Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (5)

Началният етап на нашето пътуване през времето, драги читателю, ще ни отведе до една млекарница. А преди това трябва да минем през някогашен казармен двор, т.е. през плаца на бившите казарми на I–VI полк (на това място днес е паркът пред НДК) — просторен, равен плац с ограда от бодлива тел. Единият край на този плац ще стане предпочитано и удобно място за игрите на момчетата от „Левски“ (не се чуди, драги читателю, по онова време казармените дворове, както се вижда, съвсем не са били така недостъпни, както са станали по-късно). А на ъгъла на „Патриарх Евтимий“ и „Витоша“ точно насреща се намира млекарница, в която момчетата свикват да се отбиват след игра. Писано било на тази млекарница и на нейния стопанин бай Трайче (фамилното му име така и не узнах) да влязат в летописа на нашия клуб. Подпредседателят Георги Манолов ми беше казал:

— Свикнахме в млекарницата да обсъждаме въпросите на клуба, в нея ни беше по-приятно, отколкото в беседката в нашия двор. А и бай Трайче беше добродушен човек, обикна ни, викаше ни „моите момчета“…

Така тази млекарница в центъра на София приютява всекидневието, проблемите, грижите и надеждите на „Левски“, става негова първа „канцелария“ (според тогавашния термин), а бай Трайче — пръв меценат на клуба.

Младите левскари са се снабдили с четири греди за футболни врати (напречна греда в началото няма), които съхраняват в двора на вече познатия Георги Манолов, носят ги на рамо до казармения двор и след игра ги връщат обратно. Животът на клуба става по-организиран и при входа на млекарницата започват да се появяват разни обяви. Първата от тях например съобщава, че топката ще се изнесе за игра, ако има поне трима желаещи членове на клуба. Който не си е платил членския внос, няма право да я рита.

Казарменият двор е гостоприемен, но има голямо неудобство — острите бодли на оградата са постоянна заплаха за скъпоценната топка. Появява се нова обява: който ритне топката към оградата, плаща глоба. Ако топката се спука, плаща се двойна глоба. Строгите мерки не решават въпроса, топката често се пука. Друга топка няма, играта трябва да спира и да се лепи плондерът.

— Накрая се решихме на смела акция — спомня си капитанът Папа Люро. — Снабдихме се с клещи и един ден издебнахме момента, когато караулът беше далеч, и подвихме острите бодли в този край на оградата.

Младите ни приятели продължават да се борят за място под слънцето.