Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (68)

Да погледнем за миг назад…

Човек тръгва на дълъг, дълъг път, минава по приятни живописни пътеки, после трябва да пресича тресавища и да се катери по стръмни скали, преживява различни перипетии и все гледа напред. Идва и време да поседне и да си отдъхне. И преди да поеме отново по пътеката пред него, обръща глава и поглежда назад. Поглежда към изминатата част от дългия, дългия път…

Дълъг маршрут преминахме досега, познаваме го, знаем неговите слънчеви етапи и мрачните участъци, известни ни са координатите на нашия клуб в края на тридесетата година от появата му на този свят.

Какво ще открие нашият поглед към далечината, останала зад нас?

Трийсет години след своето основаване „Левски“ има напълно достойно място под слънцето — постигнато е това, за което така упорито се бореха навремето ония симпатични момчета, неговите основатели и първи деятели. Клубът е деен център за популяризиране на спорта у нас, разполага със своя база, с авторитет и уважение. Заема лидерска позиция в нашия футбол, с неоспорим принос за неговото развитие, има и най-голям дял за извеждането на българския футбол на международното поле. „Левски“ е явление в нашия обществен живот, изявите на футболистите в сини фланелки, техните победи и провали пораждат емоции в безброй хора от много поколения и освежават тяхното всекидневие — това е обществената функция на футбола, изявена в целия свят.

Различни мисли може да породи у нас този поглед назад.

В онази епоха, за която става дума, нашите футболни клубове имаха свой естествен път — тяхното съществуване и развитие беше изцяло дело на футболните хора, на предани обществени деятели, готови с много обич да посветят на любимия клуб време и труд, често пъти и средства. Членовете на клуба избираха неговия председател и хората в управителния съвет. И съдбата на футболния клуб, неговото развитие зависеха до най-голяма степен от делата на избраните ръководители, от сплотеността и усилията на неговите членове и деятели. Всичко в клуба се решаваше единствено от тези фактори, намеса и помощ отвън нямаше (казвам всичко това, защото съвсем близо сме до времето, когато нещата ще се променят, много често от фактори отвън ще зависят съдбините на клубовете).

Ето в тази светлина следва да се прецени всичко, което „Левски“ постигна през тези изминали трийсет години. И за което стана дума. Постигна го с обичта, предаността и усилията на своите членове и приятели, помощ отникъде не получи. Спомняме си как ученици — членове на „Левски“, отиваха да работят през лятната ваканция по строежите, за да съберат пари за своя клуб, спомняме си колко дълго и трудно, със събиране левче по левче, с доброволен труд и заеми се строеше клубното игрище. То е тяхно дело, на членовете и на приятелите на „Левски“, само тяхно. Както тяхно дело е всичко, което клубът постигна в този откъс от своя път през времето.

И други въпроси могат да изникнат при този поглед назад.

Какъв клуб беше „Левски“ в епохата, през която преминахме? Какви бяха неговите членове, ръководители и приятели?

Ето какво ми беше казал навремето Методи Величков:

— В онези години спортните клубове ангажираха понякога салона на Военния клуб за свои вечеринки. На „Левски“ този салон не беше отпуснат нито веднъж. Много пъти сме го искали и винаги ни беше отказвано. „Кого ще ни доведете? — питаха ни. — Обущарите, шивачите, зарзаватчиите-количкари и други като тях? Или учениците?“

Известен е един случай, който беше предизвикал различни коментари в онези години. Със своята популярност „Левски“ винаги е бил примамлив обект за домогванията на някои политически кръгове, но е успявал да се запази от политическа ангажираност. През 1935 г. обаче в управителния му съвет успяват да влязат хора с фашистки убеждения. В знак на протест демонстративно са подали оставка членовете на съвета — секретарят Борис Голов, завеждащият спорта Георги Караиванов, завеждащият футбола Борис Василев, Асен Стоименов. В клубното ръководство е настъпил пълен хаос.

Известен е и друг случай. През 1942 г. Българската национална спортна федерация задължава всички спортни клубове да станат колективни членове на профашистката организация „Бранник“. По това време председател на „Левски“ е Стоян Реджов, в управителния съвет са Иван Карадочев, Георги Петров, Асен Стоименов и др. Вместо да изпълнят нареждането на БНСФ, те правят клуба колективен член на Младежкия Червен кръст, на чиято спортна секция отпускат и стая в сградата на игрище „Левски“. Връзката с „Бранник“ е отказана.

Не е излишно да цитирам думи на проф. д-р Драгомир Матеев:

— Събранията на „Левски“ преминаваха при активно участие на членовете, на демократични начала и много оживено. В отборите на клуба влизаха предимно ученици, студенти и чиновници, т.е. хора от средните слоеве. Членската маса на „Левски“, както и многобройните му привърженици бяха хора от народа.

Не е случайна популярността на „Левски“. Още тогава, в онези далечни години, той беше станал клуб на народа. И това е най-ценното му достижение.

…И така, драги читателю, нашият отдих завърши, трябва заедно с „Левски“ да продължим по дългия път, който ни очаква.

Пътят, който клубът ще премине през следващите 50 години.