Лорънс Блок
Убийства по списък (5)

5

Келър набоде кубче сирене с клечка за зъби и си взе чаша сухо бяло вино. Отляво две млади дами, облечени в черно от глава до пети, си бъбреха.

— Не мога да повярвам, че той наистина го каза — рече едната. — Искам да кажа, че само защото си постмодернист, не означава, че непременно си задник.

— Чад щеше да е също толкова голям задник, ако беше и дадаист — отговори другата. — Можеше да е прерафаелит и тогава знаеш ли какъв щеше да е? Прерафаелитски задник.

— Знам — каза първата. — Но пак не мога да повярвам, че го каза.

Те се отдалечиха и оставиха Келър да се чуди кой е Чад (освен че е задник) и какво е казал, та е толкова трудно за вярване. Ако Чад му го беше казал на него, помисли си той, вероятно нямаше да го разбере. Не схвана повечето от думите, които двете жени употребиха, и не разбра нищо от това, което самият Деклан Низуондър бе казал за изложените картини.

В брошурата за изложбата имаше снимки на няколко творби, както и кратка биография на художника, хронологичен списък на самостоятелните и груповите му изложби и още един списък с музеите и частните колекции, в които има негови картини. На последните две страници Низуондър бе обяснил какво се опитва да постигне в творчеството си и макар Келър да знаеше значението на повечето думи, не разбра нищо от изреченията. Изглежда онзи изобщо не пишеше за изкуство, а за философски детерминизъм, преходността на образите и казуистиката като трансцендентен феномен. Думи, които Келър знаеше поотделно, но какво правеха нахвърляни така една до друга?

От друга страна, никак не беше трудно да разбереш платната. Освен ако в тях нямаше нещо, което той не схващаше, нещо, което двете страници в брошурата можеха да изяснят на някой, който знае езика. А това не беше изключено, защото Келър не смяташе, че възприема изкуството по особено задълбочен начин.

Рядко посещаваше галерии и само веднъж, преди няколко години, беше ходил на откриване на изложба. Тогава отиде в Сохо с жена, с която се беше срещал два пъти. Идеята беше нейна. Художникът беше неин стар приятел — бивш любовник според Келър — и тя не искаше да се появи без партньор. Запозна го с художника — мърляв тип с шкембе, чиито картини бяха еднообразни и мрачни цапаници в кафяво и сивкавозелено. Естествено, Келър не желаеше да споделя мнението си с него и изобщо нямаше представа какво се очаква да каже, затова само се усмихваше и си държеше езика зад зъбите. Според него тази тактика помагаше да се справиш с повечето ситуации.

Опита виното. Не беше особено хубаво и му напомни за виното, което сервираха на другото откриване. Може би лошото вино беше част от мистиката — лошо вино, гумено сирене и хора, облечени в черно. Черни джинси, черни памучни панталони, черни тениски, черни пуловери, черни блузи поло и от време на време по някое черно спортно яке. Тук-там черна барета.

Не всички носеха черно. Келър се появи с костюм и вратовръзка и не беше единственият. Имаше и хора с други облекла — включително жени с рокли и млад мъж в бял гащеризон, опръскан с боя. Но, общо взето, черното преобладаваше и мъжете и жените в черно като че ли се чувстваха най на място.

Сигурно си имаше основателна причина. Може би ходиш в галерии облечен в черно по същата причина, поради която на концерт си изключваш телефона, за да не разсейваш останалите от повода да са там. Изглеждаше донякъде логично, но Келър имаше чувството, че има и нещо друго. Някак си усещаше, че тези хора носят черно през повечето време, дори когато се събират в полутъмни кафенета без каквото и да било по стените освен голи тухли. Знаеше, че това е някакво заявление, макар да не беше сигурен какво точно изразява.

В музеите не се виждаше толкова много черно. От време на време Келър посещаваше музеи и там се чувстваше по-комфортно отколкото в частните галерии. Никой не те дебнеше с надеждата да купиш нещо, нито пък се очакваше да изразиш мнението си за творбите. Просто ти взимаха входната такса и те оставяха на мира.

Картините на Деклан Низуондър бяха реалистични. И Келър като че ли предпочиташе да е така. Харесваше доста от абстрактното изкуство, но определено имаше слабост към художници, чиито произведения можеше да разпознае на минутата. Ако рисуваш картини, които не приличат на нищо, поне трябва да се стремиш да изградиш собствен стил. Така човек има за какво да се хване. Един поглед е достатъчен да разбереш, че гледаш картина на Мондриан, на Миро, на Ротко или на Полок. Може да нямаш никаква представа какво са имали предвид Мондриан, Миро, Ротко или Полок, но ги възприемаш като стари приятели, познати със своята чудатост.

Творбите на Низуондър бяха реалистични, но не създаваха усещането, че гледаш цветни фотографии. Картините изглеждаха нарисувани и според Келър така и трябваше да бъде. Очевидно Низуондър обичаше дърветата и ги рисуваше — крехки млади фиданки, чворести ветерани и всичко останало между тези два типа. Приличаха си — без съмнение човек гледаше работи на един художник, а не групова изложба по повод Деня на залесяването — но платната, обединени от темата и характерния стил на Низуондър, все пак значително се отличаваха едно от друго. Сякаш всяко дърво имаше своя собствена същност и точно това изпъкваше и правеше всяка картина различна от останалите.

Келър стоеше пред едно от по-големите платна, изобразяващо старо дърво през зимата, чиито листа са вече само спомен. Няколко клона бяха прекършени, а част от ствола беше белязан от гръмотевица. Човек можеше да си представи историята на живота на дървото, помисли си той, и да почувства силата, която то извлича от земята, намаляла с годините, но все още достатъчно осезаема. Разбира се, в есето на Низуондър не пишеше нищо такова. Той беше успял да запълни цели две страници, без нито веднъж да използва думата „дърво“. Келър беше склонен да вярва, че картините не представят само дървета, но и светлина, форма, цветове, композиция и може би дори онова, което Низуондър твърдеше, че внушават. И все пак дърветата не присъстваха в тях случайно. Не можеш да ги рисуваш така, ако не знаеш какво представлява едно дърво.

Някаква жена го заговори:

— От дърветата не можеш да видиш гората, нали?

— Можеш да си я представиш — отвърна Келър.

— Това е много интересно — отбеляза тя и той се обърна да я погледне.

Беше ниска, слаба и — каква изненада! — облечена в черно. Провиснал черен пуловер и къса черна пола, черен чорапогащник и черни кожени чехли, черна барета, скриваща по-голяма част от късата й черна коса. Баретата не й отиваше. Трябваше й островърха шапка. Без съмнение приличаше на вещица, но не непривлекателна.

Тя наклони глава — сега изглеждаше като вещица, която се опитва да прилича на птица — и погледна Келър, а после картината.

— Доста художници рисуват дървета — каза жената, — но в общи линии се повтаря едно и също дърво. При Деклан обаче всички дървета са различни. Затова наистина можеш да си представиш гора. Това ли имахте предвид?

— Не бих могъл да го кажа по-добре от вас.

— О, със сигурност можете. — Усмивка преобрази вещерската й физиономия. — Маргарет Грискоум. Казват ми Маги.

— Джон Келър.

— Джон ли ви наричат?

— Келър.

— Келър. Харесва ми. Може би така ще ви наричам. Но вие не ми казвайте Грискоум.

— Не бих си и помислил.

— Не и докато не се опознаем по-добре. А вероятно дори и тогава. Но се чудя дали ще го направим.

— Да се опознаем по-добре?

— Защото мен ме бива в това да си бъбря приятно с любител на дърветата. Но не ме бива много във взаимното опознаване. Изглежда се справям по-добре с повърхностните връзки.

— Може би и нашата ще е такава.

— Никакво задълбочаване. Само на повърхността.

— Като тънък лед върху езеро — каза той.

— Или като пяната, която се образува върху горещ шоколад. Според вас защо се образува? Не си правете труда да измисляте отговор, защото Риджис се готви да представи Деклан, който ще каже нещо дълбокомислено.

Някой чукаше с лъжица по винена чаша, за да привлече вниманието на публиката. Няколко души се усетиха и на свой ред зашъткаха на останалите. Постепенно се възцари тишина и мъжът с винената чаша, строен младеж със сив вълнен панталон и вишнев кадифен блейзър, изказа задоволството си, че вижда всички присъстващи.

— Риджис Бюел — прошепна Маги. — Галерията е негова. Нищо чудно, че е доволен.

Бюел направи само няколко кратки коментара и представи Деклан Низуондър. Келър знаеше как изглежда художникът — в брошурата имаше негова снимка със скръстени ръце и блеснал поглед — но на живо имаше много по-силно присъствие, отколкото фотоапаратът разкриваше. Може би се загатваше от картините му, защото от него струеше пасивна сила, едва ли не дървесна. Келър се сети за стария химн. Низуондър беше непоклатим като дървото, извисяващо се до водата.

Келър огледа щръкналата черна коса, вече сивееща по слепоочията, лицето с остри черти и квадратна челюст, едрото тяло, мощните рамене. Низуондър беше облечен в костюм — черен. Ризата и вратовръзката също бяха черни. И дали от джоба на сакото му не се подаваше черна кърпичка? Беше трудно да се прецени от това разстояние, но Келър беше убеден, че е черна.

Реши, че мъжът изглежда като картините си, но в същото време външният му вид някак си беше в съзвучие и с двете страници художествени дрънканици в брошурата. Писанията и картините не си пасваха, но Низуондър успяваше да прокара мост над пропастта между тях. Като дърво, помисли си Келър, което свързва земята с небето.

Нима това не беше художествен поглед върху нещата? Ето какво става, когато се озовеш на подобно място, каза си той наум. Оставаше да се облече в черно.

 

 

— Не съм сигурна за тази работа — беше казала Дот онзи ден. — Вероятно изобщо не биваше да те викам, Келър. Трябва да прекратя всичко на мига и да ти кажа да се прибираш.

— Току-що дойдох — отвърна той.

— Знам.

— Ти ми се обади. Каза, че имаш нещо.

— Да, но не биваше.

— Не е работа като за мен ли? Каква е, да надписвам пощенски пликове? Продажби по телефона?

— А, това е нещо, с което ще се справяш страхотно. „Здравейте, госпожо Трястиган? Как сте днес?“

— Това е редовният им въпрос, нали? „Как сте днес?“ Моментално разбираш, че е човек, който се опитва да ти продаде нещо, което не искаш.

— Сигурно смятат, че тази фраза разчупва леда — каза тя. — Задават ти въпрос, ти отговаряш и вече са спечелили половината битка.

— При мен не работи.

— И при мен, но изобщо би ли си купил нещо от хора, които ти се обаждат по телефона?

— Последния път, когато ми се обадиха, се метнах на влака до Уайт Плейнс, а сега се очаква да направя кръгом и да се прибера.

— Съжалявам. Може ли да започнем отначало? Получих поръчка и е точно това, с което се занимаваш, и няма проблем с хонорара.

— Обзалагам се, че следващото изречение ще започне с „но“.

— Но е тук, в Ню Йорк.

— О.

— Случва се, Келър. Хората в Ню Йорк са като всички останали и понякога искат някой да бъде премахнат. Трудно е да повярваш, че има нюйоркчани, проявяващи същото грубо незачитане към неприкосновеността на човешкия живот, което те отведе в Роузбърг, Орегон и Мартингейл, Уайоминг. Но това е факт. Какво мога да ти кажа?

— Не знам. Какво можеш да ми кажеш?

— Случвало се е и преди. Когато получа поръчка за Ню Йорк, не ти се обаждам. Звъня на друг и той пристига от другаде и я свършва.

— Но този път се обади на мен.

— По принцип има двама души, на които бих се обадила. Единият върши същото като мен, урежда нещата, и когато имам поръчка, с която не мога да се справя, му я прехвърлям. Но този път не става, защото именно той ми се обади.

— А кой е другият?

— Един твой колега на Западния бряг. Не бих казала, че притежава твоя нюх, Келър, но е стабилен и е професионалист. Ползвала съм го и преди в Ню Йорк и веднъж-два пъти, когато ти беше зает с друга задача. Общо взето, той е резервният ми вариант.

— Значи си му се обадила.

— Опитах.

— Не си беше вкъщи?

— Телефонът беше изключен.

— Какво означава това?

— Означава, че няма да ме чуе, освен ако не извикам с пълно гърло. Не знам какво друго означава, Келър. Чисто и просто телефонът му е изключен. Дали си е сменил номера от съображения за сигурност? Дали се е преместил? Човек би си помислил, че щеше да ми даде новия си номер, но аз не му възлагам много поръчки и сигурно телефонът ми не е сред номерата за бързо набиране. Всъщност…

— Какво?

— Ами, даже не съм сигурна дали той има този номер. Трябва да го е ползвал веднъж, но ако го е изгубил, няма да знае как да се свърже с мен.

— И в двата случая…

— И в двата случая той не ми се обади и аз не мога да му се обадя, а работата чака и си помислих за теб. Само дето е в Ню Йорк, а знаеш какво казват за срането там, където ядеш.

— Не го препоръчват.

— Да, и трябва да кажа, че този път съм съгласна с общоприетата мъдрост. Цялата идея е, че отиваш на място, където не познаваш никого и никой не те познава, и когато приключиш, се прибираш у дома. Изчезваш още преди тялото да е изстинало.

— Невинаги. Случва се да не можеш да хванеш самолет веднага.

— Знаеш какво имам предвид.

— Разбира се.

— Вярвам, че нещата трябва да се разграничават.

— Като срането и яденето.

— Като срането и яденето. Ню Йорк е мястото, където живееш. Можеш да работиш навсякъде другаде по света. Не е ли достатъчно?

— Разбира се, три четвърти от повърхността на земята е вода.

— Келър…

— И колко работа има на Северния полюс и в Антарктида? Но си права, остава още много място.

— Ще се обадя на човека и ще му кажа, че сме пас.

— Чакай малко.

— Защо?

— След като бих толкова път, поне мога да чуя за какво става дума. Само ми кажи, че е човек на мафията и денонощно го пазят дебелаци без вратове. Тогава мога спокойно да се прибера.

— Човек на изкуството е.

— Какво изкуство? Хулиганство? Изнудване?

— Рисува картини.

— Без майтап.

— Предстои му изложба. В Челси.

— Чух, че там отваряли галерии. На запад, до реката. Там ли живее?

— Аха. В Уилямсбърг.

— Това е в Бруклин.

— Е, и?

— На практика е друг град.

— Какво правиш, Келър? Опитваш се сам да се убедиш в нещо?

Той замълча за момент.

— Там е работата, Дот, че мина доста време.

— На мен ли го казваш?

— А и последния път, онази работа в Луисвил…

— Не беше много приятно изживяване, доколкото си спомням.

— Като погледна назад, всъщност мина доста гладко, но докато се случваше, не изглеждаше толкова гладко. Платиха ни и всички са доволни, но въпреки това ми остана лош вкус в устата.

— Значи искаш да си изплакнеш устата?

— В споразумението има ли пояснения със ситен шрифт, Дот? Трябва ли да изглежда като инфаркт или злополука?

Тя поклати глава.

— Убийството върши чудесна работа. Колкото се може по-показно.

— О?

— Така ми казаха. Нямам представа какво би трябвало да бъде, но ако можеш да уредиш човекът да бъде обезглавен по пладне на витрината на „Мейсис“, никой няма да се разстрои.

— С изключение на художника.

— Келър, не можеш да угодиш на всички. Как ти звучи? Искаш ли да го направиш?

— Парите ще ми дойдат добре.

— Е, на кого няма? Авансът вече е на път, защото първо приех и после потърсих кой да го свърши. Не е нужно да ти казвам колко мразя да връщам пари.

— Не ти е любимото.

— Привързвам се към тях и ги смятам за мои, затова като ги връщам, имам чувството, че ги харча, без да получа нищо насреща. Искаш ли да помислиш ден-два?

Той поклати глава.

— Вътре съм.

— Наистина ли? Бруклин или не, пак си е в Ню Йорк. Той е в Уилямсбърг, ти си на Първо авеню, кажи-речи виждаш къщата му от прозореца си.

— Не съвсем.

— Все тая…

— Няма да ми е за пръв път в Ню Йорк, Дот. Правил съм го и преди, не по работа, а по лични причини, но има ли разлика? — Той изпъна гръб. — Вътре съм. А сега ми разкажи за човека.

 

 

— Преди рисувах — каза Маги Грискоум. — Сега правя бижута.

— Забелязах обиците ти.

— Тези ли? Аз съм ги правила. Нося бижута само моя изработка, защото така се превръщам в ходеща витрина. Освен ако не седна, тогава съм седяща витрина.

Сега седяха в сепаре в кубинско кафене на Осмо авеню и пиеха кафе с мляко.

— Странно е — рече тя, — защото обичам бижутата, не само моите. Купувам бижута на други бижутери и те си стоят в чекмеджето.

— Защо спря да рисуваш?

— Вече не бях на двайсет и девет.

— Не знаех, че има възрастова граница.

— В периода между двайсет и трийсет години рисувах мрачни абстрактни маслени картини и спях с непознати. Струва ми се, че двайсетте продължиха до трийсет и четвъртия ми рожден ден, когато станах от леглото на някакъв мъж, повърнах в банята му и се опитах да се измъкна, без да погледна към него или към огледалото. Порази ме мисълта, че съм по-възрастна от Исус Христос. Беше време да зарежа идеята, че съм на двайсет и девет, и да порасна. Погледнах картините си и си казах: „Боже, ама че боклук!“. Никой не беше купил нито една моя картина. Никой дори не им се възхищаваше, освен ако не беше някой тип, на когото ужасно му се чука. Надървеният мъж е готов да се преструва на ентусиазиран от абсолютно всичко. Но като изключим това, почти всички просто казваха, че работата ми е интересна. Чуй, ще ти дам един съвет. Никога не казвай на художник, че работата му е интересна.

— Няма.

— Или че е различна. „Хареса ли ти филмът?“ „Беше различен.“ Какво, по дяволите, означава това? — Тя разбърка кафето си и остави лъжичката в чашата. — Не знам дали картините ми са били различни. Каквото и да означава това. Но не бяха интересни нито на мен, нито на когото и да било. Дори не бяха приятни за гледане. Мислех да изгоря платната, но ми се стори твърде драматично. Затова ги струпах на тротоара и някой ги разкара.

— Звучи много тъжно.

— Е, но ми подейства освобождаващо. Запитах се: „Какво харесвам?“. И си помислих: „Бижута“. И изкарах един курс. От самото начало имах добър усет. Тези обици са красиви, нали?

— Много.

— И за тях е напълно достатъчно да са красиви. Докато при картините трябваше да се старая да не бъдат красиви, защото красивото изкуство е повърхностно и декоративно, а не попада в музеите. Затова направих всичко по силите си да създам картини, които да не доставят никаква наслада, и надхвърлих и най-смелите си мечти. Сега правя красиви пръстени, гривни, колиета и обици и хората купуват работите ми, носят ги и им се наслаждават. Чудесно е, че вече не съм на двайсет и девет.

— Променила си целия си живот.

— Е, още живея в центъра и се обличам в черно. Но не се напивам от глупост и не си развалям слуха със силна музика…

— И не си лягаш с непознати?

— Зависи. Ти колко непознат си?