Лорънс Блок
Убийства по списък (13)

13

— Казвал се е Луис Мино — съобщи той на Дот. — Не е носел документи за самоличност, но полицията разполагала с отпечатъците му. Арестуван е десетина пъти по най-различни обвинения — от дребни кражби до подправяне на чекове.

— Чудех се що за човек ще открадне нечий шлифер. Дребен мошеник, ето какъв.

— Някой му е пуснал два куршума в главата с пистолет двайсет и втори калибър.

— Математически погледнато, това е същото като един с четирийсет и четвърти.

— Било е достатъчно. Предполагам, че е бил със заглушител, но не мога да кажа със сигурност. Мино вървял през парка и убиецът изчакал да няма никакви хора наоколо, което изобщо не е било трудно предвид лошото време. Приближил се, гръмнал го и си заминал.

— Сигурно е бил член на група за саморазправа с престъпници — каза Дот. — Щом види някой да краде шлифер, му отмъщава. Чарлс Бронсън може да играе тази роля във филма.

— Какво знаеш за клиента ни, Дот?

— Не мога да повярвам, че го казваш точно ти. Просто не мога.

— Явно някой е наблюдавал блока на „Екситър стрийт“. Всъщност…

— Какво?

— Докато чаках, едно такси спря и остави мъж пред сградата. Помислих си, че е той… Как му беше името? Търноуър. Не че имаше някаква прилика, но беше в гръб. Мъжът огледа блока през улицата, но после отмина. Може да е продължил само малко по-нататък и да е изчакал.

— И да те е видял да влизаш и излизаш.

— Облечен в зеления си шлифер. После ме е проследил до заведението, където обядвах, и се е лепнал за мен, когато съм излязъл, само дето този път не съм бил аз.

— Бил е Луис Мино.

— С моя шлифер. Дъждът валеше като из ведро и онзи не е видял добре лицето. Но е видял шлифера. Закачил се е за него. Мино е отишъл в парка, стрелецът го е проследил, издебнал е подходящия момент и…

— Бум-бум.

— Или пук-пук, ако е използвал заглушител.

— Кой знаеше, че ще ходиш на „Екситър стрийт“? Отговор: клиентът. Но още не мога да повярвам.

— Ченгетата вярват.

— Как така?

— Вече знаем какъв цвят е бил шлиферът на Мино. Искаш ли да познаеш какво са открили в джобовете?

— Ключовете и ножа.

— Ножа за писма.

— Както и да е. Бях забравила за тях. Ченгетата са направили връзката?

— Как могат да я пропуснат? Един мъж е намушкан, а друг е намерен мъртъв на по-малко от миля с нож за писма в джоба. Открили са и следи от кръв по него.

— Мислех, че си го избърсал.

— Избърсах го, но не съм го прекарал през автомивка. Открили са следи. Вероятно не достатъчно, за да се направи ДНК тест, но могат да определят кръвната група и тя ще се окаже същата като на Търноуър.

— И ножът за писма пасва на раната.

— Точно така. И ключовете пасват на ключалките.

Тя кимна бавно.

— Не е трудно да се навържат нещата. Мино е минал в по-висока категория и е приел мокра поръчка, видял е сметката на Търноуър на „Екситър стрийт“ и е отишъл на среща в Бостън Комън, за да си получи парите. И вместо това го застрелват, бум-бум или пук-пук, защото мъртвите не говорят.

— Така си го представят.

— Но ние знаем как стоят нещата, нали така, Келър? Мино е казал „Защо не?“ на погрешния шлифер и си е спечелил куршум в главата погрешка. От някой, който работи за клиента ни.

— Преди малко каза, че не можеш да повярваш.

— Какъв избор имам, Келър? Трябва да повярвам, независимо дали искам.

— Не е задължително.

— О?

— Тази нощ почти не съм мигнал. Премислях всичко. Помниш ли Луисвил?

— Дали си спомням Луисвил? Мога ли да го забравя? Миризмата на трева, вкусът на ментов джулеп в ледена чаша. Пълните трибуни на „Чърчил Даунс“, тропотът на конете по пистата. Келър, никога не съм била в Луисвил, така че какво има да си спомням?

— Знаеш какво имам предвид.

— Пътуването ти дотам, другия случай, в който имаше лошо предчувствие. Един съпруг проследил невярната си жена до мотела ти и я убил заедно с гаджето й в предишната ти стая.

— Заковал ги е с по два куршума в главата с двайсет и втори калибър.

— Мили боже! Но нали арестуваха съпруга?

— Не го е направил той.

— Сигурен ли си?

— Ченгетата са сигурни. Алибито му е издържало.

— Харесали ли са си някой друг?

— Не мисля, че си дават зор, защото още си харесват съпруга. Смятат, че го е нагласил, макар да няма вид на човек, способен да нагласи каквото и да било. Но мислят, че е наел някой да проследи жена му и да я убие във вихъра на страстта. Защото със сигурност изглежда като професионално убийство.

— Два в главата, мда.

— Звучи ли ти познато?

— И още как. Изчакай малко, става ли? И спри това проклето нещо, не мога да си чуя мислите.

Както обикновено тя беше изключила звука на телевизора, но Келър знаеше какво има предвид. Той натисна копчето и екранът изгасна.

След дълга пауза Дот каза:

— Не е бил нито клиентът в Луисвил, нито този в Бостън. Някой ти е вдигнал мерника.

— Само така звучи правдоподобно.

— Само така виждам нещата аз, Келър. Не може да е отмъстителен ангел, който трябва да въздаде справедливост за Търноуър или за мъжа в Луисвил…

— Хършхорн.

— Все тая. В Бостън е наблюдавал мястото, изчакал е да свършиш работата и после е действал. Не му е пукало дали Търноуър е убит, искал е само да ти пусне куршума.

— А в Луисвил…

— В Луисвил сигурно е наблюдавал къщата на Хършхорн. След като си оправил мъжа в гаража, те е проследил до мотела и…

— И?

— Не се връзва, нали? Не може да те е проследил до стаята, която си освободил дванайсет часа по-рано.

— Продължавай, Дот.

— Щеше да е по-лесно, ако имах карта и фенерче. Тук съм на тъмно. Щом е отишъл в погрешната стая, тоест предишната, значи вече е знаел къде си отседнал. Разбрал е за стаята, преди да очистиш Хършхорн.

— Бинго!

— Определено не е клиентът, защото откъде ще знае къде си отседнал? Даже не е знаел кой си. Келър, тук вече се блъскам в мебелите. Ще ми помогнеш ли да изляза?

— Помниш ли пияницата?

— Който търсел приятеля си? Как се казваше той?

— Какво значение има?

— Никакво. Забрави.

— Името беше Ралф, ако изобщо има значение, но…

— Няма значение, защото той не е съществувал, нали така? Имам предвид Ралф. Очевидно пияният е съществувал, само че в действителност не е бил пиян.

— Вероятно не е бил.

— Знаел е къде си отседнал. Как е разбрал? Не си се обаждал по телефона от стаята, нали?

— Не мисля. Ако съм ползвал телефона в стаята, то е било след като той почука на вратата ми.

— И не си се регистрирал в мотела с истинското си име?

— Естествено, че не.

— Значи се е залепил за теб на летището. Или е сложил устройство за проследяване на колата, но тя е осигурена от клиента, а вече установихме, че не го е направил той. Някой друг е знаел, че пристигаш, или те е проследил от Ню Йорк… Боже господи! Възможно ли е?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Мисля, че знам кой е бил.

— Кой, за бога?

— Върни се за малко в Луисвил. Слязох от самолета и там ме чакаше един мъж.

— Както беше уговорено.

— Както беше уговорено. Имаше и друг тип с табелка, която не можех да разчета. Приближих се до него и почти му се напъхах в лицето, докато се мъчех да разчета надписа.

— Това ли е човекът?

— Така мисля.

— Защото не може да пише?

— Защото не чакаше никого, ако не броиш мен. Виж, Дот, трябва да е човек, който не знае кой съм.

— И какво прави, убива хора напосоки?

— Знае какво правя, но няма представа кой съм. Ако ми знаеше името и адреса, нямаше да му се налага да ме следва по петите из цялата страна. Защо ме дебне, когато работя и съм нащрек? Какво правя между поръчките? Гледам филми, разхождам се, излизам да хапна.

— Може да търси предизвикателство.

— Не — отсече той. — Не мисля. Смятам, че е познавал човека, който ме посрещна, познавал го е по физиономия и е знаел, че той отива на летището да вземе убиеца, който не е от града. Затова си е направил собствен надпис, такъв, който няма да се връзва с никой пътник, и е зачакал. И после се появих аз и се погрижих да ме огледа отблизо.

— След това си отишъл при правилния човек и това е потвърдило самоличността ти.

— Проследил ни е до колата, която беше оставена на паркинга за продължителен престой. И когато съм потеглил, е тръгнал подире ми.

— Право до мотела.

— По пътя спрях да хапна и прегледах картата, но веднага след това намерих мотел. Изобщо не е било трудно да ме проследи. Не се озъртах за опашка. Нямах причина да го правя.

— И е дошъл да почука на вратата ти. Представи си, че беше отворил. Тогава какво? Бум-бум?

— Не мисля.

— Защо не? Щеше да е лесно, нали?

— Щеше да е лесно във всеки един момент през следващите два дена. Но е изчакал да приключа с Хършхорн. И в Бостън изчака да очистя Търноуър.

— Що за човек е? Учтив? Оставя другия да мине пръв?

— Очевидно.

— Истински джентълмен — каза тя. — Келър, опитвам се да схвана. Дошъл е да търси Ралф, за да се увери, че си в тази стая. После, след като се е убедил, че си там, си е стоял кротко и е чакал.

— Вероятно ме е следил.

— Докато си купувал марки и си карал по моста към Индиана. Това ли е от другата страна на реката? Индиана?

— Точно така.

— След това си приключил с Хършхорн и той е бил достатъчно близо, за да го узнае. И после какво? Проследил те е обратно до мотела?

— Не се е налагало да ме следи отблизо. Знаел е къде отивам.

— Значи двамата сте отишли дотам и ти си се прибрал в новата си стая, а той е отишъл в предишната.

— Паркирах отзад, близо до предишната стая — припомни си той. — Противно на навика си. Видял е колата и се е уверил, че съм се прибрал. После е изчакал да си легна и е пристъпил към действие.

— Имал е ключ?

— Или е разполагал с достатъчно инструменти, за да се справи с ключалка на мотелска стая. Което изобщо не е трудно.

— Влиза и вижда две глави на възглавницата. Сигурно е решил, че ти е излязъл късметът.

— Предполагам.

— Тъмно е и не забелязва, че никоя от главите не е твоята. Не светва ли лампата след това? Човек би си помислил, че ще иска да се порадва на изпълнението си.

— Може би.

— Но не непременно?

— Защо да си прави труда, ако е сигурен, че е заковал и двамата? Но ако все пак е светнал лампата, тогава какво?

— Келър, той те следи през цялото време, значи трябва да знае как изглеждаш.

— Възможно е мъжът, когото е прострелял, да е приличал малко на мен, особено с лице във възглавницата и с два куршума в главата. Но да речем, че е осъзнал грешката си. Какво може да направи? Да тръгне от врата на врата да ме търси?

— Не може да го направи.

— По всяка вероятност е решил, че съм зарязал колата, някой ме е закарал до летището и съм си заминал. Така или иначе ме е изпуснал. Но според мен не е светвал лампата и не е разбрал, че е оплескал нещата, докато не е прочел за това на следващия ден във вестника.

— Опитвам се да схвана, но не е лесно. Искаш ли малко студен чай?

— Може, но не ставай. Аз ще го донеса.

— Не, движението ми помага да мисля. Какво направи след Луисвил?

— Прибрах се у дома и си заживях постарому.

— Имам предвид в работата. После изникна поръчката в Ню Йорк, за която аз имах лошо предчувствие, тъй като трябваше да я откажа. Къде е бил нашият приятел, докато си се занимавал с нея?

— Нямам представа.

— Ако беше засякъл дирите ти в града, в крайна сметка щеше да научи името и адреса ти. Но нищо подобно не се случи. Келър, какво според теб го кара да се задейства? Какво му служи като сигнална лампа?

— Сигурно научава, че са наели убиец и скоро ще последва удар.

— И тръгва, знаейки кой е обектът, но не и убиецът.

— Явно.

— И наблюдава обекта или засича убиеца, когато пристигне в града, както е станало с теб в Луисвил. Сигурно не е надушил поръчката за онзи художник в Ню Йорк.

— Сигурно.

— Или пък я е надушил, но не е могъл да те засече. Никой не те е посрещнал, никой не ти е посочил жертвата, онзи художник. Как се казваше той между другото?

— Низуондър.

— Бил си на откриването на изложбата му.

— Заедно с половината авантаджии от Долен Манхатън.

— Ако е наблюдавал Низуондър в очакване някой да го убие, значи още си чака, защото вместо това ти пречука клиента. Какво следваше?

— Тампа.

— Тампа. Нещо с бийч.

— Индиан Рокс Бийч.

— Отиде и се върна на същия ден. Дори да е бил готов да действа, всичко приключи още преди да е успял да те вземе на мушка. Следва Бостън и така стигаме до днес, освен ако не пропускам нещо.

— Мисля, че това е всичко.

— Видял си го в Бостън, нали така каза? Слязъл е от таксито и е погледнал блока на Търноуър?

— Не беше блокът на Търноуър. Мисля, че беше на момичето.

— Радвам се, че ми изясни тази подробност. Важното е, че си го видял, нали?

— Видях някого. Може да е бил той, а може и да не е.

— Това е въпросът. Виждал ли си този човек и преди?

— Не знам.

— Приличаше ли на онзи в Луисвил, който се е навъртал с табела?

— Когато го видях да слиза от таксито, предположих, че е Търноуър. Какво видях? Мъж с шапка и палто, навлечен да не се намокри. И беше в гръб. Изобщо не видях лицето.

— Значи може да е същият тип, а може и да не е.

— Много ни помага, а?

— Да се върнем в Луисвил. Тогава добре ли го видя?

— Дали съм го погледнал? Да. Мога ли да го опиша сега? Не, не мисля. Видях по-добре надписа, който държеше.

— Това не ни помага особено, Келър. Надали още го носи.

— Беше облечен в кожено яке, но и това не помага. На ръст беше горе-долу колкото мен, нито млад, нито стар. Нито дебел, нито слаб. Нищо, което да запомниш от пръв поглед.

— Все едно описваш себе си, Келър.

— Е, не бях аз.

— Не си бил, иначе щеше да помниш. Какво е намислил? Да ти кажа, изобщо не ми прилича на Батман, особено като се има предвид как стои настрана и те оставя да изпълниш поръчката, преди да пристъпи към действие. Ако беше защитник на истината, справедливостта и американските ценности, нямаше ли да се опита да предотврати замисленото?

— Така би си помислил човек.

— Тогава защо чака? В Бостън може да не е имал голям избор. Вероятно не е могъл да те идентифицира, докато не си излязъл от блока. Но в Луисвил е разполагал с предостатъчно време. Какво е чакал?

— Може да се е съобразявал с някого.

— С кого, за бога? Със сигурност не с Хършхорн. С теб? Искал е да се насладиш на триумфа си, преди да те изхвърли зад борда? Не ми се вярва. Тогава кой остава? — Очите й се ококориха. — Боже! Съобразявал се е с клиента.

— Не знам кой друг остава.

— Но защо му пука за него? Чакай малко. Започва да ми просветва. Не иска да прецака клиента, затова изчаква убиеца да направи удара, преди да предприеме ход срещу него. Но какво го е грижа за клиента?

— Той е в бизнеса.

— Което, предполагам, трябваше да стане ясно още в началото. Искам да кажа, виж му почерка. Два в главата с двайсет и втори. Това не ти е каубойска стрелба. Той е професионалист, който си подписва работите.

— Но какво има против мен? — Келър се изправи на крака. — Не може да е лично. Даже не знае кой съм. Дали се опитва да ме накара да се присъединя към синдиката? Аз даже не знаех, че има такъв, но ще си плащам членския внос като всички останали.

— Може да си заслужава, дори и само заради груповата медицинска застраховка. Келър, може би си прекалено егоцентричен.

— Иска да ме убие, защото съм прекалено егоцентричен?

— Може изобщо да не е свързано с теб.

— Всъщност няма как да е свързано с мен, нали? Защото той разбира за поръчката и чака убиеца да се появи. И какъв е изводът? Той е в бизнеса и се опитва да убие другите момчета от бранша? Възможно ли е, Дот? Нямаше ли да чуем нещо?

— Помниш ли работата в Ню Йорк?

— Естествено, че я помня. Току-що говорихме за нея.

— Помниш ли, че се обадих на човека, на когото по принцип звъня за поръчки в града?

— Телефонът му бил изключен.

— Точно така.

— И по-късно ти разбра, че…

— Не спирай, Келър. Довърши си мисълта.

— Че е мъртъв. Не беше ли умрял в леглото?

— Както и симпатичната двойка в Луисвил, помниш ли?

— Но аз си мислех, че е било нещо със сърцето.

— Сърцето му спряло, също както и техните. Умираш и сърцето ти спира. Така стават нещата.

— Мислиш, че е бил убит?

— Не можем да изключим тази възможност. Дори случаят да е вписан като естествена смърт… Колко от твоите изпълнения през годините са влезли в архивите като естествена смърт?

— Доста.

— И сърцата на всички тези хора са спрели.

— Значи смяташ, че твоят човек е бил някъде по работа, другият тип го е изчакал да приключи, проследил го е до къщи и…

— И се е погрижил сърцето му да спре.

— Защо?

— Защо някой би направил подобно нещо? Това ли питаш?

— Аха, защото не схващам.

— Ти правиш същото, затова аз ще ти задам същия въпрос. Защо го правиш?

Той се замисли.

— Андрия ми каза, че това е кармата ми, но не съм сигурен, че разбирам какво означава това. Може да е предначертано от звездите, знам ли? Може палецът да има нещо общо, а може би…

— Келър, престани.

— Какво има?

— Не ми философствай. Не питам какво прави добро момче като теб в този бизнес. Казвам: ето те теб, правиш каквото правиш, появява се работа и ти я поемаш. Защо я поемаш?

— Какво искаш да кажеш, Дот? Защо я поемам? С това се занимавам.

— И защо го правиш? Какво ти дава?

— Какво ми дава? Е, много добре знаеш.

— Достави ми удоволствието да го кажеш.

— Ами, пари. Плащат ми.

— Бинго!

— Това ли искаше да кажа? Че ми плащат за нея? Мислех, че се разбира от само себе си. Е, какъв е смисълът? Човекът, който се опитва да ме убие, го прави, защото някой му плаща?

— Не, прави го заради парите.

— Какви пари?

— Това е инвестиция. Дългосрочна. Защо „Кока-Кола“ преследва „Пепси“? Той отстранява конкуренцията.