Лорънс Блок
Убийства по списък (3)

3

Келър се събуди от тихото звънене на телефон в съседния апартамент. Странно, помисли си той, защото обикновено не чуваше нищо в съседното жилище. Сградата беше отпреди войната и стените бяха солидни и дебели и…

Седна, отърси се от пелената на съня и осъзна, че не е в апартамента си, а тихият звън долита от телефона на нощното шкафче. При всяко позвъняване светваше малка червена лампичка. Какъв е смисълът, зачуди се той. За да могат глухите гости да разберат, че телефонът звъни? И каква полза? Какво можеха да направят? Да вдигнат слушалката и да забарабанят с пръсти по микрофона?

Вдигна слушалката и не чу нищо.

— Говорете по-силно. Ало, има ли някой? — Тогава осъзна, че в ушите му има малки топчета тоалетна хартия. — По дяволите! Изчакайте малко.

Той остави слушалката до пистолета и извади хартиените тампони от ушите си. Разбира се, те отдавна бяха изсъхнали, бяха станали като папиемаше и му костваше известни усилия да ги измъкне. Помисли си, че който и да звъни, вече е затворил, но не, човекът още беше на линия.

— Извинявам се за безпокойството — каза жената, — но сте записан за смяна на стаята. На втория етаж. Току-що почистиха новата ви стая и реших, че може да искате да вземете ключа и да си преместите багажа.

Той си погледна часовника и с изумление установи, че минава десет. Заради шума не заспа до късно, а в постигнатата с тоалетната хартия тишина се беше успал. Взе си душ, обръсна се, събра си багажа и когато се премести в стая 210, вече беше единайсет часът.

Интериорът на новата стая по нищо не се различаваше от онзи в предишната. Същите еднакви двойни легла, същото бюро, същият гардероб, същите две репродукции — рибар, нагазил в река, и момче, подкарало овце — на същите бетонни стени. Но изложението й беше точно обратното.

Преди години един кубинец му беше казал винаги да се настанява на приземния етаж, в случай че му се наложи да скочи от прозореца. Оказа се, че съветът на кубинеца е продиктуван по-скоро от тежка форма на страх от височини, а не от вещина в занаята, затова Келър не го взимаше на сериозно. Все пак старите навици умираха трудно и когато можеше да избира, обикновено предпочиташе приземния етаж.

Какъвто му беше късметът, сигурно този път щеше да му се наложи да излезе през прозореца.

 

 

След закуска отиде в центъра на Луисвил и остави колата в многоетажен паркинг, като заключи пистолета в жабката. Във фоайето на сградата, където работеше Хършхорн, имаше охрана. Келър не смяташе, че ще е кой знае колко сложно да се промъкне, за да го направи тук, но не виждаше смисъл. В офиса на Хършхорн щеше да има и други хора, а и след това трябваше да слезе с асансьора и да отиде да вземе колата от паркинга. Затова излезе от фоайето, помота се двайсетина минути, след което взе колата и се спусна по моста към Индиана. Кара достатъчно дълго, за да се изгуби и отново да се ориентира, и спря при един смесен магазин да зареди бензин и да използва телефона.

— Човекът, за когото трябва да се погрижа — каза той. — Какво знаем за него?

— Знаем името на проклетото му куче — отговори Дот. — Какво повече трябва да знаем за когото и да било?

— Отидох до офиса му и не знаех какво име да търся в указателя.

— Името му го нямаше ли?

— Не знам, защото не влязох да проверя, като не знам какво да търся. Освен собственото му име. Но ако пише име на фирма, няма да се ориентирам.

— Освен ако фирмата не се казва „Хършхорн“.

— Да.

— Келър, има ли значение?

— Вероятно не, иначе щях да измисля начин да науча каквото ми трябва. Както и да е, изключих варианта с офиса.

— Тогава защо ми се обаждаш, Келър?

— Ей така.

— Не че не се радвам да те чуя, но има ли смисъл във всичко това?

— Вероятно не. Тази нощ не можах да спя. На горния етаж някакви типове от „Ангелите от ада“ правеха купон.

— В що за място си отседнал, Келър?

— Дадоха ми нова стая. Дот, знаеш ли нещо за мъжа?

— Знам каквото знаеш и ти. Къде живее, къде работи…

— Защото той изглежда типичен бял американец от средната класа от предградията. И въпреки това има врагове, които ми дават кола с пистолет в жабката. И резервен пълнител.

— За да стреляш по него колкото ти душа иска. Не знам, Келър. Дори не съм сигурна дали човекът, който ми се обади, знае нещо, но ако трябва да го определя с една дума, ще кажа „хазарт“.

— Той дължи пари? Поръчват стрелец заради хазартен дълг?

— Нямах предвид това. Там има ли казина?

— Има писта — отговори той.

— Стига бе! Кентъки Дерби, тинтири-минтири, но това е през пролетта. Градът е на река, нали така? Има ли казино на корабче?

— Може би. Защо?

— Ами, може да имат казино, а той да се бори да го закрият, или пък да искат да открият казино, а той да им пречи.

— О.

— Или пък е нещо съвсем друго, защото тези неща обикновено са строго поверителни, а аз нямам достъп до такава информация. — Тя въздъхна. — Като гледам, ти също.

— Права си. Да ти кажа ли какво наистина става, Дот? Разконцентриран съм.

— Разконцентриран.

— Още откакто слязох от проклетия самолет и се насочих към грешния човек. Я ми кажи защо някой ще чака самолет с надпис, който не се чете?

— Може да са му поръчали да посрещне човек с дислексия.

— Същото като с малката червена лампичка на телефона.

— Обърках се, Келър. Каква малка червена лампичка на телефона?

— Няма значение. Знаеш ли какво реших? Ще зарежа всички тези глупости, просто ще си свърша работата и ще се прибера у дома.

— Боже! Страхотна идея!

 

 

Продавачката в магазина беше сигурна, че имат тапи за уши.

— Тук някъде са — каза тя.

Носът й потрепваше като на заек. Келър искаше да й каже да не се притеснява, но усети, че ловната треска я е завладяла. И естествено ги откри. Стерилни тапи за уши от полиуретанова пяна, по два чифта в пакетче, за долар и деветнайсет цента с данъка.

След всичките усилия, които положи жената, как можеше да й каже, че си е сменил стаята и вече няма нужда от тях, че е попитал само от любопитство? Мислеше си да й каже: „О, тези са от пяна, а аз исках титаниеви“. Но така само щеше да я прати на двайсетминутен лов за титаниеви тапи и откъде да е сигурен, че няма да открие такива?

Той плати и отказа торбичка.

— Хубаво е, че са стерилни. — Той посочи надписа на пакета. — Иначе ще започнат да се размножават и да излизат от ушите ни.

Тя избегна погледа му, докато му подаваше рестото.

 

 

Келър се върна в Кентъки и отиде до „Уайндинг Ейкърс Драйв“ в Норборн Истейтс. Мина покрай къщата на Хършхорн, но не успя да разбере дали вътре има някой. Обърна и паркира на място, откъдето можеше да я държи под око.

Докато караше насам, видя няколко училищни автобуса, поели на следобедни обиколки. Малко след като паркира и загаси двигателя, един от тях явно бе спрял наблизо, защото по „Уайндинг Ейкърс Драйв“ се появиха хлапета. Вървяха сами или на групички по две-три и завиваха в странични улички или влизаха в къщите. Две момчета спряха на алеята пред дома на Хършхорн. По-ниското влезе в гаража и се появи, дриблирайки с баскетболна топка. Оставиха ученическите си чанти встрани от алеята, съблякоха якетата си и започнаха игра, която, изглежда, се състоеше в стреляне подред от различни квадратчета на алеята. Келър не беше сигурен как се развива играта, но определено можеше да каже, че не ги бива много.

Докато момчетата бяха там, можеше да забрави за идеята си да се вмъкне в гаража. Не знаеше дали джипът е вътре, или Бетси Хършхорн е отишла да трупа хранителни запаси в „Сейфуей“, но за момента това нямаше значение. А и той не можеше да стои дълго, защото все някой щеше да се обади на 911 да съобщи за подозрителен мъж, който дебне на улица, пълна с деца.

Махна се оттам. Кварталът беше благоустроен от човек, който презира правите линии и ъгли, но за сметка на това има слабост към задънените улици. Беше трудно да не се оплетеш, но Келър намери пътя и изпи чаша кафе в местния еквивалент на „Старбъкс“. Останалите клиенти бяха предимно жени, които изглеждаха доста неспокойни. Ако човек искаше да забърше пристрастена към кофеина домакиня със самочувствие в излишък, това беше идеално за целта място.

Върна се на „Уайндинг Ейкърс Драйв“. Двете момчета продължаваха да играят баскетбол, но бяха сменили играта. В момента изпълняваха стрелба в движение в стил „Белите не могат да скачат“. Келър паркира на друго място и прецени, че може да остане десетина минути.

Десетте минути отлетяха и той си даде още пет. Точно преди да изтекат и те, Бетси Хършхорн се прибра, надувайки клаксона на черокито, за да разчисти момчетата от алеята. Те се отместиха, а вратата на гаража се вдигна и Бетси вкара колата. Келър мина покрай алеята, преди вратата да се спусне. Джипът беше единственото превозно средство в гаража, ако не се брои моторната косачка за трева. Субаруто на Уолтър Хършхорн още го нямаше.

Келър се отдалечи и се върна. След малко повтори същото действие и така продължи да минава покрай къщата на всеки пет-десет минути. Планът му беше да влезе в гаража и да причака там Хършхорн, но първо момчетата трябваше да приключат с играта си. За бога, докога тези крайно неатлетични хлапета щяха да продължават в същия дух? Защо не си стояха вътре и не играеха видеоигри или не разглеждаха порносайтове? Защо Джейсън не изведеше кучето на разходка? Защо приятелят му не си отиваше у дома?

По едно време вратата на къщата се отвори и сестрата на Джейсън излезе с Поухатан на каишка. (Тифани? Не, нещо друго. Тамара!) Как се е прибрала? С автобуса заедно с брат си? Или е била в джипа с майка си? И изобщо какво значение имаше това?

Никакво, доколкото можеше да прецени. Момичето тръгна на разходка с кучето, а момчетата продължиха безконечната си игра. Не се ли предполагаше, че днешните деца са лениви търтеи, които само се излежават пред телевизора? Някой трябваше да светне тези момчета, че изостават от модата.

Когато след малко отново мина покрай къщата, те още бяха навън и времето започваше да работи срещу него. Минаваше пет часът. Хършхорн сигурно вече си беше тръгнал от работа и можеше да се прибере всеки момент. Ами ако пристигнеше, преди момчетата да са свършили играта си? Може би така разбираха, че е време да спрат. Когато татко си дойде, Джейсън се прибира за вечеря, а приятелят му Закари си отива вкъщи.

Келър напусна района — този път без никакви погрешни завои. Вече му хващаше цаката и започваше да добива усещането, че той самият живее там. Реши да остави колата при един търговски център, паркира я пред магазин за намалени обувки и се върна пеша с пистолет в джоба.

На излизане от квартала беше преброил къщите и сега зави по средата на улицата, като се опита да прецени коя къща се пада зад имота на Хършхорн. Стесни избора до две и заложи на тази, в която не светеше. Мина по алеята за коли, заобиколи гаража, застана в задния двор и се огледа, за да се ориентира. Къщата пред него беше едноетажна с прилепен към нея гараж, следователно не беше на Хършхорн, но той знаеше, че неговата не е далеч. Прекоси дворовете — тук нямаха огради, слава на бога — и когато стигна на правилното място, моментално разбра, защото чу тупкането на топката.

Освен голямата врата за коли, която се отваряше с дистанционно, гаражът имаше и странична врата. От улицата не се забелязваше, но Келър знаеше за нея, защото беше видял момчето да излиза оттам с топката. Сега установи, че е разположена в началото на лявата стена и гледа към къщата. Между нея и къщата имаше навес, за да не се мокрят хората, когато вали.

Което днес не беше проблем, защото не валеше. Не че Келър не би се зарадвал на дъжд, който щеше да сложи край на баскетболната игра и да му позволи безпрепятствен достъп до гаража.

Прилепи се до стената и бързо, но предпазливо се придвижи към вратата, като се придържаше към сенките, които му се щеше да са по-плътни. Момчетата дриблираха и стреляха и ту се показваха, ту изчезваха от полезрението му. Щом той ги виждаше, значи и те можеха да го видят.

Но не го видяха. Стигна при вратата и постоя до нея с ръка върху облата дръжка, докато момчетата изтопуркаха до място, където гаражът блокираше видимостта му към тях и съответно тяхната към него. Изчака, докато ги чуе да повишават глас в някакъв спор. Знаеше, че не му се налага да чака дълго. Те спореха точно толкова, колкото и тупкаха с топката, и далеч повече, отколкото скачаха. Несъмнено имаха повече данни за адвокати, отколкото за звезди от НБА. Но споровете не се задълбочаваха дотолкова, че да се скарат и да се разотидат. Най-сетне се разнесоха виковете: „Не го направих! Направи го! Не го направих! Направи го!“, и той бързо отвори вратата и се шмугна вътре.

След като затвори, в гаража стана тъмно като в рог и като се изключеха долитащите звуци от тупкането на топката и препирнята, беше тихо като в гробница. Келър остана неподвижен, докато очите му привикнат с мрака. Изчака, за да може да различава очертанията и да се движи, без да се блъсне в нещо. Черокито беше там, където го беше паркирала Бетси Хършхорн, и той със задоволство забеляза, че субаруто липсва. Бяха изминали двайсет минути, докато остави колата и се върне пеша, затова не беше изключено Хършхорн да се е прибрал, докато той се промъкваше през задните дворове на съседите. В такъв случай или щеше да се измъкне и да се прибере, или щеше да се свие на задната седалка на колата и да изчака до сутринта.

Което, изглежда, можеше да му се наложи да направи така или иначе. Защото какво щеше да стане, ако Хършхорн се прибереше сега, докато момчетата още играят? Те щяха да отстъпят послушно встрани, вратата за колите щеше да подскочи като препечена филийка в тостер, субаруто щеше да заеме мястото си до черокито и шофьорът му щеше да излезе да поздрави сина си. Хлапетата щяха да са там и Келър нямаше да може да направи нищо, преди всички да си легнат.

А ако прекараше нощта в гаража? На сутринта Хършхорн щеше да се качи в колата заедно с проклетите деца, защото трябваше да ги закара на училище. Защо малките копеленца не ползваха автобуса? Щом можеха да се прибират с него, защо да не могат и да отидат с него?

Не че това имаше значение, помисли си Келър вбесен. След цяла нощ в гаража щеше да е готов да убие и бащата, и двете хлапета като бонус. И съпругата, ако си покаже физиономията. Никой не беше в безопасност, даже проклетото куче.

Сериозно, каза си той наум, представи си, че момчетата още играят, когато мъжът пристигне. Не можеше да направи нищо пред тях, камо ли да се погрижи да изглежда като инцидент. И в същото време не си се представяше да кибичи тук цяла нощ.

Какви други варианти имаше? Да нахълта в къщата, докато всички спят? Да пречука Хършхорн по време на сутрешната разходка на кучето?

Реши, че вероятно ще се върне в „Супер 8“ и ще обмисли план Б, който можеше и да не е по-добър от план А, но не можеше и да е много по-лош. И ако и той не проработеше, разполагаше с цялата останала азбука и…

Спряха да дриблират.

Спряха и да стрелят по коша. Спряха да говорят. Докато той строеше въздушни кули, момчетата най-после бяха сложили точка за деня.

Обратно към план А.

 

 

Чакането изобщо не беше толкова лесно, със или без съпровода на потупващата баскетболна топка. Първоначално той просто стоеше в тъмното, но после намери начин да се почувства по-удобно. Откри, че на едната стена е окачено табло с инструменти, сред които и фенерче. Включи го съвсем за кратко и намери други инструменти, които можеха да му свършат работа, включително чифт тънки памучни ръкавици, за да не оставя отпечатъци. Изолирбанд, градинарски ножици, маркуч — Хършхорн имаше всичко необходимо. Имаше и два сгъваеми брезентови стола с алуминиеви рамки. Келър разгъна единия и се настани в него.

Беше отегчен и изнервен. Все така имаше лошо чувство за тази работа. Откакто слезе от самолета, нещо го глождеше. Но поне седеше в удобен стол.

И денем, и нощем движението по „Уайндинг Ейкърс Драйв“ беше слабо. От мястото си Келър чуваше уличния шум и всеки път щом приближеше кола, наостряше уши. Когато отминеше, ушите му правеха обратното на наостряне. Как се казваше? Отостряне? Все тая.

От време на време си поглеждаше часовника. В 19:20 реши, че Хършхорн няма да се прибере навреме за вечеря. В 20:14 започна да се чуди дали не е заминал в командировка извън града. Тъкмо обмисляше тази възможност, когато чу да приближава кола и затаи дъх. Колата продължи и той издиша.

Замисли се за марките, които купи предишния ден. Щом се върнеше в Ню Йорк, когато и да се случеше това, щеше да се отдаде на удоволствието да прекара няколко часа в подреждането им по албуми. Да сложиш първата марка на празна до този момент страница и да гледаш как пространството постепенно се запълва с всеки изминал месец, носеше особено удовлетворение. Стоката на Шафнър беше разнородна — силна в едни области и слаба в други, но Келър проявяваше особен интерес към Португалия и затова поиска да види първо португалските марки. Вече имаше доста от тях. Странно как някои страни те привличаха, а други — не. Чувството нямаше нищо общо със самите народи като политически и географски общности. Ставаше въпрос само за пощенските им марки и реакцията ти към тях.

Друга кола. Настръхна и се приготви да се отпусне. Но не, тя зави по алеята и вратата на гаража започна да се вдига.

Докато фаровете изпълниха гаража със светлина, Келър вече се бе снишил зад джипа. Субаруто влезе. Хършхорн изключи двигателя и изгаси фаровете. Гаражът потъна в мрак и след малко, когато Хършхорн отвори вратата, лампичката в колата светна.

Когато мъжът стъпи на земята, Келър вече го чакаше.

 

 

До търговския център, където остави колата, имаше уличен телефон, но всички магазини бяха затворени и олдсмобилът беше единствената кола в паркинга. Келър се чувстваше прекалено на показ и твърде близо до „Уайндинг Ейкърс Драйв“. Влезе в колата, качи се на магистралата и когато слезе от нея, спря на бензиностанция „Ексън“ и се обади на Дот от обществения телефон.

— Готово — каза той.

— Бързо стана.

— Не ми се видя бързо, но сигурно беше. Знам само, че работата е свършена. Искам да затворя телефона и да се метна на самолета.

— Защо не го направиш?

— Късно е. Последният самолет сигурно скоро ще излети, а аз трябва да се върна в мотела да си взема багажа. Пък и стаята е платена.

— И може би „Ангелите на ада“ ще са с махмурлук от вчера.

— Те сигурно вече са в друг щат, но и без това ми смениха стаята. На горния етаж съм. Така че няма как да ми вдигат дандания над главата.

— Ами ако под новата ти стая се настанят „Робите на сатаната“?

— Освен ако не измислят начин да танцуват по тавана, няма проблем. А и имам тапи за уши. Продават ги в „7-Илевън“.

— Ама че държава.

— Ти го каза.

— Келър, наистина ли мина добре?

— Да, всичко е наред. Важното е, че работата е свършена и утре сутринта ще хвана първия полет. Градът не е лош…

— Келър, ти винаги казваш това. Каза го и за Роузбърг, Орегон.

— … но ще съм адски доволен, ако не го видя повече — довърши той. — И това е нещо, което не си ме чувала да казвам за Роузбърг. Нямам търпение да се махна оттук.

 

 

Той паркира олдсмобила на обичайното място зад мотела и в следващия момент се сети, че новата му стая е отпред. Въпреки това не го премести, прецени, че е по-добре да остане тук, защото не се виждаше от улицата. Вече не му се налагаше да мисли какво да прави с пистолета. Тази грижа, както и Уолтър Хършхорн, му се беше махнала от главата.

Покисна малко във ваната и после гледа телевизия, включително и половин час местни новини. Водещите бяха чернокожа жена и бял мъж, но беше трудно да ги различиш. Цветът и полът някак си изчезваха и човек чуваше само радостните им гласове и виждаше големите им блестящи зъби.

Затова беше трудно да се съсредоточиш в това, което казват, но Хършхорн не присъстваше в нито една от новините. Келър не беше и допускал, че ще е другояче.

Легна си. Шумът от уличния трафик не беше много силен, а и Келър беше нюйоркчанин — клаксоните, сирените и свирещите спирачки не го смущаваха и той рядко ги забелязваше дори подсъзнателно. Но все пак пробва тапите за уши само за да види какво е усещането и заспа, преди да се накани да ги извади.

Събуди се около десет и половина. Рязко се отърси от съня и седна в леглото. Сърцето му биеше бясно. Разбира се, не чуваше нищо и му отне цяла минута да осъзнае защо. Погледна телефона, очаквайки да види червената лампичка да мига, но тя не мигаше. Провери колко е часът и се изненада, че е спал толкова до късно. Запуши си ушите и ще спиш като заклан.

Той си отпуши ушите и прибра тапите, вече нестерилни, при чистия чифт. Дали това беше добра идея? Трябва ли да ги хвърлиш, след като си ги използвал веднъж? Или може да ги ползваш отново? Той прекрасно разбираше, че вече не са стерилни, но дали е необходимо да са? Никой друг няма да влезе в досег с ушната ти кал. Ако никога не са били другаде освен в собствените ти уши и ако това беше единствената им бъдеща дестинация, доколко е нехигиенично да ги ползваш пак? Дали беше като повторната употреба на клечки за уши или по-скоро като да се обръснеш втори път със самобръсначка за еднократна употреба?

Събра си багажа и го помъкна към колата. Когато зави зад сградата, видя, че паркингът е пълен с полицейски коли и линейки, някои от които с включени сигнални светлини. Тук-там бяха опънати жълти полицейски ленти и докато той стоеше и зяпаше, от една стая излязоха двама мъже в гащеризони с носилка в ръце. Върху нея имаше сивкавозелен чувал с плътно закопчан цип.

Келър отиде на рецепцията с багажа си.

— Ама че ужасно нещо! — каза момичето зад гишето, което видимо се наслаждаваше на случващото се. — Камериерката, мексиканката? Нямало донат на вратата, затова почукала и…

— Нямало донат?

— Табелката „Моля, не безпокойте“? Само че гаджето ми я нарича „Донат безпокойте“^[1] заради дупката, на която я закачаш на бравата? Както и да е, докъде бях стигнала?

— Нямало донат.

— Точно така, затова почукала и понеже никой не отговорил, отключила и ги видяла в леглото? Като ти се случи подобно нещо, се предполага, че просто ще излезеш и ще затвориш вратата, без да кажеш нищо? За да не ги безпокоиш повече?

Защо придаваше въпросителна интонация на всяко изречение, като просто съобщаваше факти? Тя замълча, сякаш в очакване на отговор. Келър кимна — очевидно точно това се искаше, за да я накара да продължи.

— Но сигурно е усетила нещо. Може би миризмата? Както и да е, влязла и когато погледнала отблизо, се разкрещяла. И двамата били застреляни в леглото и кръвта по чаршафите и…

Той я остави да бръщолеви още малко и накрая каза:

— Слушайте, колата ми е отзад. Ченгетата разрешават ли да се изкарват колите?

— О, разбира се. Вече минаха няколко часа, откакто Розалита намери телата. Хубаво име, нали?

— Много хубаво.

— Означава „малка роза“, което донякъде е сладко, но представете си да кръстиш някого Малка Роза на английски. Ще звучи като име на индианка. Или все едно майка й също се е казвала Роза. Голяма Роза и Малка Роза?

Господи, помисли си Келър.

— Както и да е, полицаите са тук от няколко часа и позволяват на хората да влизат и да излизат. Стига само да не ви се налага да влизате в стаята, където се е случило.

Но той вече беше в тази стая. Защо ще иска да се връща?