Джон Броснан
Краят на небесните господари (14)

Глава четиринадесета

Джан седеше с Робин в залата за отдих. Играеха шах. Сякаш от векове не беше изглеждал толкова жизнен, но и това не й вдъхваше дори слаба надежда. Виждаше, че му е трудно да следи играта, затова сама правеше грешки, колкото да продължи.

Пак я налягаха скуката и отчаянието, усещаше се хваната в капан. Откакто й отказаха достъп до Играчката, просторните помещения на Шангри Ла не й помагаха да се отърси от клаустрофобията. а като знаеше, че Майлоу и Ашли са някъде горе и упорито търсят станцията, не можеше да се радва на добро настроение. Както винаги, програмите не казваха нищо утешително. Сутринта тя пак разпитваше Дейвин за последните новини. И както винаги отговорите му бяха хлъзгаво неясни. Роботите на Майлоу, които старателно се движеха по ледения шелф и проучваха района със сеизмичните вълни от взривовете, още се намираха далече от станцията. Тя отново попита какво ще правят програмите, ако Майлоу намери Шангри Ла и получи обичайния отговор:

— Не се тревожи за нищо. Всичко ще се оправи.

— Не му вярвам — каза тя на глас. — На никой от тях не вярвам.

Робин, който се канеше да направи глупав ход с единия си офицер, вдигна поглед от дъската.

— На кой?

— Как на кой, говоря за Дейвин и другите програми. Те са замислили нещо, но каквото и да е, няма да е добро за нас.

Той сви вежди.

— Не те разбирам. Програмите не биха ни навредили. Те са тук, за да се грижат за нас.

— Те са тук, за да се грижат за Елоите и, поне на теория, за тебе. А мен само търпят, може би вече мислят да се отърват от присъствието ми, след като изстискаха нужната им информация до капка. Пък и за тебе не съм сигурна дали са много загрижени.

Той я погледна още по-смутено.

— Джан, какво говориш? Аз може и да не съм Елои, но програмите винаги са правили всичко за мен. Такива са изискванията на Етическата" програма.

Тя подсмъркна неприязнено.

— О, да, така наречената Етическа програма. На нея вярвам по-малко, отколкото на другите. Признавам, оставила те е да живееш и да израснеш, без да си Елои, но не ме питай защо. И изобщо не ми говори за официалното обяснение. Програмата била спазвала и досега древните правила на Обединените нации за работа с човешките ембриони. Ха!

Робин видимо се разтревожи.

— Но какво друго обяснение може да има?

— Не знам — отсече Джан, но видя, че го е разстроила. Усмихна му се окуражително и го потупа по ръката. — Не ми обръщай внимание. Може да ме е хванала параноята. Сигурна съм, че всичко ще бъде наред. — С отвращение се сети, че се държи с него, както Дейвин с нея.

Празните й думи обаче подействаха, както и очакваше. Лицето му се отпусна, той пак се усмихна. „Горкичкият ми Робин“. Тя още го обичаше, колкото и да се беше променил, но понякога с мъка си припомняше страстта помежду им. Знаеше колко е несправедливо, но сега често й се струваше подобен на Елоите, почти с нищо не напомняше енергичния силен младеж, когото срещна.

Протегна ръцете си над шахматната дъска и докосна лицето му.

— Робин, какво чувстваш към мен сега? — меко попита тя.

Спокойствието пак изчезна от лицето му.

— Какво чувствам ли? Към тебе? Но защо питаш?

— Обичаш ли ме?

— Аз… струва ми се, да.

— Както преди ли? Не помниш ли как беше?

Той сведе поглед.

— Помня — неохотно каза Робин. — Но… Сега е друго. Знаеш защо.

— Но Дейвин каза, че промените, направени в тялото ти, за да компенсират липсата на… е, би трябвало да възстановят нормалните ти емоции. Но не става, нали? Сега не ме желаеш, така ли е?

Робин не вдигаше очи от дъската.

— Не е като преди — бавно промълви той, — но аз… още те обичам, Джан. Наистина.

— Знам, вярвам ти — тъжно каза тя. Пусна лицето му. — Нека си довършим играта.

Играта завърши по единствения възможен начин. Робин заяви, че е уморен и ще си отиде в стаята да поспи. Джан също се прибра в стаята си, но не за да спи. Докато мастурбираше, преживяваше в спомените си как се любиха с Робин първия път. След оргазма напипа сълзи по лицето си. Майко Богиньо, каза си, може би все пак Дейвин и Майлоу са прави? Може би човешката душа не е нищо друго, освен заплетена игра на хормони, насочвани от наследствеността? Робин беше живо доказателство за това. Хормоналното му равновесие се промени и край — вече не беше същият човек. А ако и това не е доказателство, трябваше само да погледне Елоите…

Лежеше и разчопляше последните си философски препирни с Дейвин. Стана тази сутрин, след като безплодно го разпита за подвизите на Майлоу. Той вече смяташе да изчезва, когато тя каза:

— Дейвин, почакай. Помниш ли онзи разговор? За еволюцията на човешкото съзнание? Ти каза, че било просто още едно средство в борбата за оцеляване, не по-важно от гъвкавия нос на някакво изчезнало животно?

— Не повтаряш точно думите ми, но си спомням разговора, разбира се.

— Но аз пак ти казвам, че човешкото съзнание е уникално. И че несравнимо превъзхожда съзнанието на което и да е животно.

— Ти го казваш — усмихнат отговори той.

— Но ти не си съгласен?

— Страхувам се, че не.

— Добре тогава, а как ще обясниш чувството за хумор у хората? Присъщо е само на човешките същества и несъмнено няма никакво значение за оцеляването, така че не се е появило заради някаква определена причина. Това не доказва ли, че човешкото съзнание излиза от рамките на твоя чисто механистичен възглед за света? Че е нещо особено, единствено по рода си?

— Напротив — отвърна той, — развило се е точно като средство за оцеляване. И не е присъщо само на хората. Вашите работни шимпанзета в Минерва не се ли смееха понякога?

— Да — призна тя, — но те бяха генетично усъвършенствани.

— И обикновените шимпанзета можели да се смеят, по своему, разбира се. Чувството за хумор и при хората, и при шимпанзетата е само по-сложно, по-съвършено качество, познато като „игривост“ при всички по-висши бозайници.

— Игривост?

— Да, ако си гледала малки животинки, трябва да си я забелязала. Но да се върнем към моя предишен пример — онези големи котки, лъвовете. Малкото лъвче си играе с другите си братчета и сестричета, с майка си също. Това е борба, но престорена. Лъвчето се учи как да се бие, но без да наранява противника си и без да пострада сам, ако няма случайна злополука. Освен това дава воля на естествената си агресивност.

— А според мен има огромна разлика между играещите си лъвчета и човешкото чувство за хумор — каза Джан.

— Въпрос само на степени в развитието. Висшите примати живеят в много по-усложнени социални отношения, отколкото семейство лъвове. Затова по необходимост „игривостта“ на маймуните е далече по-усъвършенствана. И тъй като хората са най-висшата разновидност на приматите, имат „чувство за хумор“. Но то пак си остава игра на битка, агресията придобива безопасни форми, „клапанът“ на емоциите изпуска парата, без някой да пострада физически. Ако не беше така, първите орди висши примати щяха да се самоунищожат от избухването на вътрешните напрежения в групата. Човешката раса никога не би се развила без това средство за оцеляване. Но хуморът пак си остава една от многото форми на агресия. И почти винаги е жесток.

Джан пак се почувства надхитрена. Не можеше да се съгласи с доводите на Дейвин, но поне засега не намираше с какво да го обори. Каза ядосано:

— Ами ти? Имаш ли чувство за хумор?

— Не.

— Но измисляш шеги. При това лукави.

— Ние можем да имитираме чувство за хумор, това е всичко. За какво му е на един машинен интелект чувство за хумор? Ние не сме обществени животни. Нямаме нужда от това.

— А от жестокост? Способни ли сте да проявявате жестокост?

— За жестокостта са нужни емоции.

— Щом можете да имитирате чувство за хумор, бихте могли и с жестокостта?

— И за какво ни е да правим това?

— Уместен въпрос — промърмори Джан.

Сега лежеше в стаята си и се питаше дали е обречена да прекара остатъка от живота си в станцията, ако програмите все пак решат да я пощадят. И да успееше с някакъв опит за бягство, на какво можеше да се надява в света навън? Нищо, освен пустош и Небесни Господари, няколко от тях под контрола на смахнати програми на Ашли. О, там беше и Майлоу. Майлоу, който изхвърли от тялото му нейния любим син Саймън, за да си присвои нов живот. Тя се надяваше, че тукашните програми ще унищожат и него, и Ашли, когато открият станцията, а това непременно щеше да се случи. Програмите разполагаха с Играчката, а от опит знаеше, че е неуязвима за стрелба с лазери.

Твърде много загуби досега. Толкова много скъпи хора. Нейната майка, Алза, Сирай… Саймън. Само Робин й остана, вече губеше и него. Дългия живот в станцията би станал по-поносим, ако се превърнеше в предишния Робин, но ако сегашното положение се проточеше безкрайни години, съществуването й тук би означавало само сива безнадеждност.

Може би след време ще се примоли на програмите да я превърнат в Елои. За тях поне скуката не беше проблем. Идеята й се стори занимателна. Джан стана и отиде пред голямото гледало на стената. Не липсваха огледала в Шангри Ла. Елоите обичаха да се оглеждат, можеха да прекарват часове в съзерцание на самите себе си. Джан оглеждаше отражението си и опитваше да си представи как би се чувствала като Елои. Безполово същество. Без полови органи, дори без анус. Елоите нямаха обичайната отделителна система. Малкото отпадъци, останали след като съвършената им храносмилателна система погълнеше внимателно съставената храна, излизаха през потните им жлези.

Мозъците им се бяха променили не по-малко от телата. Елоите пребиваваха в неизменно благословено спокойствие, мозъците им просто тънеха в разнообразие от естествени невротрансмитери, предизвикващи наслада. Например енцефалините, подобни по въздействието си на опиума. Елоите никога не се тревожеха, не познаваха тъгата и депресията, не можеха да се страхуват. Всъщност не чувстваха нищо, освен невероятното, гнусното великолепие на доволството. Но какво лошо има в това, каза си Джан. Нали единствената цел на човечеството беше щастието?

Не, възрази си сама, щастието на Елоите не беше вечно преследваната цел. Някакъв остатък от нейната забравена религия й казваше, че Елоите са морално нечисти. Гледайки отражението си, тя беше сигурна, че никога не би поискала да се превърне в Елои, дори да беше възможно. Те не бяха хора. А на нея й харесваше да бъде човек, да бъде жена, заедно с доброто и лошото. Даже и със срането.