Лорънс Блок
Убийства по списък (21)

21

Предишния уикенд Келър беше отседнал в хотел близо до гарата, но във Фелс Пойнт се натъкна на пансион, който изглеждаше приемливо и със сигурност беше по-удобен. Беше запазил стая предишната вечер и се регистрира малко след девет. Към полунощ се обади в Уайт Плейнс от уличен телефон наблизо.

— В Балтимор съм — каза той.

— Това е добре — отвърна тя. — Всеки трябва да е някъде. И тъй като ти имаш работа в Балтимор…

— Този уикенд нямам.

— О?

— Нашата приятелка е извън града. На Източния бряг е.

— Нима всички не сме там? Ню Йорк и Балтимор не са ли на Източния бряг?

Той обясни, че става въпрос за област в щата Мериленд, нещо като полуостров от другата страна на залива Чесапийк. Ирен Макнамара беше там и щеше да се прибере чак в понеделник сутринта.

— А по това време ти ще си в стара задушна съдебна зала — отбеляза тя. — Освен ако не зарадваш старата леля Дороти, като й кажеш, че процесът е приключил.

— Абсурд! Та той започна едва вчера сутринта.

— Винаги съществува възможност да се случи чудото споразумение с прокуратурата. Но не и този път, а?

— Не.

— Крадец на чанти ли е, Келър? Ще се погрижиш ли малкият негодник да си получи заслуженото?

— Забранено ми е да говоря за делото.

— Я повтори.

— Нещо не е наред с връзката ли? Казах, че…

— Знам какво каза.

— Тогава защо ме караш да повторя?

— За да се чуеш. Замисли се какво изръси току-що и на кого го каза. И се сети за всички неща, които не бива да правиш, включително и това, което няма да можеш да свършиш този уикенд, защото някой е отишъл на Източния бряг.

— Едно ченге си е купило видео — каза той.

— Сигурно това е добра идея, Келър. Горките хорица се трудят до късно и понякога изкарват двойни смени; така че как да следят любимите си сапунени опери? Единственият вариант е да записват сериалите и да ги гледат по-късно.

— Видеото е крадено.

— Което означава, че ще трябва да си купи ново. Надявам се, че има застраховка.

— Виж, вече е доста късно. Ще ти се обадя утре.

— Ще се държа прилично, обещавам. Ченгето си е купило крадено видео. Вероятно въпросът е дали е знаел, че е крадено, когато го е купил.

— Точно затова го е купил. Типът, който му го е продал, не е знаел, че е ченге, и сега го съдят за търговия с крадени вещи.

— Звучи ясно и просто.

— Ако ченгето казва истината.

— Ти как мислиш?

— Не знам. Още не сме чули показанията му.

— Не сте?

— Не сме чули почти нищо. Адвокатът и прокурорката непрекъснато обсъждат нещо помежду си и доколкото разбирам, спорят най-вече за това какво трябва да чуем излиза, че хората, които най-малко знаят какво става, са съдебните заседатели.

— Е, това е американският стил, нали така?

— Очевидно. Съдията каза, че можем да четем вестници и да гледаме телевизия, но ако попаднем на информация за случая, трябва да спрем да четем.

— Или да смените канала.

— Точно така.

— Мъж се сдобил с крадено видео и го продал на ченге. Не мисля, че това ще е водещата новина по „Лайв ет Файв“. Но ти залагаш на сигурно, като се криеш в Балтимор. Или смяташ да се прибереш по-рано?

— Запазил съм стая за уикенда. Може да остана.

— Колкото повече време прекараш там, толкова повече ще привлечеш вниманието.

— Ако напусна пансиона по-рано, също ще привлека вниманието.

— Отседнал си в пансион?

— Нещо такова, предлагат и закуска.

— Странен ли е?

— Хубав е. Никога не съм съвсем сигурен какво означава странен.

— Зависи от интонацията, с която го изговаряш. Спи ми се. Ще си лягам.

Келър затвори телефона. И той беше изморен. Леглото му с балдахин на четири стойки изглеждаше доста примамливо, макар че щом затвориш очи, няма да забелязваш нито стойките, нито балдахина.

Странен.

Поколеба се за миг и тръгна в противоположната на пансиона посока. Не беше чак толкова уморен, а и сутринта можеше да спи колкото си иска. Така че нямаше причина да не се отбие в „Каунтърпойнт“ за едно питие преди лягане.

 

 

В понеделник на обяд Глория каза:

— Знаеш ли как прекарах уикенда? Ще решиш, че напълно съм откачила.

— Скочила си с бънджи от Световния търговски център?

— Топло. Седях си на дивана и гледах „Корт ТВ“.

— Скачането с бънджи е по-откачено.

— И по-вълнуващо. Като че ли не газя цяла седмица в тази помия. Знаеш ли какво правех?

— Току-що ми каза.

— Не, какво действително правех. Отне ми известно време да го осъзная. Надявах се уж случайно да попадна на репортаж за нашия процес.

— Несъзнателно имаш предвид.

— Правилно, в началото несъзнателно, а после съзнателно, защото разбрах какво правя и продължих да го правя. Естествено, знаеш каква е вероятността „Корт ТВ“ да си губи времето с нашето дело. Не е Големият влаков обир. — Тя набоде с вилицата каквото ядеше. — И, разбира се, не дадоха нищо. Май в залата няма камери, а?

— Не съм забелязал.

— Когато съобщих на семейството ми, че са ме избрали за съдебен заседател, снаха ми моментално каза, че сигурно ще ме дават по телевизията. Нали се сещаш, ако снимат в общ план всички съдебни заседатели. Мисля, че не е позволено, но на кого му пука? Какво толкова като показват лицето ти на няколко милиона телевизионни екрана?

— Смятам, че телевизията прави нещата истински — отвърна Келър. — Виждаш жена, чието бебе е изядено от койот, и някакъв репортер натиква в лицето й микрофон и я пита как се чувства.

— И вместо да му каже да върви на майната си, както според теб би постъпил всеки нормален човек…

— Тя отговаря на въпроса и споделя болката си със света. Хората си мислят, че трябва да направят точно това. Смятат, че щом ти се удаде шанс, трябва да се появиш по телевизията, защото това придава истинност на преживяването ти.

— Та-дам — прозвуча като цитат от „Дълбоки мисли“. — Но знаеш ли какво? Мисля, че си прав.

 

 

На следващия ден тя каза:

— Говорих със зет ми за господин Битнър и как не може да си държи очите отворени.

— О?

— Не казах, че е съдебен заседател и не споменах името му. Зет ми смята, че състоянието може да е свързано с патологичното затлъстяване на господин Битнър.

— Патологично затлъстяване?

— Той е медицински работник, знае всички термини.

Мъжът беше доста пълен, помисли си Келър. Достатъчно едър, за да си има собствен пощенски код. Но къде се вписваше патологичното? Дали това, че носиш цялата тази тежест, те тласка към мрачни мисли? Дали часове наред се чудиш колко души ще успеят да вдигнат ковчега ти?

— Вероятно просто е изморен — предположи Келър. — Сигурно не може да спи през нощта, защото отговорността да съди друго човешко същество му тежи.

— Или пък просто е отегчен до смърт. Наистина е скучно, нали?

— Има някои хубави моменти — отговори той, — но са малко и спорадични. Останалото е все едно да гледаш как водата се изпарява.

— Във влажен ден. Адвокатите повтарят всичко, докато ти иде да закрещиш. Задават едни и същи въпроси по няколко пъти. Явно имат високо мнение за съдебните заседатели.

— Не е като по телевизията.

— Не е, иначе щеше да смениш програмата. Вземи например „Закон и ред“. Двете ченгета хващат лошия в първите трийсет минути и Сам Уотърстън го праща в затвора още преди да е минал и час. А на тази прокурорка й трябва повече време само да установи каква марка е видеото.

— „Корт ТВ“ е по-реалистична.

— Когато дават репортажи на живо. Иначе ти показват само частта, в която нещо се случва. А дори и когато предават на живо, гледат да прекъсват по време на скучните части. — Тя си разбърка студеното кафе. — Но сигурно не бива да говорим за това.

— Можеш да се отпуснеш — безизразно каза той. — Не нося диктофон.

Глория го зяпна и в следващия момент избухна в смях и сложи ръка върху неговата.

 

 

— Ченгето е чернокож — каза той на Дот, — а обвиняемият е бял. Май не съм го споменавал преди.

— Ти и Темида — рече тя. — Двамата далтонисти.

— В началото не знаехме. Искам да кажа, че знаехме за обвиняемия, защото той седеше с адвокатите си. Бял мъж на средна възраст с физиономия НЗ и грозна перука на име Хюбърман.

— Перуката му си има име?

— Какво е това, час по английски? Знаеш какво имам предвид. Той се казва Хюбърман.

— Знам какво е перука — рече тя, — независимо дали си има име, и никога не съм виждала хубава. Но какво е НЗ физиономия? Няма запомняне? Не закачай?

— Нередовни залози — поясни той. — Хората, които залагат на коне, имат специфично изражение.

— Нещо като бих-можех-трябваше?

— Точно такова. Въпросът е, че видяхме полицая чак когато дойде време да дава показания, а дотогава обвинението вече беше доста напреднало. И се оказа, че той е чернокож. Крадецът също.

— Преди минута каза, че е бял.

— Не обвиняемият. Крадецът, мъжът, който е откраднал видеото и го е продал на Хюбърман. Той е свидетел на обвинението. И двамата с ченгето са афроамериканци.

— И?

— Това обяснява много неща около избора на съдебни заседатели. Главният въпрос на предварителното проучване беше дали според нас полицаите лъжат или казват истината. Е, като цяло белите вярват в полицията повече отколкото чернокожите.

— Я гледай, чудно защо.

— Да. Така че човек би предположил, че обвинението ще иска бели съдебни заседатели, а защитата — чернокожи.

— Схванах. Когато обвиняемият е бял, а ченгето — чернокож, всичко се обръща.

— Но не мисля, че някой има представа колко точно ще се обърне. Ще ми се да знаех всичко това преди предварителното проучване, защото щеше да е интересно да се наблюдава. За обвинението перфектният съдебен заседател е чернокож мъж с високо мнение за полицаите, а идеалът на защитата е бял мъж, който смята точно обратното.

— Чернокож мъж, бял мъж. Няма ли жени съдебни заседатели?

— Седем от дванайсетте са жени. И една от резервите.

— А съотношението чернокожи към бели?

— Четири бели и три чернокожи. И двамата резервни са чернокожи.

— Сметката не излиза.

— Плюс трима латиноамериканци и двама азиатци.

— Те как се отнасят към полицаите?

— Нямам представа.

— Според теб какво ще решат съдебните заседатели?

— Същият отговор. Даже не мога да предположа.

— А ти? Как ще гласуваш?

— Наистина не трябва да говоря за това.

— Келър…

— Още не съм решил.

— Сериозно? Не знаеш дали е виновен, или не?

— О, по този въпрос няма съмнение — отговори той. — Естествено, че е виновен. Един поглед и си наясно, че е мошеник. Сигурно в гимназията е приемал залози за футболни мачове, а откакто е зарязал училището, изкупува крадени вещи.

— Но ти току-що каза…

— При това без дори да взимаме предвид показанията, които така и не чухме. Например никой не ни каза какво са намерили в апартамента на Хюбърман.

— Може би не са открили нищо.

— В такъв случай защитата щеше да повдигне въпроса. „Дами и господа съдебни заседатели, предполага се, че клиентът ми е търгувал с крадени вещи, и въпреки това обвинението иска да повярвате, че видеото, обозначено като веществено доказателство №1, е единственият краден предмет в негово владение. Това не е ли странно съвпадение?“ Но никой не обели нито дума за това какво са открили при обиска. Това означава, че са намерили стая пълна с телевизори, видеоплейъри и камери, но съдията е постановил, че претърсването е незаконно и не се зачита.

— Тогава щом знаеш, че мъжът е виновен…

— Но доказаха ли го? И дали не са му устроили капан?

— Кого го интересува? Знаеш ли какво мисля, Келър? Мъжът е търгувал с крадени вещи и полицаят е отишъл да си купи видео за лични нужди. Но после се е ядосал и е арестувал човека, защото не е разбрал как да настрои проклетата машина. Е? Какво мислиш?

— Мисля, че е жалко, че не си съдебен заседател — отвърна той.

 

 

— Кръстосаният разпит беше жесток — каза Глория.

Клифърд Мейпс, полицаят, извършил ареста, прекара цяла сутрин на свидетелската банка. Келър каза, че е очаквал всеки момент Мейпс да изгуби самообладание и да избухне.

— Аз пък очаквах да се разреве. Знам, знам. Ченгетата не плачат. Но ако аз бях на свидетелското място, със сигурност щеше да има сълзи.

— Може да се окаже добра стратегия — предположи Келър. — Ще хвърли Нирщайн в оркестъра.

Нирщайн беше водещият адвокат на защитата — мъж с измамно благ вид и силно оредяла на челото коса. Щом се обърнеше към свидетел на обвинението, дребният човечец се превръщаше в булдог.

— Бих искала да го видя хвърлен в оркестъра — каза Глория. — Или от някоя скала.

— Явно не го харесваш.

— Мисля, че е подъл.

— Това е поза. „Не съм кучи син, но в съда играя такъв.“

— Той трябва да получи „Еми“, а тя — клизма.

— Шийхи?

— Аха. Със сигурност ще призове свидетеля за допълнителен разпит този следобед.

— Трябва да го направи, не мислиш ли?

— Предполагам. Не бива да позволяваме на чувствата ни към адвоката и прокурорката да ни влияят, но как да се стърпиш? За щастие и двамата са ми еднакво антипатични, така че има равновесие. Честно казано, никой не ми харесва. Останалите съдебни заседатели са тъпанари, а приставът — надут идиот. Съжалявам Мейпс, но той си е тъпак, нали? Жал ми е и за Хюбърман, защото е подсъдим, а освен това има семейство. От друга страна, е мошеник. Независимо дали е виновен или не, той си е мошеник.

— Сигурно нямаш търпение процесът да свърши.

— И да се върна на работа? Повярвай ми, в кантората не е такъв купон. — Тя сведе поглед. — И вкъщи не е цветя и рози.

— О.

— Да си женен е като да си съдебен заседател. Не трябва да говориш за това с другите. Но да си призная, съвсем не е толкова страхотно.

— Може би нещата ще се оправят.

— Да. Или ще свикна. Между другото, знаеш ли какво чакам с нетърпение?

— Уикендите? Не, явно не, щом вкъщи не е върхът на щастието.

— Не, определено не са уикендите. Обяда тук, в „Сайгон Пърл“, пет дни в седмицата. Напоследък това очаквам с нетърпение.

 

 

В петък преди обяд обвинението приключи с представянето на доказателства и когато продължиха след обедната почивка, защитата поиска оправдателна присъда от съдията, без да се произнасят съдебните заседатели. Келър знаеше, че това е стандартна процедура, и както се очакваше, съдията отхвърли искането. Тогава Нирщайн съобщи, че защитата няма да представя доказателства, тъй като обвинението очевидно не е успяло да докаже нищо. Съдията му препоръча да запази тези думи за заключителната си реч и каза на двете страни, че пледоариите остават за понеделник сутринта. След това даде на съдебните заседатели обичайните указания — да не говорят с никого, да не четат за случая във вестниците, дрън-дрън-дрън. Келър можеше да ги издекламира заедно с него, дума по дума.

Имаше само едно ново нещо. Този път съдията ги посъветва в понеделник сутринта да си носят чанта с дрехи и тоалетни принадлежности. Обясни, че след като започнат да обсъждат делото, ще бъдат изолирани, докато стигнат до решение. Общината щеше да плати хотела, но щедростта й не се простираше до паста за зъби, бръснарски ножчета и чисти дрехи, така че за всеки случай трябваше да си носят.

— Ти вече си си приготвил багажа — отбеляза Глория, докато излизаха от сградата, и кимна към куфарчето на Келър. — Обзалагам се, че вътре има всичко — чорапи, бельо, чиста риза.

— И книга за четене — добави той. — Всичко необходимо за уикенд извън града.

— Романтичен уикенд?

Той поклати глава.

— Един от племенниците ми се жени. Уикендът ще е романтичен за него или поне се надявам да е така. За мен ще мине под знака на семейните задължения.

 

 

Той се върна от Балтимор рано в неделя вечерта и дълго лежа във ваната. После се обади в един китайски ресторант и си поръча вечеря. Остави слушалката и пак я вдигна, изпитваше потребност да се обади на някого. На Дот? Не, не на нея, на друг.

На Глория? Не можеше да й се обади дори и да искаше, а и не беше сигурен дали иска. На Маги? Не, господи, последното, което искаше, бе да започне тази история отново. Не желаеше да се вижда с никого, не му се говореше с никого, а просто имаше потребност да се чуе с някого, макар да не можеше да измисли с кого. Даде си сметка, че се чувства неспокоен като при пълнолуние, а доколкото знаеше, сега не беше пълнолуние.

Или пък беше? Приближи се до прозореца, но не видя луната. Можеше да излезе да погледне, но всеки момент щяха да доставят храната. Сигурно можеше да намери информация по въпроса в „Алманах на фермера“, но единственият брой, който имаше, беше отпреди пет години. Така и не си го купи повторно, а в момента не можеше да си спомни защо изобщо си го купи първия път.

Беше си взел вестник, но го остави във влака. Вероятно в него пишеше нещо за фазите на луната. Ако не в прогнозата за времето, то сигурно в астрологичната рубрика.

Луис Карпентър. Ето на кого искаше да се обади. Ако не друго, жената поне щеше да знае дали е пълнолуние.

Дали беше прекалено късно да й звъни? Реши, че не е, намери номера и го набра. Тя не отговори, нито се включи телефонен секретар. Той опита отново, в случай че е набрал погрешен номер, но отново никой не вдигна и в този момент звънецът извести пристигането на вечерята му.

След като се нахрани, насочи вниманието си към селекцията, която преди няколко дни беше получил от жената в Мейн. Избра си няколко, подреди ги в албумите си и написа чек.

Добави и бележка: „Скъпа Беатрис, благодаря за хубавата селекция. Намерих няколко марки, които представляват интерес за мен, и се радвам, че се сдобих с тях. Прилагам чек за 72,20 долара. Сега съм съдебен заседател, но не трябва да разказвам на никого за делото. Повярвай ми, не ти и трябва да знаеш за него!“. Подписа се и пъхна бележката, чека и останалите марки в плика с обратен адрес. Слезе долу и пусна писмото в пощенската кутия на ъгъла. Вече беше влязъл в блока, когато се сети за луната, и сметна, че не си заслужава да излиза отново да я търси.

Щом се върна в апартамента, се настани пред телевизора. Около полунощ си взе още една гореща вана. Преди да си легне, сложи в куфарчето си нов комплект от чиста риза, чорапи и бельо.