Лорънс Блок
Убийства по списък (1)

1

Келър слезе от самолета и последва стрелките към зоната за получаване на багажа. Той не беше чекирал багаж — по принцип никога не го правеше — но надписите на летището предполагаха, че всеки го е сторил, защото до изхода се стигаше само през тази зона. Не можеш да се надяваш, че ще има поредица от табели с надпис: „Оттук можеш да се измъкнеш от това проклето място“.

Към изхода се слизаше с ескалатор, в подножието на който чакаха десетина души, някои от които в униформи. Повечето държаха табелки с ръчно написани имена. Един унил тип с кожено яке и панталони в цвят каки привлече вниманието на Келър. Той е, реши Келър, и погледът му се насочи към табелата в ръцете на мъжа.

Но не можа да разчете проклетия надпис, затова се приближи и примижа. Дали пишеше „Арчибалд“? Кой знае.

Обърна се и пред очите му попадна табелка с името, което търсеше. Държеше я по-висок и едър мъж с костюм и вратовръзка. Келър се отдръпна от мъжа с нечетливия надпис — какъв е смисълът от табела, която никой не може да разчете? — и отиде до мъжа с надписа „Арчибалд“.

— Аз съм господин Арчибалд — представи се той.

— Господин Ричард Арчибалд?

Какво значение имаше? Понечи да кимне утвърдително, но си спомни името, което му даде Дот.

— Нейтън Арчибалд — отговори той.

— Право в десетката — каза мъжът. — Добре дошъл в Луисвил, господин Арчибалд. Да ти помогна ли с багажа?

— Няма нужда.

Келър задържа малката си пътна чанта и последва мъжа навън към паркинга за временен престой.

— Що се отнася до името — обясни мъжът, — според мен всеки може да прочете табелка с име. Някой селяндур ще си каже: „Защо да хващам такси, като мога да кажа, че съм Арчибалд, и да пътувам безплатно?“. Мисълта ми е, че не ми дадоха твоя снимка и никой не знае как изглеждаш.

— Не идвам често тук — каза Келър.

— Е, градът е много хубав, но ставаше въпрос, че искам да съм сигурен, че взимам правилния човек. Затова нарочно подхвърлям погрешно име: „Ричард Арчибалд?“ Човекът казва: „Да, аз съм Ричард Арчибалд“, и моментално разбирам, че дрънка врели-некипели.

— Освен ако наистина не се казва така.

— Да, но какъв е шансът двама мъже, слезли току-що от един и същ самолет, да се казват Арчибалд?

— Само единият.

— Как така?

— Истинското ми име не е Арчибалд. — Келър прецени, че с това признание няма да издаде държавна тайна. — Така че само единият се казва Арчибалд. Каква е вероятността тогава?

Мъжът стисна челюсти.

— Някой, който твърди, че е Ричард Арчибалд, не е моят човек. Без значение дали наистина се казва така.

— Тук си прав.

— Но ти каза Нейтън и всичко е точно. Случаят е приключен. Ето я колата ми, синята тойота. Качвай се, ще отидем до паркинга за продължителен престой. Твоята кола е там, с пълен резервоар и документи в жабката. Когато приключиш, само я върни на същото място и пъхни ключовете и квитанцията за паркиране в пепелника. Някой ще мине да я прибере.

Колата се оказа тъмнозелен олдсмобил, среден размер. Мъжът я отключи и подаде на Келър ключовете и квитанцията.

— Ще се наложи да платиш някой и друг долар — каза извинително той. — Докарахме я тук снощи. На пътническата седалка има карта на града. В нея са отбелязани две места — къщата и офисът. Нямам представа какво са ти казали.

— Името и адреса — отговори Келър.

— Какво е името?

— Не е Арчибалд.

— Не искаш да кажеш? Не те виня. Виждал ли си снимка?

Келър поклати глава. Мъжът измъкна от вътрешния си джоб малък плик и извади от него картичка със семейна снимка — мъж, жена, две деца и куче. Всичките хора се усмихваха. Изглеждаха така, сякаш се усмихват от дни наред, докато чакат снимащия да схване как се работи с фотоапарата. Кучето, голдън ретривър, не се усмихваше, но имаше доста доволен вид. Под снимката пишеше „Честита Нова година…“.

Келър отвори картичката и прочете: „… от семейство Хършхорн — Уолт, Бетси, Джейсън, Тамара и Поухатан“.

— Сигурно Поухатан е кучето.

— Поухатан? Какво е това име, индианско ли?

— Така се казва бащата на Покахонтас.

— Необичайно име за куче.

— Доста е необичайно и за човек — отвърна Келър. — Доколкото знам, е използвано само веднъж. Само тази снимка ли дадоха?

— Че какво й е? Хубава, ясна снимка. И мога да потвърдя, че мъжът изглежда точно така.

— Браво, че си ги накарал да ти позират.

— Това е новогодишна картичка. Макар че снимката сигурно е правена през лятото. Виж им дрехите и фона. Мога да се обзаложа къде са се снимали — той има лятна къща до езерото Макнийли.

Където и да се намираше това.

— Така че трябва да е направена през лятото. Което прави колко? Преди петнайсет месеца. Той си е същият, така че какъв е проблемът?

— На снимката е цялото семейство.

— Точно така — съгласи се мъжът. — О, разбирам накъде биеш. Не, само него, Уолтър Хършхорн.

Така знаеше и Келър, но беше добре да чуе потвърждение. И все пак би предпочел портретна снимка само на Уолтър Хършхорн с присвити очи и сериозно изражение. А не заобиколен от най-близките му същества, всичките със застинали усмивки по лицата.

Цялата тази история изобщо не му харесваше. Още откакто слезе от самолета, имаше неприятно чувство.

— Не знам дали ще ти трябва — каза мъжът, — но в жабката има едно парче.

Парче от какво, зачуди се Келър, и в следващия момент осъзна какво има предвид мъжът.

— С разрешително. Само дето всъщност не е регистрирано. Хубаво, малко, автоматично, двайсет и двойка, с резервен пълнител. Не че ще ти трябва. Пълнителя имам предвид. Дали парчето ще ти трябва, не е моя работа.

— Добре — отвърна Келър.

— Това харесват момчетата като теб, нали така? Двайсет и двойка?

Ако застреляш човек в главата с пистолет 22-ри калибър, куршумът обикновено остава в черепа и нанася доста големи поразии. Смяташе се, че убийците, които се гордеят с майсторството си, биха избрали именно него, защото малокалибреното оръжие е по-точно и има по-малък откат.

Келър не отделяше много време на размисли за оръжията. Когато му се налагаше да стреля, взимаше каквото има подръка. Защо да усложнява нещата? Беше като фотографията. Можеш да научиш всичко за отвора на блендата и скоростта на затвора или да вземеш японски фотоапарат и само да го насочиш и да снимаш.

— Използвай го и го захвърли — продължи мъжът. — А ако не го използваш, просто го остави в жабката. Иначе заминава в кофа за боклук или канавка. Но защо ти обяснявам всичко това? Ти си професионалистът. — Той стисна устни и подсвирна беззвучно. — Трябва да призная, че ти завиждам.

— О?

— Идваш в града, правиш каквото правиш и си отиваш. Е, излиташ, но ти схващаш идеята. Идваш и си отиваш без разправии, без усложнения, без да се занимаваш с едни и същи кретени всеки божи ден.

Всеки път си имаш работа с различни, помисли си Келър. Дали това беше за предпочитане?

— Но аз не бих могъл да го направя. Мога ли да дръпна спусък? Сигурно. Може би някога съм го правил. Но при теб е друго, нали?

Дали?

Мъжът не дочака отговор.

— Ти не ме видя веднага при изхода. Тръгна към друг човек.

— Не можех да разчета надписа, който той държеше — обясни Келър. — Буквите бяха слети. И останах с впечатлението, че чака някого.

— Всички чакат някого. Мисълта ми е, че те наблюдавах, преди ти да ме забележиш. И си представих, че водя твоя живот. Не че в действителност знам нещо за него, но такъв, какъвто си въобразявам, че е. И осъзнах нещо.

— О?

— Той просто не е за мен — заключи мъжът. — Не бих могъл да правя това.

 

 

Келър плати осем долара да изкара колата от паркинга за продължителен престой, което му се стори приемливо. Качи се на междущатската магистрала в южна посока, слезе при „Истърн Паркуей“ и намери заведение, където да се подкрепи с кафе и сандвич. Наричаше се семеен ресторант — понятие, което Келър така и не разбираше напълно. Изглежда, то предполагаше ниски цени, храна за средната класа и непринудена атмосфера, но къде се вписваше семейството? Този следобед тук не се мяркаха никакви семейства, а само хора, които се хранеха поединично.

Като Келър, който седеше в сепаре и изучаваше картата. Лесно откри офиса на Хършхорн в центъра на града (на Четвърта улица между „Мейн“ и „Джеферсън“, само на няколко преки от реката) и дома му в Норборн Истейтс — предградие на двайсетина километра в източна посока.

Можеше да потърси хотел в центъра, близо до офиса на мъжа. Или — той погледна картата — да продължи на изток по „Истърн Паркуей“ до пресечката с междущатската магистрала. Там със сигурност щеше да намери цял куп мотели. Така щеше да си осигури лесен достъп до жилището на Хършхорн и след това до летището. Освен това без проблеми можеше да стигне до центъра на града. Но имаше вероятност изобщо да не се наложи да ходи дотам, защото сигурно щеше да е по-лесно да се справи с Хършхорн в дома му.

Само да не беше тъпата снимка.

Бетси, Джейсън, Тамара и Поухатан. Би предпочел да не им знае имената и най-вече как изглеждат. Да разполагаш с някои основни факти за набелязаната жертва беше полезно, но всичко друго, всякакви лични щуротии само пречеха. Можеше да се окаже ценно да знае, че мъжът има куче — от тази информация зависеше дали да реши да се промъкне в къщата — но не е нужно да знаеш породата, камо ли името на животното.

Това правеше нещата лични, а по правило не трябваше да са такива. Да речем, че най-подходящото място да го направиш, е стая в къщата на мъжа, например кабинет в сутерена. Все някой щеше да го намери там, най-вероятно член на семейството. Така ставаха нещата. Не можеш да убиваш хора, ако ще се тормозиш за евентуалната травма, която ще изживее човекът, открил трупа.

Но ако не знаеш твърде много за хората, е по-лесно. По-лесно можеш да живееш с представата за съкрушена съпруга, ако не й знаеш името или пък че има къса руса коса, светлосини очи и сладки малки закръглени бузки. Не се иска кой знае какво въображение, за да си представиш това лице, когато жената се натъкне на тялото.

Затова беше жалко, че мъжът с табелата „Арчибалд“ му показа точно тази снимка. Но това нямаше да му попречи да си свърши работата в къщата на Хършхорн, нито пък щеше да го откаже от задачата. Макар да не се интересуваше какъв калибър оръжие използва и да не се гордееше с майсторството си, той все пак беше професионалист. Използваше каквото му попадне подръка и изпълняваше поръчката.

 

 

— Мога да ви предложа няколко варианта — каза рецепционистката. — Пушачи или непушачи, горе или долу, отпред или отзад.

Мотелът беше от веригата „Супер 8“. Келър избра стая за непушачи на първия етаж, в задната част на сградата.

— За леглата няма варианти — каза служителката. — Всичките са еднакви. Две двойни легла.

— Това пак ми дава избор.

— Защо смятате така?

— Мога да избера на кое легло да спя.

— Изборът е ясен — отвърна жената. — Първото нещо, което ще направите, е да оставите куфара си на едното.

— И?

— Така че ще спите на другото. Ще имате повече място.

В стая 147 действително имаше две двойни легла. Келър ги огледа, след което остави чантата си върху тоалетката.

Запазвам си възможностите за избор, каза си той наум.

 

 

Обади се на Дот в Уайт Плейнс от уличен телефон.

— Я ми освежи паметта. Не спомена ли нещо за инцидент?

— Или естествена смърт — отвърна тя, — макар че в днешно време кой може да каже какво е естествена смърт. Като изключим задушаването с органичен морков, бих казала, че ти си възможно най-естествената смърт.

— Осигурили са ми пистолет.

— О?

— Автоматичен двайсет и двойка, защото това предпочитали момчетата като мен.

— Нищо общо с органичния морков.

— „Използвай го и го захвърли.“

— Хм. Явно има проблем в комуникацията. Човекът, който е осигурил оръжието, не е знаел, че трябва да изглежда като естествена смърт.

— Тогава какво се иска от нас? Все още ли трябва да е естествена?

— Никога не е трябвало да бъде, Келър. Беше само предпочитание, но щом са ти дали оръжие, бих казала, че няма да имат нищо против, ако го използваш.

— И го захвърля.

— В този ред. Винаги е плюс да угодиш на клиента, така че ако можеш да уредиш инфаркт или разкъсване на гърлото от семейното куче, действай. От друга страна…

— Как разбра за кучето?

— Какво куче?

— Това, което току-що спомена.

— Беше само пример, Келър. Не знам дали той има куче. Не знам и дали има сърце, но…

— Голдън ретривър.

— О?

— Казва се Поухатан.

— Всичко това е новост за мен, Келър, и то не най-прекрасната, която съм чувала. Откъде идва?

Той обясни за снимката на новогодишната картичка.

— Ама че кретен — каза тя. — Толкова ли не е могъл да намери портретна снимка, такава, каквато пускат във вестниците, когато те повишат или те арестуват за незаконно присвояване? Мили боже, с какви хора се налага да работиш. Благодари се, че са ти спестили писмото към картичката, защото щеше да научиш как леля Мери се възстановява от операция на апендикса и малкият Тими е направил първата си татуировка.

— Малкият Джейсън.

— Боже, знаеш и имената на децата! Е, няма да напишат името на кучето и да пропуснат хлапетата, нали така? Ама че бъркотия.

— Мъжът държеше табела с името Арчибалд.

— Поне това са свършили както трябва.

— И аз казах, че съм аз. А той попита: „Ричард Арчибалд?“.

— И?

— Ти ми каза, че са казали Нейтън.

— Като се замисля, да. И това ли са оплескали?

— Не точно. Беше проверка да се уверят, че не съм някой хитрец, който си търси безплатен превоз.

— Ако си забравил първото име или просто не си искал да всяваш смут…

— Той щеше да ме помисли за мошеник и да ми каже да се разкарам.

— Става все по-хубаво — отвърна тя. — Слушай, искаш ли да забравиш за цялата тази работа? Мога да кажа, че имаш лошо предчувствие. Само си ела и ще им кажем да вървят по дяволите.

— Вече съм тук. Може да се окаже лесно. А и не знам за теб, но парите ще ми дойдат добре.

— Винаги мога да им намеря употреба, ако ще и само да си ги държа. Доларите трябва да са все някъде, а Уайт Плейнс е чудесно местенце за тях.

— Това прозвуча, сякаш го е казал той.

— Вероятно го е казал.

Говореха за стареца, за когото двамата работеха преди — Дот живееше с него и се грижеше за домакинството, а Келър вършеше същото като сега. Стареца вече го нямаше — първо малко по малко си отиде разсъдъкът му, а после и тялото му, изведнъж — но нещата в общи линии си вървяха постарому. Дот приемаше поръчките, определяше хонорара, правеше уговорките и разпределяше парите. Келър отиваше на мястото, проучваше терена, изпълняваше задачата и се прибираше у дома.

— Работата е там, че платиха половината предварително — каза Дот. — Мразя да връщам пари, след като са ми били в ръцете. Пак са същите пари, но усещането е различно.

— Знам за какво говориш. Дот, те не бързат, нали?

— Ами, кой знае? Не споменаха да е спешно, но също така казаха естествена смърт, а са ти дали оръжие, за да се доближиш до естественото. Що се отнася до въпроса ти, не, не виждам защо да не се помотаеш. Ходи ли при търговци на марки, Келър?

— Току-що пристигнах.

— Но си проверил, нали? В „Жълти страници“?

— Това е за убиване на времето. Май досега не съм бил в Луисвил.

— Е, възползвай се от престоя си. Качи се на покрива на Емпайър Стейт Билдинг, изгледай представление на Бродуей, повози се на лифта, разходи се с лодка по Сена. Изпълни цялата туристическа програма. Защото кой знае кога пак ще отидеш там.

— Ще поогледам наоколо.

— Добре. Но, Келър, не си и помисляй да се местиш там. Темпото, трафикът, шумът, хората — всичко ще те подлуди.

 

 

Когато говори с Дот, беше късно следобед, а докато стигне до „Уайндинг Ейкърс Драйв“ в Норборн Истейтс, вече се здрачаваше. Улицата изглеждаше типична за предградие — с прилично големи едно- и двуетажни къщи, разположени сред просторни зелени парцели. Явно беше благоустроена достатъчно отдавна, защото растителността беше избуяла и дърветата бяха пораснали. Ако човек възнамеряваше да създаде семейство, помисли си Келър, вероятно това беше подходящо място.

Къщата на Хършхорн беше двуетажна, в колониален стил. От двете страни на входа имаше симетрично разположени растения, които според него бяха рододендрони. Отляво растяха няколко брези, а отдясно имаше алея за коли, която водеше до гараж с баскетболно табло над вратата. Келър забеляза, че гаражът е за две коли и половина. Което сигурно беше полезно, ако случайно имаш две коли и половина.

В къщата светеше, но не видя никого и това го устройваше. Обиколи с колата квартала, поизгуби се в плетеницата от лъкатушещи улички, но се измъкна без особени затруднения. Мина още два пъти покрай къщата и се отправи обратно към „Супер 8“.

По пътя се отби да вечеря в ресторант за стекове, наречен на наскоро починала звезда от каубойските филми. Сигурно в Луисвил имаше и по-хубава храна, но не му се търсеше. Върна се в мотела малко преди девет часа и като пъхна ключа в ключалката, се сети за пистолета. Дали беше добра идея да го оставя в жабката? Реши, че не, и се върна до колата да го вземе.

В стаята всичко си беше както го беше оставил. Прибра пистолета в отворената чанта и издърпа фотьойл пред телевизора. Дистанционното беше малко по-различно от неговото вкъщи, но нима това не беше едно от удоволствията на пътуването? Ако всичко е абсолютно същото, защо да ходиш някъде?

Малко преди десет на вратата се почука.

Реакцията му беше светкавична. Грабна пистолета, вкара патрон в цевта, дръпна предпазителя и се прилепи към стената до вратата. Изчака с показалец върху спусъка, докато чу повторно почукване.

— Кой е?

Мъжки глас отговори:

— Сигурно съм сбъркал стаята. Ралф, ти ли си?

— Объркали сте стаята.

— Да, вие със сигурност не звучите като Ралф. — Гласът на мъжа беше плътен и някои от съгласните бяха леко завалени. — Къде, по дяволите, е Ралф? Съжалявам, че ви обезпокоих, господине.

— Няма проблеми — отвърна Келър.

Той не беше помръднал и пръстът му още беше върху спусъка. Ослуша се и чу отдалечаващи се стъпки. После те спряха и той чу мъжа да чука на друга врата — тази на Ралф, да се надяваме. Келър издиша продължително и си пое въздух.

Втренчи се в оръжието в ръката си. Изобщо не беше в негов стил да грабне пистолет и да се прилепи към стената. А току-що го беше направил, без дори да се замисли.

Много странно.

Извади патрона, върна го в пълнителя и завъртя пистолета в ръцете си. Предполагаше се, че в това е предпочитаното оръжие в неговия занаят, но то беше по-полезно за нападение отколкото за защита, удобно да пуснеш куршум в тила на нищо неподозиращ човек, но не толкова удобно, когато очакваш някой да насочи пистолет към теб. В подобна ситуация ти трябва нещо с възпираща сила, нещо, изстрелващо голямо тежко олово, което събаря човека и го застопорява на място.

От друга страна, когато най-голямата ти заплаха е пияница, търсещ Ралф, всяко по-стабилно нещо от навит на руло вестник е сигурно средство за унищожение.

Но защо беше тази паника? Защо бяха пистолетът, затаеният дъх, учестеният пулс?

Защо наистина? Изчака пулсът му да се поуспокои, съблече се и си взе душ. Докато се подсушаваше, си даде сметка колко е изморен. Може би това обясняваше нещата.

Легна си веднага. Но преди да се пъхне в леглото, провери дали вратата е заключена и сложи пистолета на нощното шкафче.