Лорънс Блок
Убийства по списък (20)

20

Келър се върна в Ню Йорк късно в неделя вечерта и в осем и петнайсет на следващата сутрин влезе в щатския Върховен съд на „Сентър стрийт“. Показа призовката си на охранителя и мъжът го упъти. Трябваше да мине и през метален детектор. Вече във всички училища, както и в доста обществени сгради имаше такива съоръжения. Съвсем скоро, помисли си той, хората щяха да са принудени да минават през метален детектор даже и в супермаркетите.

И все пак сигурно имаше нужда. Само като сетиш за терористите и за всички онези хлапета, които ходят на училище с оръжие. Но тази проверка засягаше най-вече примерния гражданин. Преди години се бе разразила епидемия от отвличания на самолети. Допреди това човек просто се качваше на самолета, както се качва на влак или автобус, но заради похитителите на самолети вече се налагаше да минаваш през метален детектор и обикновен гражданин като Келър не можеше да се качи на самолет с пистолет.

Е, сигурно примерът не беше най-удачният…

Той не мъкнеше пистолет в съда, но пък си носеше книга. Малцина знаеха за предстоящата му служба като съдебен заседател, тъй като не поддържаше приятелски отношения с много хора, но спомена за призовката на момичето, което му сервираше закуската в кафенето, както и на портиера на съседния блок и на продавача от вестникарската будка. Всички казаха едно и също и Келър остана учуден, че вестникарят — пакистанец, който живееше в страната от по-малко от две години — вече знаеше, че когато те призоват за съдебен заседател, трябва да си носиш нещо за четене. Е, каза си Келър, все пак мъжът беше в бранша — продаваше четива, и сигурно от време на време клиенти споделяха, че са били призовани за съдебни заседатели и им трябва нещо за четене. Явно така се беше осведомил по въпроса.

Келър си беше взел трилър. Лошият беше терорист, когото никой метален детектор не можеше да спре, защото не носеше пистолет, а нов супервирус в достатъчно голямо количество да предизвика епидемия, която ще заличи Ню Йорк, а вероятно и цялата страна, ако не и целия свят. Болестта беше отвратителна, сто процента смъртоносна и не просто те убиваше. Първо започваше да ти тече кръв от всички отверстия, дори от порите, тресяха те конвулсии, ставите те боляха, езикът ти се подуваше, зъбите ти изпадаха, крайниците ти ставаха лилави и зрението ти изчезваше. Едва тогава настъпваше смъртта.

Героинята, специален оперативен агент от Центъра за контрол на болестите, беше красива, разбира се, но същевременно находчива, решителна и упорита. Въпреки това постоянно вършеше глупости и на човек му се искаше да я сграбчи за раменете и здравата да я разтърси.

Според Келър героят беше нереално добър. Съпругата му работила като учен в Центъра за контрол на болестите и умряла от подобна болест, след като я прихванала от заразен хамстер в изследователската лаборатория. Героят скърбеше мъжествено и отглеждаше децата им, като успоредно с това разследваше някаква важна клечка в Министерство на финансите. Освен това помагаше на възрастната съседка с градинската работа, помагаше на децата да си пишат домашните и всички жени копнееха да спят с него или да се грижат за нето, или и двете. Всички бяха луди по него, с изключение на героинята.

И на Келър, но в това нямаше нищо необичайно. Никога не беше харесвал белите рицари.

 

 

Цяла сутрин съобщаваха имена на хора и притежателите им отиваха в различни стаи, за да узнаят дали ще бъдат избрани за съдебни заседатели. Името на Келър не беше сред обявените и до обяд той вече беше погълнат от книгата. Докато излизаше от съда, една жена закрачи редом с него.

— Книгата сигурно е интересна — отбеляза тя. — Изглеждате увлечен от нея.

— Става — отвърна той. — Един маниак се кани да предизвика епидемия, която ще заличи Ню Йорк от лицето на земята, освен ако момичето не намери начин да го спре.

— Жената — поправи го тя.

О, боже, помисли си той.

— Е, тя е едва шестгодишна, така че ми се струва приемливо да я нарека момиче.

— Само на шест?

— Наближава седем.

— И съдбата на целия свят е в нейни ръце?

— Това си е доста голяма отговорност на всяка възраст — каза Келър, — но е добра подготовка. След петнайсет години може да е съдебен заседател и да решава съдбата на някой човек.

— Страхотно.

— Така е.

— Обичате ли виетнамска храна? На съседната улица има ресторант, който би трябвало да е хубав. Но не го виждам в списъка, който ни раздадоха.

— Неупоменат ресторант. Забранен за посещение от съдебни заседатели. Да рискуваме и да го проверим.

 

 

В три часа пуснаха всички да си ходят и към четири той вече говореше по телефона с Дот.

— Носех си книга и хапнах добре на обяд. Виетнамска храна.

— Внимавай, Келър. Още малко ще поискаш да се преселиш там.

— Може би ще се наложи да прекарам там само още два дни. В момента избират съдебни заседатели и ако не те изберат до три дни, има голяма вероятност да те пуснат да си ходиш.

— Ами тогава гледай да не те изберат.

— Дотук върви добре. Всички седим в стаята на съдебните заседатели, от време на време извикват по няколко имена и отвеждат късметлиите в някоя съдебна зала.

— И те ще са съдебните заседатели?

— Минават през предварително проучване. Адвокатите им задават въпроси и когато си набавят дванайсет съдебни заседатели и двама резервни, спират. Останалите ги хвърлят обратно в басейна с резервите.

— Това ли се случи с теб?

— Сутринта дори не излязох от стаята на съдебните заседатели. След обяд ме заведоха в една зала, но преди да стигнат до мен, вече имаха четиринайсет съдебни заседатели, които им вършат работа.

— Значи са те хвърлили обратно в басейна с резервите.

— И аз тъкмо започнах да плувам кучешката с глава над водата и ни разпуснаха. Бих казал, че е много възможно изобщо да не стана съдебен заседател. Но не зависи от мен, а от адвокатите.

— А това е лоша идея. Ако искаш да съсипеш някоя система, просто остави нещата в ръцете на адвокатите. Слушай, Келър, струва ми се, че трябва да проявиш малко инициативност.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да се постараеш да не бъдеш избран. Имаше си конкретна дума за това, но как беше, по дяволите?

— Назначен.

— Точно тази. Можеш да се погрижиш да не бъдеш назначен. Когато те попитат какво мислиш за смъртното наказание, казваш, че си категорично против, че според теб е просто узаконено убийство. Прокурорът ще те изрита толкова бързо, че по задника ти ще останат следи от ботуш.

— Гениална идея.

— Всъщност е доста прозрачна. Но ще проработи. Още два дена, а?

— Така казват.

 

 

— Още един ден — каза Келър.

Във вторник сутринта той размени кимвания и усмивки с обедната си другарка от предишния ден и когато дойде време за обяд, двамата тръгнаха заедно и се заговориха. Без никой да е предлагал, се насочиха право към „Сайгон Пърл“ и седнаха на същата маса.

— Освен ако не спечелим от лотарията — отвърна Глория.

Така се казваше тя, Глория Дантон. Беше с няколко години по-млада от Келър, с къса тъмна коса и леко крива усмивка. Работеше като секретарка в адвокатска кантора близо до центъра. („Но нашите адвокати не се явяват в съда, увери го тя. Занимават се с недвижими имоти, представляват кредиторите при прехвърляне на собствеността.“) Живееше в Инууд със съпруга си — счетоводител в Световния търговски център. („Работи в една от фирмите от Голямата четворка. Когато започна, бяха в Голямата осморка, после в Голямата шесторка, а сега са в четворката. Продължават да се сливат. Предполагам, че съвсем скоро ще станат Огромната двойка, но за Джери това няма значение. Той просто отива на работа и върши каквото му възложат.“) Келър нямаше представа за какво говори тя. Знаеше, че Голямата десетка е колежанска асоциация по футбол, но това явно беше друго. Реши, че не му трябва да знае повече.

— Да спечелим от лотарията — повтори той. — Това е въпрос на късмет. Но въпросът е какво получаваш, ако спечелиш.

— Може да случим на интересен процес. Трябва да е поне толкова интересен, колкото онова, с което се занимавам в кантората. А и от престоя тук не губя пари. Компанията ми плаща заплатата.

— А на мен ми плаща общината — каза Келър.

— Да, четирийсет кинта на ден. При такова заплащане човек би си помислил, че хората ще се избиват да станат съдебни заседатели. Доста си млад за пенсионер.

— Съкратиха ме — обясни той. — Закриха длъжността ми и получих добро обезщетение. Освен това имах спестени пари. От време на време взимам по някоя и друга поръчка на свободна практика.

На връщане тя го попита дали книгата му харесва.

— Хубава е. Едва се удържах да не я дочета още снощи.

— Тя не е на шест, нали?

— На около трийсет и пет.

— Майтапчия такъв. Естествено, и аз те взех на подбив за това, че я наричаш момиче. Надявам се да ме включат в някой процес.

— Наистина ли?

— Защо не? Забавлявам се.

 

 

Той се обади на Дот в сряда следобед.

— Рано са те пуснали да си ходиш. Сигурно това ще рече, че за теб войната свърши.

— Назначиха ме за съдебен заседател.

— Шегуваш се. Каза ли им какво мислиш за смъртното наказание?

— Не успях. Явно, когато хлапе забегне с дамска чанта, не ги интересува какво смяташ за смъртното наказание.

— Хулиган, отмъкнал дамска чанта, със сигурност заслужава инжекция. Такъв процес ли ти натресоха? За задигане на чанта?

— Не, май става въпрос за по-сериозна кражба. Обвиняемият беше на предварителното проучване. Изглеждаше твърде стар и муден да задига чанти. Утре ще чуя встъпителните речи и ще науча повече.

— Цяла нощ няма да спиш от любопитство.

— Цяла нощ няма да спя, за да си дочета книгата.

— Онази за епидемията? Мислех, че си я пазиш за съда.

— Като те изберат за съдебен заседател, вече не можеш да четеш. Трябва да внимаваш.

— Освен ако не си съдията. Келър, не можа ли да направиш нещо по време на еди-какво си?

— Предварително проучване.

— Все тая. Не можа ли да изразиш някакво крайно мнение?

— Не знаех какво би им харесало и какво — не, затова просто отговарях на въпросите. И ме избраха.

— Късметлия. Все пак през уикенда си свободен, нали?

— От петък следобед до понеделник сутринта.

— Освен ако не те изолират.

— За процесите, при които съдебните заседатели са в постоянна изолация, избират хора по цяла седмица. В случая избраха всичките дванайсет заседатели и двамата резервни за няколко часа.

— С други думи, дребни риби. Колко ще продължи?

— Няколко дена. Може би седмица.

— Не е толкова зле.

— Не е.

— Този уикенд ще отидеш в Балтимор, нали?

— Веднага щом ни разпуснат.

— И или ще приключиш работата веднага, или ще се върнеш след няколко дена, когато процесът свърши. Аз не виждам проблем. А ти, Келър?

— И аз — отвърна той. — Няма проблем.

 

 

Сам в апартамента си, без нищо да го разсейва, той заби нос в книгата. Отношенията между героя и героинята, в началото обтегнати, а впоследствие все по-романтични, не го трогваха, но в основната сюжетна линия имаше напрежение, което го караше жадно да прелиства страниците.

И не можеше да не хареса лошия. Авторът се опитваше да му придаде човешки облик, като описваше тежкото му детство, как баща му го тормозел, майка му умряла и му се случили всевъзможни ужасни неща. Това обясняваше защо е станал такъв, макар че на Келър не му се вярваше. Харесваше злодея, защото му допадаше начинът му на действие и бързата му мисъл.

В началото на книгата имаше сцена, в която едно сладко момиченце си играе с кученцето си и лошият го заговаря приятелски. После изпробва вируса върху детето, като го прибавя към млечния му шейк, и то умира от болестта като всички останали — кърви и се гърчи в агония. Този развой трябваше да ти покаже какъв мерзавец е мъжът, в случай че си изпитвал някакви съмнения.

Келър не гледаше така на нещата. Мъжът се сприятеляваше с детето само защото възнамеряваше да го зарази с вируса. Така че приятелството им не беше истинско, а просто част от плана.

Освен това мъжът искаше да изтреби цялото население на Ню Йорк, ако не и целия свят. Хлапето така или иначе щеше да умре заедно с всички останали. А така щеше да изпревари тълпите и да отиде в болница, докато все още има живи лекари и медицински сестри да се погрижат за него. Не че щяха да го спасят, но поне можеха да облекчат мъките му.

Разбира се, помисли си Келър, той беше склонен да симпатизира на лошите. Поне в книгите и филмите. Любимите му актьори играеха типовете, които Брус Уилис, Стивън Сегал и Жан-Клод ван Дам покосяваха един след друг. В днешно време имаше доста добри холивудски злодеи, но според него никой от тях не можеше да стъпи и на малкия пръст на Джак Елам, може би най-страхотното лошо момче, заставало някога пред камера. А кога Джак Елам е оставал жив до края на филма?

Но Келър не симпатизираше на каузата на злодея от книгата. Как можеш да подкрепяш унищожаването на човечеството? Дори да си имал лош ден, дори да си бесен на всичко и на всички, това беше малко крайно. И все пак, когато супердвойката успя да спре лошия и да спаси света, Келър се почувства измамен. Очакваше се огромно бедствие, а каква беше развръзката? Не се случи нищо. Беше като да запалиш фишек и да го оставиш да изтлее.

След като дочете книгата, Келър продължи да разсъждава над нея в леглото. Беше се насилил да не заспи, докато не я свърши, а сега не му се спеше. Не можеше да си позволи да се върти цяла нощ, на сутринта трябваше да е отпочинал и съсредоточен, за да съди друго човешко същество, и…

Това е. Вълнуваше се от предстоящия процес. И трябваше да признае пред себе си това, което не призна пред Дот. Той искаше да стане съдебен заседател.

Отчасти, помисли си той, това беше вътрешната потребност да вземеш успешно всеки изпит, независимо дали си искал да се явяваш на него. Точно като рибата Чарли — иска ти се да си достатъчно готин, за да си рекламното лице на „СтарКист“, дори това да означава да свършиш в консервената кутия.

Затова направи всичко възможно да бъде избран. Много от въпросите бяха свързани с полицията. Дали евентуалният съдебен заседател има роднини полицаи? Вярва ли, че полицаите по принцип казват истината? Допуска ли, че е възможно полицейски служител да изопачи истината, за да осигури осъдителна присъда?

Това навеждаше Келър — както и всички останали, които обръщаха внимание — на мисълта, че ключов елемент от процеса ще са показанията на някой полицай, както и че според защитата полицаите лъжат, за да скалъпят фалшиво обвинение срещу невинен човек. Ако Келър искаше да отговори честно на въпросите, щеше да се позатрудни. През годините беше имал, слава богу, малко вземания-давания с полицията и отношението му към служителите й в общи линии зависеше от това какъв филм е гледал наскоро. Полицаите от балтиморския сериал му харесваха. Допадаше му и това, че понякога изпълняваха съвместни задачи с полицаи от друга поредица, в която действието се развива в Ню Йорк. Всъщност Мънч, любимият балтиморски полицай на Келър, се беше преместил в Ню Йорк, за да участва в нов сериал за сексуални престъпления. Не просто актьорът бе сменил сериала, а самият герой се беше преместил и на Келър това много му харесваше.

Но имаше сериали, в които полицаите бяха тъпи, корумпирани и жестоки, и Келър не ги харесваше. Те биха излъгали най-безочливо в съда, докато Мънч би изръсил много неща, които нямат нищо общо с въпроса, би охулил системата, правителството и бившата си жена, но със сигурност нямаше да лъжесвидетелства.

Затова на предварителното проучване Келър не последва примера на една жена преди него. Тя каза, че щом полицаите могат да подхвърлят доказателства, за да скалъпят обвинения срещу известна личност като О Джей, значи са способни на всичко. Дан! Освободена от участие в процеса. Следваше мъж, който най-невъзмутимо каза, че понякога полицаят е длъжен да излъже в съда, защото иначе престъпниците ще се измъкнат безнаказано. Тряс! Освободен от участие в процеса.

Келър възприе среден път, който го правеше приемлив както за обвинението, така и за защитата. И издържа изпита. Стана съдебен заседател.

Както и Глория Дантон.

 

 

В девет часа на следващата сутрин Келър седеше в ложата за съдебните заседатели заедно с останалите тринайсет късметлии. До обяд, когато съдията обяви почивка, двете страни бяха приключили с встъпителните си речи. Всички излязоха от съдебната зала и Келър и Глория автоматично се отделиха от останалите. После, все така автоматично, отидоха право в „Сайгон Пърл“ и си поръчаха специалитета за деня.

На път за ресторанта си говореха за времето и колко по-свеж е въздухът навън в сравнение с този в съдебната зала. Докато чакаха храната, и двамата се чудеха какво да кажат.

— По принцип не бива да обсъждаме делото. Даже не съм напълно сигурна дали може да обядваме заедно.

— Съдията не е казвал, че не можем.

— Така е. Може ли да говорим за другите съдебни заседатели?

— Не знам. Не трябва да говорим за адвоката и прокурорката и какво мислим за встъпителните им речи.

— Ами за дрехите им? И прическите?

Тя завъртя очи и Келър схвана, че Глория не е възхитена от дрехите и прическата на прокурорката. Косата на жената — кестенява с червеникав оттенък, дълга до раменете и сресана назад — изглеждаше добре според Келър и в неговите очи облеклото й беше съвсем приемливо — класически делови костюм, но той си знаеше възможностите. Когато ставаше въпрос за дрехи и прически, всеки хетеросексуален мъж беше като непосветен, който гледа албум с марки. Тънкостите му убягваха.

— Чудя се какво си говорят на съвещанията при съдията — каза той. — Но сигурно дори не бива да правим догадки.

— На няколко пъти почти разбрах какво си казват.

— Наистина ли?

— Опитах се да не слушам, но това е като да се опитваш да не мислиш за нещо. Например за бял носорог.

— Ъ?

— Давай — подкани го тя. — Опитай се да не мислиш за бял носорог.

Имаше стотици неща, за които не можеха да говорят, но им оставаше целият свят извън съдебната зала. Келър й каза как е стоял буден до късно, за да довърши книгата, а тя му разказа за един от старшите партньори в кантората й, който имал любовна връзка с клиентка. Не останаха без тема за разговор.

В един и половина се върнаха в ложата на съдебните заседатели. Прокурорката започна да представя свидетелите на обвинението и Келър се съсредоточи върху показанията им. Когато съдията закри заседанието, наближаваше пет часът.

 

 

На следващия ден, петък, Келър вече съжаляваше, че си е прочел книгата. Всички ти казваха да си носиш четиво, докато чакаш да разбереш дали ще те зачислят към някое дело. Но не те предупреждаваха, че след като попаднеш в списъка на съдебните заседатели, нуждата от развлечение е не по-малка. Човек не можеше да чете по време на съвещанията при съдията — не би изглеждало добре, ако някой съдебен заседател измъкне книга в мига, в който адвокатите се скупчат да си шушукат със съдията — но имаше много други възможности.

— Двете страни да се явят в кабинета ми — нареди съдията към десет часа и напусна залата заедно с адвоката и прокурорката за двайсетина минути. Докато отсъстваха, двама от съдебните заседатели затвориха очи и когато процесът продължи, единият не успя да ги отвори.

— Струва ми се, че господин Битнър откърти — каза той на Глория по време на обяд и тя отвърна, че човекът или е спял, или е овладял умението да хърка буден.

— Но вероятно не бива да го обсъждаме — добави тя и Келър се съгласи.

Следобед имаше още две съвещания при съдията и една дълга почивка, по време на която съдията и представителите на защитата и обвинението останаха в съдебната зала, но заседателите трябваше да излязат. Приставът ги съпроводи до друга стая, където всички седнаха около една маса, все едно щяха да обмислят присъдата. Но нямаше какво да обмислят и беше забранено да разискват делото помежду си, а седяха твърде близо един до друг, за да водят лични разговори, така че им оставаше само да си седят. В този случай книгата щеше да е от полза.

Около четири и половина съдията ги разпусна за почивните дни. Келър, който си беше приготвил куфарче с чиста риза, чифт чорапи и бельо, се отправи към гара „Пенсилвания“.