Джон Броснан
Краят на небесните господари (33)

Глава тридесет и трета

Джан изпитваше силното подозрение, че няма да й хареса казаното от Фибъс. И подозрението й скоро се оправда.

— Както Джан и Робин вече знаят — започна Фибъс, — възнамерявам да премахна от Земята всички форми на пустошта и отново да я направя обитаема. Събирам биологически проби и ще създам съответните средства за въздействие върху всеки вид. Много от формите на пустошта ще бъдат направо унищожени или направени безплодни, други просто ще станат безобидни. Разпространители на биологическите ми оръжия ще станат подобни на вируси организми, които ще съдържат частици от променена ДНК. И всеки от тези вируси ще бъде проектиран така, че да напада само вида, който е негова мишена. Когато премахна пустошта, ще започна да възстановявам екологичната система на планетата, каквато е била преди промишлената епоха. В Небесния Ангел има голяма генетична банка, с която ще мога да създам отново всички видове животински и растителен живот, които са изчезнали от Земята.

Джан я прекъсна.

— Не искам да изглеждам неблагодарна, но пак искам да те попитам, защо правиш това? Не разбирам как съвпада с единствената ти задача — да се грижиш за Елоите.

— Съвпада — каза Фибъс.

Джан каза почти озлобено:

— Как така? И дори да е вярно, защо не направи същото преди векове, преди пустошта да избуи толкова?

— Защото положението се промени.

— А по-точно.

— Разбрахме, че хората са най-голямата заплаха за Елоите. В своето убежище под ледовете те са в пълна безопасност от всяка друга заплаха, но винаги съществува вероятността някой ден хората да открият убежището.

— Щом е така, защо не унищожите остатъците от човечеството? — попита Робин.

— Етическата програма забранява прякото унищожение на което и да е човешко същество — отговори Фибъс.

— Да — горчиво каза Джан, — но ви позволява да си седите на несъществуващите задници и да гледате как хората удобно си измират векове наред в неравна борба с пустошта.

— Безполезно е да ни обвиняваш. Ние само правим това, за което сме програмирани от някогашни хора. Сега те са Елои.

— Казваш, че не можете да убивате хора — пак се намеси Робин, — но аз знам, че неколцина от космическите хора са загинали, когато си нападнала града и техния кораб с Играчката.

— Моята цел бе не да ги убивам, а да премахна лъчевите оръжия. Смъртта им е нежелана злополука.

— Фибъс, на твое място бих внимавала какво говоря — каза Джан. — Проявяваш твърде човешка черта — умилението да се цепи косъма на две.

— Искате ли да продължа?

— Да, разбира се — остро каза Джан. — Кажи ни как се промени положението, та вие се измъкнахте от черупката си.

— Причина е пристигането на този кораб над Шангри Ла и опитът на Майлоу да пробие леда с лазери, за да стигне до убежището. Тези събития ни принудиха да променим тактиката. За да предотвратим подобна възможност веднъж завинаги.

— И унищожаването на пустошта в полза на човечеството е част от тази нова тактика? — попита Джан. — Но защо?

— Ние не само ще премахнем пустошта, ще променим и самите хора.

Думите на Фибъс сякаш увиснаха във въздуха. Заплашителни и нежелани. „Ето го най-после, помисли Джан, това, което не бих искала да чувам.“ Накрая Жан-Пол се реши да зададе въпроса.

— Какво ще означава тази промяна!

— Необходимо е да ви променим, за да опазим Елоите. За да премахнем у хората всичко, което би могло да ги застраши. Но не е нужно да се тревожите, няма да имате нищо против измененията във вашите личности. Ще живеете много по-щастливо и доволно, отколкото досега.

Джан усети как нещо кисело се надига от стомаха й.

— Майко Богиньо, искаш да ни превърнеш в Елои!

— Но какви са тези Елои, дето все говорите за тях? — нервно попита Айла.

— Не, няма да се превърнете в Елои — каза Фибъс. — Промените във вашата ДНК ще бъдат минимални.

— Не ми пука колко малки ще бъдат, не ги искам! — изкрещя Джан.

— Боя се, че не можеш да избираш. Не е възможно да оставим човечеството, каквото е сега, и да изпълняваме дълга си към Елоите.

— Кажи ни, какви ще бъдат тези промени? — помоли Робин.

— Ще засегнат преди всичко вашия вроден инстинкт за агресия. И ще решат проблема, който е измъчвал вашия вид от десетки хиляди години. Вие самите сте признавали съществуването му и от началото на историята си сте измисляли религиозни догми и закони на обществото, за да се справите с него. Те обикновено се оказвали достатъчни, за да се установи във всяко общество действащ сбор от правила за поведение, но са безполезни в общуването с хора, които са извън това общество или дори група. На думи се прекланяте пред неприкосновеността на човешкия живот, но само докато говорите. Маймунската ви същност, спотаена не много надълбоко в психиката ви, и за миг дори не се съобразява с този идеал, ако сте застрашени самите вие, или семейството ви, племето ви, расата ви, вярата ви, нацията ви, класата ви, кастата ви или даже вашия пол. Тогава проявявате способността си буквално да „обезчовечавате“ своите противници, така отпадат моралните задръжки и си позволявате да извършвате всякакви жестокости спрямо представители на собствения ви вид. Винаги сте правили това и ще продължите да го правите, ако не ви променим.

— Казваш, че още сме маймуни, въпреки всичко, което сме постигнали?! — избухна Жан-Пол.

— Всичко, което сте постигнали, Жан-Пол, е почти пълното унищожение на човечеството и планетата. Ако ви оставим да правите каквото пожелаете, несъмнено ще довършите започнатото. Да, вие още сте маймуни. Генетично сте почти еднакви с шимпанзетата. Съвсем дребни разлики в ДНК ви разделят като видове. Признавам, тези дребни разлики са решаващи. Те са позволили да станете един много успешно приспособил се вид. Бързият растеж на вашите умствени способности и развитието на езика са ви дали огромно предимство. Вие можете да предавате от поколение на поколение изключително сложна информация, включително и новопридобитата. Това ви е дало възможността твърде бързо да се приспособявате към промените и новите опасности в околната среда, без да разчитате на бавния процес на естествената еволюция. Вече не сте зависели от законите на естествения подбор. Спрели сте своята еволюция, освен в дреболии като цвета на кожата, когато сте се приспособявали към разликите в климата при заселването си по света.

В това е ключът във вашия проблем. Умната агресивна маймуна, идеално приспособена за оцеляване в праисторическия свят преди възникването на селското стопанство, станала анахронизъм, когато светът бил пренаселен от все по-сложни общества с все по-сложни технологии. Би трябвало да се развие нов човешки вид, който да е подходящ за новия свят, създаден от вас, но вие не сте се поддавали на натиска на еволюцията и сте контролирали околната си среда, значи това било невъзможно.

— Значи ще свършиш малко работа вместо нас, а? — каза Джан. — Ще ни хванеш за гъза и ще ни бутнеш нагоре по дървото на еволюцията?

— Използването на дървото като образ на еволюцията е грешка. Все пак, права си, аз ще ви променя. Ще имате морални правила, генетично заложени във вас.

— Правила, съчинени от тебе, от компютърна програма? — Жан-Пол прихна зло.

— Смятам, че те са за предпочитане, и то за ваше добро, пред правила, съчинени от човешкото същество — каза Фибъс. — Аз поне не заемам ничия страна.

— Майко Богиньо!… — изръмжа Джан. Представи си безкраен списък от ненарушими Заповеди… Заповед номер триста четиридесет и четири: Никога не говори с пълна уста. Заповед номер триста четиридесет и пет: Винаги изяждай всичко, което ти сипят в чинията… особено мразеше тези две неща като дете.

— И колко дълъг ще бъде списъкът с тези правила?

— Няма да бъде списък. Основната форма ще бъде повишено чувство за съпреживяване към себеподобните. Поради това няма да бъдете способни на постъпки, водещи до смъртта или страданията на някой друг — важно каза Фибъс.

Джан се намръщи.

— Още отсега виждам доста проблеми, ако бъдем биологически принудени да изпълняваме това буквално. Не се съмнявам, че много пъти резултатът ще бъде обратен на желания от тебе. Искам да кажа, какво ще стане, ако трябва да бъде убит някой, който страда непоносимо? Ами ако се налага аборт, за да бъде спасен живота на бременната жена?

— Предвидила съм и възникването на подобни положения. Какви действия да бъдат предприети, ще определя сериозната и честна преценка на индивида или групата. Няма да станете безмозъчни роботи.

— Като го чувам от тебе, не ми звучи много утешително — каза Джан.

Възпитаният в католическата вяра Жан-Пол каза:

— Но ти ни отнемаш основното правило на човешките същества — правото на избор между доброто и злото. Отнемаш ни дадената от Бог свободна воля.

— Няма основни права, те са само спорни и временни правила, определяни от всяко общество. Нито пък съществува свободна воля, както вие я разбирате. Не съществуват добро и зло, както…

— … ние ги разбираме. Ясно — ядно каза Жан-Пол.

— Настроени сте враждебно. Това трябваше да се очаква. Но вече ви казах — щом настъпят тези промени, вие няма да им се противите. Да ви дам пример — страхът често води до агресия. А отсега нататък вие ще се страхувате по-малко.

— Страхът е необходим за оцеляването — напомни Джан.

— Казах, че ще се страхувате по-малко. Но ще запазите способността си да се пазите от истинската опасност.

— Нищо от плановете ти не ми звучи добре! — каза Джан и тръсна глава.

— Ние само правим още няколко крачки напред в човъркането из вашата ДНК. Вие хората сами сте започнали това в средата на двадесет и първия век, когато сте създали Висшия стандарт. Увеличихте продължителността на живота си, усъвършенстване имунната си система и даже променихте психиката си. Премахнахте хроничната депресия и изменихте мозъците си така, че да не се поддават на вирусните и генетичните причинители на шизофренията. По този начин изчезнаха всички разновидности на тази болест… А после твоите предшественички, Джан Дорвин, стигнаха още по-далече в първите години на Минерва. Жените станаха по-едри и силни физически, и малко по-мъжествени в чувствата си. А мъжете на Минерва станаха по-дребни, по-малко агресивни и не толкова склонни към борба — крачка в правилната посока, но е трябвало да продължите.

— Майко Богиньо! — изхълца Джан. — Аз ти подхвърлих тази идея, нали? Затова бяха всички въпроси на Дейвин за Минерва и нейните мъже!

— Да, ти направи ценен принос към схемата ни — призна Фибъс. — Разказа ни за отклоненията и ние създадохме генетично звено за сигурност, което ще предотвратява по-нататъшните мутации в променената ДНК. Но ние винаги сме обмисляли възможността да променим същността на човечеството, ако то се превърне в заплаха за Елоите. И затова създадохме и изследвахме множество човешки същества от вида преди Висшия стандарт. Те бяха подходящи за целите ни поради по-късия си живот. — Фибъс се обърна към Робин. — Рин, ти беше последното ни творение от този вид.

Робин пребледня от удара.

— Но нали винаги ми казвахте, че съм резултат от грешка в лабораторията!…

— Рин, ние никога не правим грешки. Ти беше полезен за последните етапи на нашите изследвания, но преди да избягаш с Играчката, наближаваше етапа, когато заради безопасността на Елоите щяхме да те поддържаме непрекъснато в упоено състояние.

Робин тежко се отпусна на леглото.

— Направо не мога да повярвам! Казваш, че ще живея някакви си шейсетина години… че ще остарявам!

Фибъс му каза:

— Ако желаеш, ще те превърнем във Висш стандарт.

— Да… да… — припряно отвърна той. Погледна Джан. — Моля ви, направете това.

Джан седна до него и го хвана за ръката.

— Добре ли си?

— Да… само че беше толкова неочаквано. Винаги съм си мислил… — Той поклати глава. — За тях съм бил само жалко опитно зайче.

Джан добави:

— Което щяло да бъде в „упоено състояние“. И затова не те излекуваха както трябва, когато те върнах там с Играчката. Много интересно, веднага стана потентен, щом се махна от станцията…

— Така е — призна Фибъс. — Преценихме, че тъй като напуска Шангри Ла и едва ли ще се върне, можем тайно да възстановим неговата мъжественост.

Джан яростно изгледа Фибъс.

— И ти на нас ще предлагаш вродени морални правила. Ама че е смешно. И всичко това се прави в името на онези смрадливи призрачета под ледения шелф. Ще ми се да повърна.

— Всичко ще ти се вижда много по-добро… след това.

— Да бе, очаквам го! — недоверчиво каза Джан. — И освен съпреживяването към другите хора и отслабването на страха, какви други минимални промени в нас си предвидила?

Фибъс като че се поколеба, преди да отговори. Джан се настрои още по-неприязнено.

— За да постигнем желаният резултати в усиленото съпреживяване и намалената агресивност, ще трябва да стесним спектъра на вашите чувства. Така да се каже, ще отрежем крайности и от двете му страни.

— А може ли, така да се каже — саркастично попита Джан, — да навлезеш и в подробностите?

— Няма да преживявате толкова дълбоко — отвърна Фибъс. — Няма вече да изпитвате крайности в страстите си. Признавам, това ще засегне и положителните ви емоции, а не само отрицателните.

— С други думи, ще притъпите нашите чувства — каза Робин.

— Ти го разбираш така, но не и аз — каза Фибъс.

— И аз го разбирам така — каза Джан. — И кога ще започне гнусната ви програма за промени?

— В твоя случай, както и с останалите в този кораб, тя вече започна. Вече сте заразени със съответния изкуствен вирус. Промяната ще бъде постепенна и ще минат около три месеца, преди да завърши.

Потресената Джан едва отвори уста.

— Този вирус вече е в нас? Майко Богиньо!… — Тя стисна силно ръката на Робин.

— Скоро ще разпръсна вируса във въздуха, за да проникне и в хората на земята. А космическите хора, когато корабът им бъде поправен, ще разнесат вируса в орбиталните станции и марсианските колонии. Дълбоко заложени в тяхната психика хипнотични заповеди ще ги накарат да посетят всички обитавани от хора места в Космоса, рано или късно. А аз ще обиколя света с Небесния Ангел и ще разпръсна вируса, така ще бъдат заразени всички хора.

Джан не знаеше какво ще последва, но имаше нужда да направи това, колкото и безсмислен да беше нейният жест. Тя стана, отиде при Фибъс и с все сила заби юмрук в устата й. Чу много приятния удар на кокалчетата в плътта и Фибъс се стовари по задник на пода. Макар че всичко това беше само компютърно внушение в мозъка на Джан, тя се почувства великолепно от гледката — Фибъс, седнала на пода със стреснато изражение на лицето, а от устата й потече струйка кръв.

— Трябваше да направя това, докато все още ми се искаше — каза Джан и разтри изтръпналата си ръка.