Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (25)

Ето го според мен началото на популярността на „Левски“.

Известно е това явление в историята на футбола: в различни времена блясват имена на отбори, в които на смяна е дошло талантливо поколение, те достигат завидни за условията висоти, после напускат голямата сцена, оставяйки следи, които дълго ще напомнят за тях.

Годината е 1922-ра. Това е годината на големия шанс на „Левски“. При смяната на поколенията времето беше посочило своите избраници — млади, талантливи футболисти, интелигентни, коректни, уважаващи играта и нейните правила, уважаващи съперниците и себе си, безкрайно предани на „Левски“. Ето го тоя състав (по тогавашната терминология): голкипър — Петър Иванов — Вертер, бекове — Александър Христов и Симеон Янков, хафбекове — Гено Матеев, Боян Бянов (като офицер ще бъде преместен във Варна и ще играе в „Тича“), Иван Радоев, форуарди — Димитър Мутафчиев, Никола Мутафчиев, Цветан Генев (капитан на отбора), Константин Мазников, Кирил Йовович (прочети с уважение тези имена, драги читателю, това са първите български футболисти, които облякоха фланелките на националния и на олимпийския ни отбор. Повечето от тези имена ми бяха отдавна познати — тях почтително споменаваха плевенските футболисти в ония далечни години, тези играчи на „Левски“ бяха станали известни в цялата страна с международните си победи, те навремето от ураганци ни бяха направили левскари). В този състав играеха и Никифор Лозанов, Димитър Дражев, Васил Байнов, Борис Цанков.

На този великолепен ансамбъл времето беше изпратило и необходимия треньор. Тук за мен е големият шанс на „Левски“, в това щастливо съвпадение — талантливо футболно поколение и опитен треньор педагог.