато обядвахме, реших, че си хубав мъж. И когато процесът започна, вече си фантазирах.

— Фантазирала си?

— Седях от другата страна на масата и си мислех за всички неща, които искам да направя с теб.

— Е, сега ги направи.

— Хмм…

— Какво?

— Не всичките.

— О?

— Имам богато въображение. Коя, по дяволите, съм аз, че дори да си помисля за някои от тях? Искам да кажа, че съм от Статън Айлънд.

— Мислех, че си от Инууд.

— Преместих се в Инууд, когато се омъжих. Но съм от Статън Айлънд.

— Аз съм от Мисури — каза Келър.

— Така ли? Мислех, че… О, това е израз, нали?

— Да. Покажи ми.^[1]

— Сигурно трябва да се връщам в стаята си.

— Защо?

— Ами ако някой се обади?

— Дала ли си номера на някого?

— Не. Май мога да остана, а? Искаш ли да остана?

— Да.

— Тогава и аз искам, защото ще сме заедно само тази нощ. Наясно си, нали?

— Да.

— Обявяваме присъдата и се превръщам в тиква.

— Не каква да е тиква.

— Е, в юридическа секретарка и вярна съпруга. Досега не съм правила подобно нещо. Но не казвам, че никога повече няма да го направя.

— Вероятно ще го направиш пак след двайсетина минути.

— Имам предвид след тази вечер, глупчо. С подходящ човек, при подходящи обстоятелства и при подходяща провокация вкъщи може и да се случи отново. Или пък не.

— Може би, ако някой ден пак те изберат за съдебен заседател.

— Може би. Но ти и аз сме като кораби, разминаващи се в нощта. Мисля, че така трябва да бъде.

— Смятам, че си права.

— И знаеш ли какво? Иначе ще го съсипем. Аз дори си мислех, че можем да удължим обсъждането, за да останем още една нощ тук. Но през втората нощ няма да е същото, нали?

— Да не говорим, че другите съдебни заседатели ще ни убият — добави той.

— Нали не мислиш, че някои от тях правят същото?

— Ами, имам подозрения за двама.

— Наистина ли?

— Битнър и Чен. Родени са един за друг.

— Ах, ти, реших, че говориш сериозно. Ама че лошо момче. Май трябва да бъдеш наказан. Хей, какво става тук? Ама ти наистина си лошо момче, а? Мислех, че ще трябва да почакам двайсет минути.

 

 

— Забележително е какво може да постигне един нощен сън — каза Келър. — Когато се събудих тази сутрин, ми се видя пределно ясно, че Хюбърман е извършил всичко, което твърди обвинението. Смятам, че няма значение дали видеото е същото. Човекът е обвинен в продажба на крадено видео на полицай и прокурорката успя да го докаже. Според мен видеото, което е продал на Мейпс, е представеното в съда, защото мъжът от склада може да е взел камера — нещо, което човек използва само за специални случаи — но кой взима видео и го връща на следващия ден?

— Всички имат видео — вметна някой.

— Именно.

Той продължи да отхвърля аргументите на защитата един по един. Всички глави около масата кимаха в съгласие. Наистина беше забележително какво може да постигне един нощен сън, помисли си той, макар че беше успял да дремне не повече от час-два, и то на пресекулки. По-добре че нямаше да види жената повече. Още една такава нощ щеше да го прати в болница.

— Е — каза Милтън Симънс, — имам усещането, че нощният ни престой изясни нещата за всички. Освен ако госпожа Дантон още не храни съмнения.

— Струва ми се, че през цялото време съм знаела, че мъжът е виновен — каза Глория, — но исках да се уверя, че съм убедена в това отвъд разумното съмнение.

— И?

— Като всички останали аз също се събудих с по-ясен поглед над нещата. И дори да имах и най-малкото съмнение, господин Келър го отхвърли.

 

 

— Можем да си вземем заедно такси — каза Глория, — но нека не го правим.

— Добре.

— Това беше корабен романс и трябва да знаеш, че приключи в мига, в който корабът акостира. Разбира се, вместо „Корабът на любовта“ имахме на разположение „Дейс Ин“.

— Бил е „Рамада“.

— Ето ти.^[2] Всеки път, когато ям виетнамска храна, ще си мисля за теб, но известно време ще избягвам виетнамски ресторанти. И ако някога пак станем съдебни заседатели в едно и също дело…

— Е, човек никога не знае.

Тя спря такси. Той го проследи как се отдалечава и хвана друго.

 

 

На телефонния секретар имаше четири съобщения, всичките от един и същ човек. Обади се и Дот вдигна телефона.

— Къде беше?

— Изолиран — отвърна той и й обясни.

— Значи си отишъл в съда вчера сутринта и са те държали една нощ в хотел близо до летището. Защо точно до летището?

— Нямам представа.

— Не сте постигнали съгласие за присъдата и са ви затворили. После сте стигнали до съгласие и са ви пуснали да си ходите. Има поука.

— Знам.

— Но не са ви държали затворени през почивните дни, нали?

— Не.

— И ти си ходил в Балтимор.

— Заминах веднага след заседанието в петък.

— И се върна в неделя.

— Точно така.

— И ми звънна и поговорихме.

— Не, не ти звъннах.

— Не думай! Да, не се обади. А щеше да е чудесно. Не съм ти майка и не получавам сърцебиене, щом неделята дойде и отмине, без да ми звъннеш. Ако няма какво да докладваш, защо да изпитваш непреодолима нужда да се обадиш?

— Дот…

— В понеделник следобед получих доставка от „ФедЕкс“. Малък пакет, горе-долу колкото кутия за пури, и познай какво имаше в него?

— Не са пури.

— Пари — отговори тя. — И се шашнах, защото кой ще ми праща пари? По случайност се оказа сумата, която би трябвало да получа, ако си затворил досието в Балтимор. Така че хванах влак до града, купих си „Балтимор Сън“ от будката за извънградска преса и го прочетох на връщане към Уайт Плейнс. Познай какво открих.

— Ъъъ…

— Макнамара изненадала крадец в дома си във Фелс Пойнт, но неговата изненада била нищо в сравнение с нейната, когато той грабнал ръжена за камината и я цапардосал по главата. Това трябва да е новина за теб, защото в противен случай, естествено, щеше да се обадиш. Така че пак действа прочутият късмет на Келър, нали? Някой ни помогна и свърши мръсната работа, а ние получихме парите.

— Аз го направих, Дот.

— Без майтап.

— Прибрах се късно в неделя вечерта.

— Твърде късно, за да се обадиш?

— Е, доста късно.

— А вчера си тръгнал рано за съда.

— Малко бързах — обясни той. — Трябваше да си приготвя багаж, в случай че ни изолират за през нощта, и когато свърших, вече закъснявах.

— А снощи?

— Бяхме изолирани.

— И не ви позволяваха да се обаждате по телефона?

— Надали това е най-безопасната линия за такива разговори.

— Така е. Ами преди да се качиш на влака в Балтимор? Неделя следобед, неделя вечерта, когато и да е било. Щях да приема разговор за моя сметка, ако не си имал монети.

— Не се сетих.

— Не си се сетил.

— Имах други неща на главата.

— Например?

— Ами, процесът — отговори той. — Дот, знаеш ли какво? През цялото време не ми излизаше от главата. Дори в Балтимор, докато решавах как да изпълня поръчката, и после, когато отидох и го направих, не спирах да мисля за защитниците, свидетелите и горкия нещастник Хюбърман.

— И какво излезе в крайна сметка? Не ми казвай, че не бива да говориш за делото, защото случаят вече е минало.

— Вече мога да го обсъждам. Решихме, че е виновен.

— Значи отива в пандиза.

— Така мисля, но това не зависи от нас. Върнаха го в ареста, докато излезе присъдата.

— Колко ще получи, две-три години?

— Нещо такова.

— Ти си отишъл в Балтимор, халосал си една жена и после си се върнал в Ню Йорк и си пратил човек на топло за няколко години, защото е продал краден телевизор.

— Видео.

— Е, това променя нещата. Келър, не виждаш ли противоречие? Или поне ирония?

Той се замисли.

— Не. Едното е работа, а другото — дълг.

— И си изпълнил и двете.

— Точно така.

— И ние си получаваме парите, а Хюбърман отива на топло.

— Именно — потвърди той. — Системата работи.