Лорънс Блок
Убийства по списък (15)

15

Келър загреба остатъка от омлета с последната хапка препечен хляб и проследи сервитьорката, докато сипваше кафе в чашата му. Не беше убеден, че иска още кафе, но беше по-лесно да го остави недопито, отколкото да възпре жената. В ресторанта имаше множество надписи, които натрапчиво рекламираха бездънните чаши кафе, предлагани от заведението. Келър, който беше възпитан винаги да си изяжда и изпива всичко, имаше проблем с това. Човек не можеше да си изпие кафето — не те оставяха да го направиш, защото ти пълнеха чашата още преди да успееш да я изпразниш. Той предполагаше, че това е добре за хора, страдащи от недоимък, но лично него го притесняваше.

Ами любителите на чай? Струваше му се, че те са ужасно прецакани. Ако си изпиеш чая, ще ти долеят гореща вода към същото пакетче, ако нямаш нищо против слабия и безвкусен чай, но трета чаша щеше да е истинско пресилване. В същото време любителят на кафето можеше да унищожи литри кафе и във всяка следваща чаша то щеше да е също толкова силно, колкото и в предишната.

Но пък кой е казал, че животът е справедлив?

— Поръчката е добра — беше му казала Дот. — Мъжът, с когото разговарях, работи директно с клиента и твърди, че аз съм първият човек, на когото се обажда. Разполагаме с име и адрес, съвсем скоро ще получим и снимка и никой няма да те чака на летище „О’Хеър“. Почти сигурно е, че нашият приятел Роджър не знае нищичко, както и Клинджър.

— Клинджър?

— Човекът в Лейк Форест, на когото ще кажеш „здравей“ и „довиждане“. Той няма да се озърта през рамо. И на теб няма да ти се наложи да се престараваш с озъртането.

— Може би по някой друг поглед от време на време.

Като се прибра, Келър веднага провери хороскопа, който му беше направила Луис Карпентър. Периодът на голяма опасност, чийто пик съвпадаше с пътуването му до Бостън, беше отминал. Сега предстояха няколко сравнително безопасни месеца, поне според звездите. Положението можеше да стане малко рисковано през лятото, но дотогава имаше цял сезон.

И все пак нямаше смисъл да поема глупави рискове. Лейк Форест, Илинойс, беше на брега на Мичиганското езеро, северно от Чикаго, и дотам се стигаше със самолет до летище „О’Хеър“. Вместо това Келър летя до Милуоки, нае кола и си взе стая в мотел на петнайсет минути северно от Лейк Форест.

Никакво бързане. Клиентът не бързаше, а Клинджър нямаше къде да ходи освен на работа и обратно вкъщи пет дни в седмицата. Докато го държеше под око, Келър беше нащрек и за признаци на чуждо присъствие. Ако Роджър се навърташе наоколо, Келър искаше пръв да го забележи.

Погледна часовника си. Реши, че има време да допие кафето, но какъв беше смисълът? Тя пак щеше да напълни чашата и времето му щеше да свърши, преди на сервитьорката да й свърши кафето. Плати сметката, остави приличен бакшиш и тръгна към колата си. След двайсет минути вече беше паркирал на „Ръгби Роуд“ — китна уличка в предградие, опасана от дървета с големи корони, сякаш излезли от картина на Деклан Низуондър. Погледът му беше прикован в бяла дървена къща с тъмнозелени кепенци на стотина метра надолу по улицата. Двигателят бръмчеше и Келър беше разтворил пред себе си карта на района. Така всеки минувач щеше да си помисли, че се опитва да разбере къде се намира.

Но той чудесно знаеше къде се намира, както и че няма да чака дълго. Лий Клинджър беше човек на навика — вероятността да се отклони от обичайната си програма беше точно толкова голяма, колкото и сервитьорката да остави чашата с кафе празна. Пет сутрини в седмицата той хващаше влака до Чикаго в 8:11 часа и ако времето беше що-годе хубаво, отиваше пеша до гарата, като тръгваше в 7:48.

Човек можеше да си свери часовника по него.

Келър, който си беше сверил часовника по радиото в колата, видя страничната врата да се отваря в определения час. Клинджър, облечен в тъмнокафяв костюм и с жълто-кафяво куфарче в ръка, тръгна по алеята и в края й зави наляво. Стигна до кръстовището и изчака светофарът да светне зелено. Пресече „Кълпепър Лейн“ и отново зачака зелена светлина, за да пресече „Ръгби Роуд“. Нямаше никакви коли, така че спокойно можеше да наруши правилата. Всъщност, помисли си Келър, можеше да мине по диагонал и да пресече и двете улици наведнъж. Но за трите дена, откакто го следеше, Келър достатъчно добре бе опознал Лий Клинджър, за да знае, че не би направил нищо такова. Щеше да изчака светофара и да пресече по правилата.

Келър се зачуди кой иска да го убие и защо. В действителност предпочиташе да не знае отговора, защото през годините бе установил, че е по-добре да не знае нищо. Но нямаше как да не се замисли. Някой конкурент? Някой, който спи с госпожа Клинджър? Някой, с чиято жена спи самият Клинджър?

Всички тези предположения никак не се връзваха с впечатлението, което Келър бе добил от мъжа. Но като се замисли, какво изобщо знаеше за Клинджър? Почти нищо. Беше точен, спазваше правилата за движение, носеше костюми и някой искаше да го убие. Най-вероятно тези неща далеч не изчерпваха личността му, но Келър знаеше само тях и само те го интересуваха.

Той включи на скорост и потегли. Щеше да мине през кръстовището, след като Клинджър пресече улицата, и да поеме по друг път към гарата. Оттам нататък нямаше ясен план. Може би щеше да му се удаде възможност да го оправи на перона, докато чака влака. Или пък щеше да намери удобен случай във влака или в Чикаго. А може би не. В Чикаго имаше няколко търговци на пощенски марки — всичките бяха в Луп, до където можеше да стигне и пеша. Каталогът, който използваше като списък за справка, беше у него. Можеше да обиколи и да купи някои марки. Дот не беше споменала, че трябва да бърза. Можеше да поизчака ден-два.

Светофарът се смени. Друга кола, приближаваща кръстовището, намали скорост. Клинджър слезе от бордюра и тръгна през улицата. Внезапно другата кола ускори и се втурна напред като хищник. Клинджър нямаше време дори да спре, камо ли да се опита да се отдръпне. Колата го блъсна и той полетя заедно с куфарчето си. Келър още не беше осъзнал напълно какво се случва и то вече беше приключило. Клинджър така и не разбра какво го е сполетяло.

— Добре — каза Дот. — Предавам се. Как го направи?

— Просто гледах, при това не особено съсредоточено. Следях го, но знаех къде отива, така че не се налагаше да внимавам много.

— Този шибан Роджър! Променил си е подхода. Вместо да убие убиеца, безцеремонно го избутва с лакти.

— Не беше Роджър. Може би Роджърета.

— Жена ли беше?

— Дребна възрастна дама. Караше с около сто километра в момента на удара. Колата беше последен модел олдсмобил, голям седан.

— Не олдсмобилът на баща ти.

— Каза, че нещо не било наред с колата. Настъпила спирачката, но вместо да спре, колата ускорила.

— Определено не е олдсмобилът на баща ти.

— Случва се често с всякакви коли. Шофьорът настъпва спирачката и колата ускорява, вместо да намали. Единственото общо в тези случаи е, че шофьорът винаги е в напреднала възраст.

— И предполагам, че проблемът изобщо не е в спирачката.

— Объркват педалите и си мислят, че са настъпили спирачката, а всъщност са натиснали газта. Изпадат в паника и настъпват още по-силно, за да задействат спирачката. Колата ускорява и виждаш къде отива.

— Право в Клинджър.

— Махнала си е крака от газта, за да спре на светофара, и колата намали, а Клинджър тръгна да пресича. После е настъпила педала, който би трябвало да е спирачка, и останалото е история.

— Както и Клинджър — заключи Дот. — И ти си бил там.

— Видях как се случи. Трябва да призная, че бях потресен.

— Ти, Келър?

— Видях човек да умира.

Тя го изгледа.

— Постоянно виждаш хора да умират и обикновено ти си причината за смъртта.

— Това беше различно. Стана толкова неочаквано. И жестоко.

— Обикновено е жестоко, Келър. Това правиш и ти.

— Но този път не го направих аз. Просто си седях и гледах. После дойдоха ченгетата и…

— И ти си бил още там?

— Реших, че ще е по-рисковано да се махна. Нали се сещаш, все едно съм избягал от местопроизшествието. Въпреки че не съм участвал в произшествието. — Той сви рамене. — Взеха ми показания и ме пуснаха да си ходя. Казах им, че не съм видял нищо. Те имаха друг свидетел, който беше видял всичко. Не че имаше съмнение какво е станало. Само дето старата дама още смята, че вината не е нейна, а на колата.

— Но ние знаем, че не е така. Както и клиентът.

— Клиентът?

— Мисли, че си гений. Според него ти си нагласил всичко. Смята, че си открил гениален начин да накараш Клинджър да излезе пред колата на тази дама.

— Но…

— Клиентът винаги има право. Особено когато плаща, а този го направи, светкавично и на драго сърце. Работата е свършена, клиентът е доволен и ние си получихме парите. Виждаш ли някакъв проблем? Защото аз не виждам.

Той се замисли.

— Келър? Какво направи, след като Клинджър бе размазан?

— Не беше размазан. Колата го удари, той полетя и…

— Имай милост. Знам, че си останал и си дал показания като съвестен гражданин, но какво направи после?

— Прибрах се у дома. Но не веднага. Първо отидох в Милуоки да се видя с двама търговци на марки.

— Купил си марки за колекцията.

— Ами, да. Така или иначе бях там и не виждах причина да бързам да се прибера.

— Правилно. Нямаше такава. Платиха ни и сега можеш да си купиш още марки. Добре ли си? Изглеждаш малко отнесен, а няма начин да си скапан заради часовата разлика след полет от Милуоки до Ню Йорк.

— Добре съм. Просто тази история ми се струва странна. Това е всичко.