Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (4)

Да защитиш правото си на живот

Стартовата отсечка на „Левски“ не е осеяна с рози.

Основателите и членовете на клуба трябва да защитават правото му на живот, да му осигурят място под слънцето. Никой извън тях няма да се разтревожи за неговата съдба. Момчетата знаят това, знаят, че помощ отникъде няма да получат, нито могат да очакват. Бъдещето на клуба им зависи само от тях.

Сега, драги читателю, ще ти представя членовете на първия управителен съвет на „Левски“. Те са избрани на учредителното събрание на „Могилката“. Ето го първия председател в историята на нашия клуб — Владимир Григориев, ето ги и другите ръководители: Георги Манолов — подпредседател, Крум Динков — секретар, Борис Василев — касиер, Стефан Тошков и Антон Янков — членове, по-късно в съвета са избрани Зафир Абрашев и Асен Байнов, в контролния съвет са Крум Траянов и Любомир Чавдаров. Това са хората, които ще се борят да Извоюват на „Левски“ място под слънцето и в ония начални години ще определят съдбините на клуба. Ще започнат да се събират и да размислят върху тези съдбини в беседката в двора на подпредседателя Георги Манолов.

— Събирахме се редовно — беше ми казал той. — Идваха членовете на управителния съвет и на контролния съвет, идваха и членове на клуба и така заедно, общо обсъждахме въпросите на „Левски“. Нямахме игрище, нямахме канцелария, нито екипи, разполагахме с една-единствена скъпоценна топка.

Имало е за какво да умуват тези момчета в онази беседка в един двор на някогашна София.

Нещо интересно откривам в устава на „Левски“, така както е приет наскоро след учредителното събрание. В него, както му е ред, се посочва целта на клуба. Тя ясно е определена: а) да работи за здравното, физическото и интелектуалното развитие на младежта чрез всички видове спорт; б) да популяризира и насажда истинския спорт.

Интересното за мене е това, че на спорта се гледа като на средство и за интелектуалното развитие на младите хора, а това вече е израз на една много по-широка концепция за ролята на спорта за всестранното развитие на личността. Не е ли това аргумент срещу консервативното отношение към спорта и достоен отговор на страшните директорски закани? Не са били само ритнитопковци тези момчета, както се вижда, и умни са били те. И с този текст на своя устав, приет преди 80 години, ме карат сега да се питам дали те не са поизпреварили своето време?

Интересна за мен е и другата посочена цел на клуба според приетия устав — да се популяризира и насажда истинският спорт. Не означава ли това спорт на висок морал, на честна борба, на самоуважение и на уважение към съперника, към правилата на играта и към съдиите?

Бъдещето ще покаже, че върху тази здрава основа ще се развива дейността на клуба.

По нашия път, драги читателю, сега ще се появи една колоритна личност — Папа Люро, с гражданско име Спас Стоянов. Като художник той ще стане популярен сред цяло поколение софийски спортисти, а в летописа за „Левски“ ще остане като единодушно избрания и авторитетен пръв капитан на първия, представителния отбор на „Левски“ (подобно на другите клубове, левскарите първоначално също оформят три отбора и голямата цел на всеки играч е да заслужи с играта си да премине от третия във втория и от втория — в първия състав).

Сега ще представя състезателите на първия по хронология представителен отбор, формиран през 1914 г. Постовете са означени според тогавашната терминология: голкипър — Кирил Григориев, бекове — Константин Манолов и Крум Динков, хафбекове — Кочо Апостолов, Спас Стоянов и Борис Василев, дясно крило — Владимир Григориев, десен инсайд — Цветан Генев, център форуард — Петър Стоянович, ляв инсайд — Георги Манолов, ляво крило — Димитър Сираков; играчи в първия отбор са и Георги Събев, Манол Велев, Зафир Абрашев и Стефан Тошков. Както може да се види, целият управителен съвет начело с председателя фигурира в състава на този пръв в историята на „Левски“ представителен отбор.

По онова време така е не само в „Левски“.

Изглежда, че дори в онова идилично време да се прави футбол без пари е било невъзможно.

Момчетата от „Левски“ бързо са се убедили в това. И понеже пари отникъде не могат да получат, те ги събират помежду си, всеки дава колкото може — и така си изписват от Букурещ първата новичка топка за клуба.

Тя, разбира се, не може да трае вечно. И ако погледнем напред, ще забележим, че с времето въпросът за топката неимоверно ще се усложни. В началните години след Първата световна война футболни топки нито се правят у нас, нито е лесно да се изпишат от чужбина. И сега по нашия път ще срещнем Симеон Янков — Симето, бъдещ олимпиец, едно от ентусиазираните момчета, с които времето е подсказало, че наближава смяна на поколенията в „Левски“. Симето е симпатичен образ, играе по това време в резервния състав на клуба (казват, че той последен е свалил дългите панталони, за да играе с гащета) и дълго време ще се проявява като самодеен грижовен домакин и специалист в лепене и кърпене на топката, пословично скромен човек, комуто едва ли може да мине през ума, че ще дойде ден, когато в негова чест наздравица ще вдигне лично барон Пиер дьо Кубертен, основоположникът на съвременните олимпийски игри (за това ще ти разкажа, като му дойде ред, драги читателю). Станахме приятели с него и ето какво ми разказа той един ден:

— В махалата навремето все по това умувахме — как да си осигурим топка, без която един футболен клуб все едно че го няма. Решението ни хрумна най-неочаквано. Някой напомни, че в казармения двор на бул. „Патриарх Евтимий“, където играехме навремето, видял в един ъгъл захвърлени бракувани войнишки ботуши, чиито горнища били сравнително запазени. Една вечер се промъкнахме в двора и отмъкнахме няколко чифта от тия ботуши. После започна трудната работа, мерихме, кроихме, рязахме и за наша радост скроихме няколко сносни горнища за топка. А въпросът за плондерите страшно ни измъчи. Най-напред опитахме с напомпани животински мехури, изтърпяхме непоносимата им воня, но те бързо спадаха и се пукаха. Пробвахме с по няколко детски балончета едно в друго, но се оказаха неустойчиви. Труден беше и последният ни опит, но неочаквано даде резултат — нарязахме стари велосипедни гуми, кроихме и с много мъка измайсторихме нещо като плондер, който се оказа устойчив. Спасихме положението в клуба…

А клубът има и други грижи, за тях също трябват пари. И за да осигурят средства за неговото съществуване, групи ученици — членове на „Левски“, през летните ваканции започват да работят по строежите в София. Една такава група начело с бъдещия олимпиец Александър Христов (Шкубата) цяло лято ще работи на стара тухларна край града.

Господи, как непреклонно са защитавали тези момчета правото на съществуване на своя клуб!