Лорънс Блок
Убийства по списък (19)

19

— Сигурно трябва да се радвам, че ме позна по гласа — каза Дот. — Напоследък не си го чувал кой знае колко, нали?

— Така мисля.

— Отказах две-три поръчки, защото намирисваха. Но тази има аромат на сутрешно кафе и определено сме първите, на които са се обадили, така че няма да се налага да си постоянно нащрек. Защо не хванеш влака да ти разкажа?

— Чакай малко. — Келър остави слушалката и когато я вдигна отново, каза: — Съжалявам, водата вреше.

— Чух свистене. Добре че ми каза какво е. За миг помислих, че при теб има въздушно нападение.

— Не, просто чаша чай.

— Не знаех, че си такъв домошар. Да не би във фурната ти да се мъдри някое суфле?

— Суфле?

— Няма значение. Излей чая в мивката и ми ела на гости. Ще ти дам колкото искаш чай… Келър? Къде отиде?

— Тук съм. Става въпрос за извън града, нали?

— В Уайт Плейнс. Както винаги. Малко по-малко от четирийсет минути с влак. Сега припомни ли си?

— Но поръчката е извън града.

— Да, разбира се. Не бих ти уредила ангажимент в града, който наричаш свой дом. Веднъж вече пробвахме, помниш ли?

— Помня. Работата е там, че не мога да напускам града.

— Не можеш да напускаш града?

— Да, за известно време.

— Какъв е проблемът? Да не би да имаш гривна на глезена за домашен арест? Получаваш електрически удар, ако излезеш от жилището си?

— Трябва да остана в Ню Йорк, Дот.

— Не можеш да вземеш влак до Уайт Плейнс?

— Това мога — призна той. — Поне днес. Но не мога да поема поръчка извън града.

— За известно време казваш.

— Точно така.

— Колко дълго е това между другото? Ден? Седмица? Месец?

— Не знам.

— Изпий си чая. Може да те ободри. После хвани следващия влак и ела да поговорим.

 

 

— Мисля, че схванах, а може и да не съм. Реших, че има аукцион на марки, който не можеш да изпуснеш. Появила се е марка, която на всяка цена трябва да купиш.

— Дот, за бога!

— Какво?

— Това е хоби. Няма да обърна гръб на работата, за да отида на аукцион на марки.

— Няма?

— Естествено, че не.

— Дори и заради марка, която ти трябва за колекцията?

— Има хиляди марки, които ми трябват за колекцията. Толкова много, че изобщо не съм опрял до конкретен аукцион.

— А ако има определена марка, която непременно трябва да притежаваш? Но предполагам, че нещата не стоят така.

— За някои колекционери може би, но не и за мен. Във всеки случай напоследък не отделям много време на марките.

— Нима?

— Не бих казал, че съм изгубил интерес, но е на приливи и отливи. Абониран съм за няколко списания и един седмичен вестник и понякога ги изчитам от корица до корица, но напоследък даже не съм ги поглеждал. Двама търговци ми пращат селекции за подбор и се занимавам с тях, но това е единственото нещо по колекцията, което правя в последно време. Други търговци ми изпращат ценоразписи и каталози за аукциони, но ги изхвърлям, без да ги погледна.

— Срамота.

— Не, това е по-скоро почивка. Притеснявах се, че марките ще се окажат краткотрайно увлечение, но астроложката каза да не се тревожа.

— Пак си бил при астроложката?

— Обаждам й се, ако нещо ме притеснява. Тя поглежда набързо хороскопа ми и казва дали периодът е опасен за мен или ми отговаря на конкретен въпрос.

— Този път си я питал за марките.

— И тя каза, че интересът ми ще е като времето.

— Облачно с възможни превалявания.

— Горещо единия ден и студено на следващия. Променливо, но няма от какво да се притеснявам. Хубавото на колекционирането на марки е, че можеш да го зарежеш за колкото си искаш време и да го подхванеш отново оттам, където си го оставил. Не е като градина, която трябва редовно да почистваш от плевели.

— Знам, плевелите са по-досадни и от комшиите.

— Или като виртуален аквариум, в който рибките измират.

— Непокварен аквариум? В сравнение с какво, Келър? Някой порочен?

— Виртуален — повтори той. — Виртуален аквариум.

— Какво е това, по дяволите?

— Нещо, което можеш да си сложиш на компютъра. Инсталираш го и екранът изглежда като аквариум с растения, гупи и всичко останало. Можеш да добавяш други видове рибки…

— Как?

— Сигурно като натиснеш съответните бутони. Работата е там, че е като истински аквариум, защото, ако забравиш да нахраниш рибките, те умират.

— Умират?

— Точно така.

— Как може да умрат, Келър? Първо на първо, те не са истински, нали?

— Виртуални са.

— Какво означава това? Че са образи на екрана, нали така? Като телевизионна програма.

— Нещо такова.

— Значи плуват на екрана ти. И ако не ги нахраниш, какво става? Обръщат коремчета?

— Явно.

— Ти имаш ли такива рибки, Келър?

— Естествено, че не. Нямам компютър.

— Не съм и мислела, че имаш.

— Не искам компютър. Но и да имах, нямаше да си сложа виртуален аквариум.

— Тогава откъде знаеш толкова много за тях?

— Не знам почти нищо. Просто четох една статия.

— Не във филателно списание.

— Не, разбира се, че не.

— Щом не е заради марките, тогава какво е? Жена? Келър, пак ли се виждаш с онова момиче?

— Кое момиче?

— Предполагам, че това означава „не“, нали? Черното, онова, което не иска да вечеря. Ще се сетя за името, ако се напрегна малко.

— Маги.

— Вече не се налага да се напрягам.

— Тя не е черна. Облича се в черно.

— Кажи-речи същото.

— Както и да е. Не се виждам с нея. Нито пък с друга.

— Сигурно така е по-добре — отвърна Дот. — Знаеш ли какво? Предавам се. Опитвах се да отгатна защо не можеш да напуснеш Ню Йорк, а се забих в разговор за марки, който премина в разговор за рибки, и не изгарям от желание да разбера какво ще последва. Така че нека те попитам онова, което вероятно трябваше да те попитам още по телефона. Защо не можеш да напуснеш Ню Йорк?

Той й каза.

Тя се ококори.

— Съдебен заседател? Ти, Келър? Ти трябва да си съдебен заседател?

— Трябва да се явя. Дали наистина ще стана, е друг въпрос.

— Мнозина са звани, а малцина — избрани. Но как, за бога, те призоваха?

— Нямам представа.

— Искам да кажа, че съдебната система не би следвало да ползва хора като теб, нали?

— Хора като мен?

— Хора, които правят това, което ти правиш.

— Не и ако ги хванат — потвърди той. — Доколкото знам, не можеш да си съдебен заседател, ако си съден за углавно престъпление. Но аз никога не съм бил обвиняван в углавно престъпление или в каквото и да било друго. Никога не са ме арестували, Дот.

— Това е добре.

— Това е добре — повтори той. — За света аз съм примерен гражданин.

— Гражданинът Келър.

— И действително съм такъв. Не крада от магазини, не употребявам и не продавам наркотици, не разбивам магазини за алкохол, не ограбвам хора. Не лишавам таксиметровите шофьори от бакшиши и не се возя без билет в метрото.

— А пресичането на червено?

— Това дори не е дребно престъпление. Нарушение е, но така или иначе не са ме призовавали в съда за подобно нещо. Имам професия, която… е, знаем каква е. Но никой друг не знае за нея, така че тя няма да ми попречи да бъда съдебен заседател.

— Ти не гласуваш, нали, гражданино Келър? Защото си мислех, че набират съдебните заседатели по избирателните списъци.

— Преди беше така и сигурно затова не са ме призовавали досега. Но вече използват и други списъци — от службата за автомобилна регистрация, от телефонната компания и кой знае още откъде.

— Ти нямаш кола. И телефонът ти не е в указателя.

— Но имам шофьорска книжка. А и те не използват данните от месечните телефонни сметки, нито указателя. Слушай, какво значение има как са ме намерили? Получих известие и в понеделник сутринта трябва да се явя.

— Днес е петък.

— Да.

— Не можеш ли да получиш отсрочка?

— Можех, ако я бях поискал, когато получих известието. Но реших, че мога да отметна тази задача, защото напоследък работата е в застой, и не го направих.

— Няма ли да те освободят?

— На какво основание? Преди непрекъснато освобождаваха. Да речем, ако си адвокат или пък имаш собствен бизнес. Сега само ако кажеш, че си бременна, но даже не съм убеден, че и това минава.

— И бездруго не биха ти повярвали.

— В днешно време никой не се измъква. Преди два месеца кметът беше съдебен заседател. Помниш ли?

— Четох нещо такова.

— Сигурно е можело да бъде освободен. За бога, та той е кмет, може да прави каквото си поиска. Но вероятно е решил, че е добре за репутацията му. Представи си, че си подсъдим. Поглеждаш към банките на съдебните заседатели и там седи кметът.

— Моментално ще се призная за виновна.

— Сигурно и аз. Иска ми се да можех да поема тази поръчка. Знаеш ли кое е смешното? Реших да се явя като съдебен заседател, защото така ще имам какво да правя. А сега имам какво да правя и не мога да го направя.

— Поръчката си струва, Келър.

— Разкажи ми.

Беше в Балтимор. Със самолет дотам се стигаше за по-малко от час, а с влак — за по-малко от три часа. По принцип влакът беше по-удобен, а и като се включеше пътуването с такси до и от летищата, излизаше почти същото. Освен това не се налагаше да показваш лична карта, за да се качиш във влака, и можеше да платиш в брой, без да предизвикаш повдигане на вежди, камо ли да събереш тълпа от охранители. След като отчете всички фактори, Келър реши, че влаковете определено имат предимство.

В Балтимор имаше един район, наречен Фелс Пойнт — колоритен емигрантски квартал, който беше започнал да привлича туристи и местни с възможностите за интересни покупки, които предлагаше. И…

— Ти кимаш — каза Дот. — Познаваш ли квартала? Кога изобщо си ходил в Балтимор?

— Един-два пъти преди години, но съвсем за кратко. За Фелс Пойнт знам от телевизията. Има една кримка, в която действието се развива в Балтимор.

— Сещам се. Не я ли спряха?

— Повтарят я. Пет вечери в седмицата по „Корт ТВ“.

— Често ли гледаш „Корт ТВ“, Келър? Подготвяш се за службата като съдебен заседател? Както и да е.

Тя обясни, че във Фелс Пойнт се вихрели обичайните конфликти за квартал в преходен период — едната фракция се опитвала да обяви всяка бензиностанция и сергия за хотдог за забележителност, докато другата искала да срине всичко до основи и да изгради модерни жилищни сгради и шикозни ресторанти. Някаква жена на име Ирен Макнамара вдигала голяма дандания за или против модернизирането и някой от срещуположната страна стигнал до извода, че на всяка цена трябва да й се затвори устата.

Въпреки че на заседанията на градоустройствената комисия често имало викове и разправии и на пресконференциите се изричали доста груби думи, до този момент не се беше стигало до насилие. Така че нямало причина Макнамара да бъде нащрек.

Келър обмисли предложението и попита:

— Сигурна ли си, че не са се обаждали на друг?

— Ние сме първите.

— Какво им каза?

— Че е по-добре Макнамара да не купува дългосвирещи плочи, защото поемаме случая.

— Така ли се изрази?

— Разбира се, че не, Келър. Само го вметнах, за да ти разведря деня.

— Днес е петък.

— Е, ще се опитам да измисля нещо и за събота. В „Рийдърс Дайджест“ има рубрика „Как да се изразяваме по-интересно“. Мога да заимствам идеи от нея.

— Имам предвид, че днес е петък. Мога да замина за Балтимор тази вечер и ще имам на разположение събота и неделя.

— Хващаш обратния влак в неделя вечерта и рано-рано в понеделник си готов да изпълниш гражданския си дълг.

— Това си мислех.

— Никакви дългосвирещи плочи и неузрели банани за Макнамара. Не знам, Келър. Хем ми харесва, хем не ми харесва, ако разбираш какво искам да кажа.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Затова ще кажа две думи: Сейнт Луис.

— О.

— Беше бързо. Отиде и се върна още на същия ден. За беда…

— Този клиент знае ли, че не може да се отмята?

— Да. Погрижих се да го разбере. Но това не е единственият проблем на бързането. Ако отидеш в Балтимор с мисълта, че разполагаш с по-малко от четирийсет и осем часа да свършиш работата…

Келър схвана. Никак не е хубаво да чуваш как тиктака часовникът.

— Не бих искал да претупвам работата, но да речем, че замина довечера и през уикенда проуча ситуацията. Ако имам възможност да изпълня поръчката, ще го направя. Ако не, хващам обратния влак в неделя вечерта.

— И аз казвам на клиента да си гледа работата?

— Не, ще кажеш на клиента, че работя по случая и скоро ще приключа. Да си съдебен заседател не е задължение за цял живот. Колко може да продължи?

— Точно това каза дамата в Ел Ей, когато я избраха за съдебен заседател на процеса срещу О Джей.

— Ще отида в Балтимор следващия уикенд и по-следващия, ако се наложи, а дотогава би трябвало да съм приключил с изпълнението на гражданския си дълг. Клиентът постави ли срок?

— Не. Не би желал жената да умре на преклонна възраст, но в договора няма клауза за спешност.

— Значи искаме най-много две-три седмици, а ако задават въпроси, можеш да им кажеш, че съм в Балтимор и се опитвам да свърша работата както трябва.

— И междувременно можеш да извадиш късмет.

— Късмет?

— Прословутият късмет на Келър. Макнамара може да получи удар или да я прегази трамвай.

— В Балтимор?

— Все тая. О, и между другото, не е нужно да е естествена смърт и даже е за предпочитане да не е. Случаят трябва да послужи за урок.

— За назидание на останалите. Нещо такова.

Той кимна.

— Този път няма да бързам, но се надявам да приключа още този уикенд.

— Мислех, че ти харесва да се разтакаваш.

— Понякога. Невинаги.

 

 

Барът, наречен „Каунтърпойнт“, се намираше на „Флийт стрийт“, почти на пъпа на Фелс Пойнт. Когато Келър влезе, го споходи особено усещане. От една страна, моментално се почувства като у дома си, сякаш е прекарал много щастливи часове между тези стени. В същото време усети, че тук не е безопасно за него.

Но мястото със сигурност изглеждаше достатъчно безопасно. Вътре имаше около двайсет-трийсет посетители, повечето от които мъже — предимно бели, на възраст между трийсет и четирийсет години. Облеклото беше всекидневно, а настроението — непринудено. Келър беше посещавал барове, където веднага ти става ясно, че половината клиенти имат криминално минало, че смъркат кокаин в тоалетните, както и че до края на вечерта някой ще счупи бутилка в нечия глава. А това място и клиентелата му просто не бяха от този тип. Никакви бандити, никакви ченгета. Само обикновени хора.

И тогава Келър проумя. Ченгета. Той се чувстваше така, сякаш барът е пълен с ченгета — ченгета, които пият, за да се освободят от напрежението в работата, и други ченгета зад бара, които наливат бира и забъркват питиета. Осъзна, че е заради проклетия телевизионен сериал. В него полицаите с общи усилия бяха отворили бар, който вероятно трябваше да внесе забавен елемент във филма, и Келър имаше чувството, че току-що се е озовал в него.

Това ли беше мястото? Очевидно в реалния живот барманите не бяха ченгета, но беше възможно сериалът да се снима тук. Не, не беше същото място, защото интериорът беше различен. Беше просто бар, и то безспорно уютен. Най-после разбра какво го беше смутило.

Той се настани и отпи от бирата си.

Щеше да е хубаво да не бърза. Кварталът му хареса, щеше да му допадне дори да не беше влюбен в него от телевизията. Но се надяваше да приключи бързо с поръчката, и то не само заради причината, която изтъкна пред Дот.

Ирен Макнамара можеше да е защитник на културните ценности или предприемач — Дот не знаеше към коя от двете групи се числи, а и той самият не беше успял да разбере. Но според него вероятността жената да се бори да запази Фелс Пойнт в сегашния му вид беше десет към едно, докато клиентът им сигурно искаше да издигне хотели и търговски центрове и да докара вериги магазини. Защото големите пари бяха там, в модернизирането на района, а не в запазването на самобитността му.

Това обаче не означаваше, че тя непременно е свестен човек. Келър отлично знаеше, че нещата невинаги стоят така. Възможно е в личния си живот жената да е истинско страшилище — да тормози мъжа си, да бие децата си и да трови гълъбите в парка. Но що се отнасяше до бъдещето на Фелс Пойнт, Келър беше на нейна страна. Харесваше му такъв, какъвто си е.

Разбира се, това предполагаше, че тя защитава културните ценности, а той не знаеше със сигурност дали е така. В крайна сметка всичко се свеждаше до факта, че Келър изобщо не желаеше да знае на коя страна е мишената. Защото имаше чувството, че колкото повече узнае за Ирен Макнамара, толкова по-малко ще му се иска да свърши работата.

Щеше да е по-лесно, ако тя е зад борда, преди да се е върнал в Ню Йорк.

Което беше жалко, защото трябваше да признае, че тук му харесва. Барът не беше онзи от сериала, никога преди не го беше виждал, но все пак се чувстваше необяснимо комфортно. В Ню Йорк Келър нямаше любим бар. Всъщност той не прекарваше много време по барове, но някак си усещаше, че „Каунтърпойнт“ би му допаднал, както никой друг бар досега. Нямаше ли да е хубаво да има местенце, където да идва всеки ден, място, където всички знаят името му и…

Не, помисли си той. Това беше друг филм и не беше реално.