Джон Броснан
Краят на небесните господари (7)

Глава седма

На Жан-Пол не му харесваше да бъде Небесен Господар. Твърде много хора му задаваха въпроси, на които не можеше да отговори, твърде много хора зависеха от него. Отговорността го притискаше тежко с всеки изминал ден. А с нея нарастваше товарът на мъката. Каквото и да правеше, не можеше да не мисли за Доминик…

Обходи с поглед хаоса в пункта за управление. Навсякъде части от разглобени уреди, плетеница от открити проводници. Въздухът звънеше от гневните гласове на спорещите инженери. Май им стигаше толкова. Групата по риболова щеше да заподскача от нетърпение. Той пристъпи напред и високо каза:

— Е, какво е положението? Ще можем ли да направим тази маневра?

Пререканията спряха, инженерите като че се подканяха с погледи кой да отговори на въпроса. Мълчаливото съгласие даде думата на ниския жилав Марсел. Той сви рамене и каза:

— Преценихме, че ще можем, но е опасно.

— Кажи ми нещо ново — уморено отвърна Жан-Пол.

Погледна през прозрачната стена — под тях беше океанът. Прескачаха от една избегната на косъм катастрофа на друга, откакто взривиха компютъра. Понякога се чудеше как още се задържат във въздуха. Няколко дни безпомощно се носиха насам-натам, а инженерите се бореха да поправят разбитата система за управление. Първоначалните им уверения, че за минути ще преминат на ръчно управление, се оказаха отчайващо безсмислен оптимизъм. Освен че унищожи програмите на Ашли и Карл, бомбата повреди цялата компютърна система, а опитите да контролират огромния въздушен кораб без нея просто пропаднаха. Все пак овладяха ръчното управление на стабилизаторите и задкрилките, но не можеха да управляват движителите и се принудиха да изключат подаването на енергия. Но така вече не можеха да поддържат и температурата в газовите секции, скоро започнаха да губят височина. Само изхвърлянето на немалко товар, съчетано с умението на рулевите, беше опазило от катастрофа въздушния кораб.

И по времето, когато инженерите успяха да включат ръчното управление на два от движителите, североизточните ветрове бяха отнесли „Господаря Монкалм“ далеч навътре в Тихия океан. Жан-Пол събра най-близките си съратници, за да обсъдят какво трябва да направят. Решиха да продължат над океана в югоизточна посока. Ако се завърнеха към Северна Америка, рискуваха да срещнат някой друг от Небесните Господари с програми на Ашли и понеже вече не можеха да разчитат на лазерната си защита (ако изобщо работеше), нямаха надежда за спасение при такъв сблъсък.

И веднага трябваше да се заемат с проблема за изхранването. Запасите бяха оскъдни и даже с ограничаване на дажбите нямаха достатъчно за населението на въздушния кораб. През последните месеци бяха загубили мнозина, но в „Господаря Монкалм“ все още живееха към осемстотин души. Тогава някой се сети за единственото достъпно решение. Рибата. За Бога, нали летяха над този проклет океан, нямаше да е трудно да слязат ниско, да спуснат товарна платформа над повърхността и да пуснат мрежи и въдици…

Да, като замисъл им се струваше много лесно, но се оказа доста по-мъчително да го приложат. Вярно, инженерите се проявиха, овладяха управлението на още два движителя и вече достатъчно добре контролираха кораба, за да се спуснат над водата. На теория.

— Е хайде — каза той на инженерите, — нека опитаме. Дайте сигнал на риболовната група.

Обърна се и отиде в задната част на пункта за управление. Пробитата от взрива дупка в стената беше криво-ляво запушена, но въздухът свистеше в процепите. Звукът приличаше на женски писък. Доминик. „Стана бързо“, беше му казал някой. Кой? О да, Ерик. Ерик, който се опита да го спре, щом каза, че иска да види тялото й. Той настоя и Ерик отстъпи. Качиха се в коридора, където бяха наредени труповете. Жан-Пол не можа да я познае, когато Ерик дръпна изцапания с кръв чаршаф от лицето и гърдите й. Да знаеш, че всичко е свършило бързо, не е особено добро утешение. Не и ако жената, която обичаш, изглежда така, сякаш е била насечена от перките на огромен вентилатор. Най-остро му липсваше нощем. Дните успяваха да го разсеят с безкрайните проблеми в управлението на „Господаря Монкалм“, но с настъпването на нощта не успяваше да удържи мислите си за нея. Спеше неспокойно. Най-ужасните мигове бяха, когато се събуждаше и протягаше ръка към нея. Първо се чудеше защо е сам в леглото, после си припомняше…

Воят на движителите се промени — „Господарят Монкалм“ бавно спря и започна отвесното си спускане към океана. Потрепери и се закова на четиристотин стъпки над повърхността. Жан-Пол наблюдаваше спускането на товарната платформа през един от големите люкове. На платформата стояха двадесетина мъже, сред тях беше и Клод, който сам предложи да ръководи групата рибари. Жан-Пол се опита да го открие сред скупчените мъже, но от такова разстояние не беше възможно. Но виждаше високите купчини мрежи, набързо изплетени през последните няколко дни.

Тук водата не беше покрита с гнусните на вид водорасли, превзели големи площи от океана. Жан-Пол предполагаше, че те задушават живота под себе си по същия начин, както пустошта правеше това на сушата. Надяваше се поне да е останала достатъчно годна за ядене риба, за да не отидат на вятъра усилията им. Платформата вече почти докосваше водата. Някой махна на техника горе и платформата спря, като се залюля на четирите си въжета. Мъжете веднага започнаха да спускат мрежите във водата. Дотук добре, каза си Жан-Пол, но все така напрегнато се взираше в смалената от далечината платформа.

— А сега тръгвайте напред, но съвсем бавно — заповяда Жан-Пол.

„Господарят Монкалм“ отново се раздвижи. Водата беше относително спокойна, но Жан-Пол се тревожеше, че ако дъното на платформата я докосне, допълнителното напрежение би могло да скъса въжетата.

Когато всички мрежи бяха спуснати, той пак заповяда спиране на кораба. Мъжете долу започнаха да издърпват мрежите. И тогава…

Водата се раздвижи точно пред платформата и рибарите нищо не забелязаха. Цялото им внимание беше насочено към задния край, към мрежите. Жан-Пол едва не извика, но в последната секунда се спря, беше безполезно.

— Обадете се в товарния хангар! — кресна той. — Кажете им веднага да вдигнат платформата!

— Но нали те още издърпват мрежите… — обади се Марсел.

— Веднага направете каквото ви казах! — гласът му се пречупи почти в писък.

Един от инженерите тичешком дойде при него.

— Виж! — Жан-Пол посочи надолу.

Огромно сиво-бяло туловище се подаваше над водата. На дължина надхвърляше платформата поне четирикратно. От водата се надигнаха пипала. Един от мъжете ги видя… предупреди останалите. Жан-Пол ги видя да скачат, сочеха и размахваха ръце трескаво. Знаеше, че освен няколко ножа нямат никакво оръжие. Трябваше да им каже да вземат пушки. Но кой би могъл да предвиди това?…

Платформата започна да се издига нагоре, но вече беше късно. Дебело пипало се увиваше по едно от въжетата. По-малки пипала опипваха краищата на платформата. Жан-Пол усещаше как трепери подът на пункта за управление.

— Света Марийо… — прошепна инженерът.

Платформата вече не се издигаше. Сега се накланяше на една страна. Едно от по-дребните пипала се уви около рибар, вдигна го и припряно го отмъкна под водата. Второ от големите пълзеше нагоре по въжето.

— Жан-Пол! — извика Марсел. — Товарният оператор казва, че не може да вдигне платформата! Онова същество тежи няколко тона! Пита какво да прави!

„Какъв уместен въпрос“, помисли Жан-Пол, докато още двама мъже бяха отнесени от платформата.

Джан седеше и си бъбреше с Дейвин. Внезапно й хрумна причината програмите да я задържат в Шангри Ла. От самото начало тя беше сигурна, че не е от милосърдие, дори не е и за доброто на Робин. Досега си въобразяваше, че въпросите им за нейното минало са обикновена програмирана проява на „вежливост“, но изведнъж всичко й стана ясно. За програмите тя беше източник на скъпоценна информация. От векове Шангри Ла си оставаше откъснат от света. А за да изпълняват основната си задача — защитата на Елоите, колкото е възможно по-добре, програмите имаха остра нужда от сведения за по-скорошни събития и сегашното състояние на планетата. Така можеха да преценят какви са вероятните опасности за Елоите.

— Какво казваше всъщност? — попита Дейвин, изглеждаше озадачен от мълчанието й.

— Извинявай, просто си припомних нещо — бързо каза тя, още ядосана на себе си, че не е видяла толкова време очевидното.

Досега описваше всекидневието в малката общност на Минерва, единственият остатък от някогашната свръхдържава на феминистки. Дейвин като че проявяваше особен интерес към мъжете на Минерва и с новото си прозрение за мотивите на програмите, тя се зачуди защо.

— Ти ме питаше за нашите мъже… какви са като личности?

— Питах те, дали и в това променено по определен начин състояние, те запазваха способността си да извършват физическо насилие? — повтори Дейвин.

— На теория не, обаче…

Тя пак се запъна, спомените се нижеха един след друг. Сякаш пак преживяваше онзи ужасен ден, в който „Господарят Панглот“ хвърли бомбите върху Минерва и Небесните воини се спуснаха с парашути да довършат касапницата. Припомни си и своето стъписване, въпреки всичко друго преживяно, когато видя неколцина от мъжете на Минерва с оръжие в ръце. Това противоречеше на всичко чуто за същността на тези мъже, след като Майката Богиня ги бе променила.

— … и накрая някои от тях се биха рамо до рамо с жените от Минерва. Предполагам, били са отклонения. Поне съм сигурна, че имаше отклонения сред мъжките маймуни, които използвахме като работна ръка. По-точно, на нито едно от мъжките шимпанзета не можехме да се доверим, щом достигнеше определена възраст. Станало беше нещо обикновено да ги затваряме след този момент в клетки и да използваме само зрелите женски. — Спомни си още нещо и се усмихна сама на себе си. — И мен също смятаха за отклонение. Заради ниския ми ръст. Бях висока колкото обикновен мъж от Минерва.

Дейвин каза:

— С течение на времето отклоненията са неизбежни заради разнообразни мутации. Но е възможно да се проектира звено за генетичен контрол. То периодично би проверявало ДНК и би възстановявало първоначалното й състояние.

Джан погледна холограмата.

— Очевидно това не е било по силите на генинженерите от ранните години на Минерва, когато са проектирали нашите мъже — каза тя. — Но какъв смисъл има тепърва да разсъждаваме било ли е възможно или не? Би трябвало вече да е твърде късно да се направи нещо, за който и да е вид на планетата… или греша?

— Не те разбирам — каза Дейвин с великолепно отмерен оттенък на невинността в гласа си.

— Трудно ми е да ти повярвам — сухо отбеляза Джан. — Само те попитах защо каза това, което току-що каза. Имате ли някакви планове за външния свят? Зная, че имате предостатъчно мощ за това.

Дейвин завъртя глава.

— Джан, и преди ти обяснявахме. Само Елоите ни интересуват. Това е основата, заложена в нашите програми. Ние нищо не можем да променим. Това, което става в света навън, наистина е ограничително, но то е извън сферата на нашите грижи. Ние съществуваме само, за да се грижим за Елоите и да ги защитаваме.

Той привидно беше искрено огорчен, поне можеше да заблуди Джан. Тя се отвращаваше от студеното, нечовешко нещо, което управляваше своя толкова убедителен човешки образ някъде от дълбините на убежището. Дълбоко си пое дъх и ядосано каза:

— Тази ваша защита бързичко ще приключи, само ако Майлоу успее да открие това местенце.

— Ах да, този твой Майлоу… твърде интересно създание.

— „Създание“ е подходяща дума за такъв като него — каза Джан. — Но не съм толкова сигурна дали е интересен.

— И твоето мнение е, че той би представлявал сериозна заплаха за нас?

— Да. Вече ти казах — Майлоу би бил сериозна заплаха за когото и да било. А щом научи от Робин за Шангри Ла, веднага започна да го разпитва подробно. Изобщо няма да се учудя, ако се домъкне на юг да ви потърси.

— Цяла флотилия Небесни Господари са търсили Шангри Ла, както ти сама ни съобщи, но те не са успели.

— Цяла флотилия овехтели въздушни кораби, управлявани от варвари. Само че Небесният Ангел не е като тях. Абсолютно нов е и разполага със страхотна система от оръжия. Управляват го програми като тебе. Майлоу също е различен. Също като тебе, не е човек.