Джон Броснан
Краят на небесните господари (32)

Глава тридесет и втора

В сивкавата светлина на утрото капитан Вюшков се насилваше да вижда нещата само откъм добрата им страна. Единствената друга възможност беше да се завре в храстите и да си пръсне главата. Дълбоко си пое дъх, поизпъна се пред събрания екипаж и войниците до кораба и заговори колкото може авторитетно в тези обстоятелства:

— Положението ни не е толкова лошо, колкото изглежда. На кораба са причинени повреди, но те могат да бъдат поправени. Както ми съобщиха, за по-малко от месец. И макар че понесохме загуби, можеше да стане и много по-зле.

„Така си е, ако онова нещо, което ни нападна, не стреляше само по лъчевите ни оръдия, сега всички да сме трупове.“ Същото бе станало и в града. Бяха унищожени всички излъчватели, но нищо друго. Е, ако не се брои радарната кула на Палмира. Собственият им радар също не работеше. Единствената добра новина се оказа потвърждението, че брат Джеймз е застрелян. Поне той вече нямаше да му създава неприятности.

— Все още разполагаме с личното си оръжие и контролираме положението в Палмира — „Но докога?“ — И когато дойде онова нещо, ще бъдем готови да го посрещнем! Така ли е, мъже?!

Всички го гледаха с каменни лица. Един войник вдигна ръка.

— Моля за извинение, господин капитан, но според вас какво беше „онова нещо“?

„Майната ти!“

— Ъ-ъ-ъ… Някаква нескопосана летяща машина, сглобена от тукашните хора. Смятам да разпитам днес някои от тях, за да науча къде я крият. После ще нападнем и ще я унищожим, преди да е излетяла.

Той спря. Последва мълчание. Насекомите бръмчаха досадно край лицето му, отпъждаше ги и чакаше някой да каже нещо. Накрая заговори един войник, но толкова сухо, че Вюшков се вбеси:

— А какво ще стане, ако това нещо се върне и ни нападне, преди да сме готови, както стана днес?

— Тогава ще очаквам от тебе да стреляш и да го свалиш, човече! — излая Вюшков. — Имаш оръжие, а на дневна светлина ще можеш да го видиш! И това се отнася за всички ви!

— Ами ако е невидимо? — попита друг.

— Я не дрънкай глу…

Не продължи. Едва подухващият откъм океана бриз носеше със себе си дълбоко бучене. Той се обърна и се вгледа в мъглата на ранното утро, запълваща небето. Далече навътре в океана смътно се забелязваха очертанията на нещо. Беше голямо. Бученето се чуваше по-ясно. Огромният предмет излизаше от мъглата.

— Исусе!… — Вюшков се задъха.

— Но какво е това? — попита някой зад него.

— Небесен Господар — тихо отговори Вюшков.

Струваше му се, че отдавна гледа грамадния призрачно бял въздушен кораб, надвиснал от мъглата. Сковаваше се от потискащата му необозримост. Успя да се отърси от вцепенението. Извърна се към хората си, вдигнали изцъклени погледи към пришълеца и им извика:

— Хайде, мъже! Заемете бойните си позиции! Когато навлезе в обсега на лъчевите ви пушки, стреляйте!

Неколцина се размърдаха, но вниманието на Вюшков внезапно се отклони — към земята падаше птица, пърхайки безпомощно. Беше папагал, едва помръдваше. После замря. Вюшков се взираше в птицата. Тази случка като че имаше неимоверно значение, но той още не разбираше защо…

Тогава хората му започнаха да припадат един след друг.

 

— Очите ми… очите ми… — стенеше Жан-Пол.

— Всичко е наред… вече няма страшно… всичко се оправи — успокояваше го нечий глас.

Айла. Той отвори очи. Можеше да вижда светлината. Бяла светлина. Вдигна ръце пред очите си. Виждаше ги. Виждаше! Гърч мина по тялото му, когато си спомни. След като хирургът освободи Майлоу, онзи веднага поиска от Жан-Пол да му каже какво е говорила Джан Дорвин. Жан-Пол отказа, а Майлоу спокойно заби палец в лявото му око и го смаза. От страшния вик една сестра тичешком се втурна в стаята. Жан-Пол не видя какво й направи Майлоу. После чу заплахата, че ще загуби и другото си око, ако не се разприказва. Обезумял от болката и страха, Жан-Пол повтори думите на Джан Дорвин… а Майлоу смаза и дясното му око. Излезе и го остави в мрака, безпомощен и смазан от страданието. Не спираше да пищи. Не знаеше колко време мина, преди да чуе гласове. После в ръката му се заби игла. След това не помнеше нищо.

Той седна, целият в учудване и облекчение. Айла стоеше до леглото. Беше облечена в дълга бяла памучна роба. Видя, че са облекли и него с нещо подобно. Айла му се усмихваше лъчезарно. Жан-Пол се огледа. Намираха се в огромна бяла зала, която сякаш продължаваше до безкрай. Виждаше много легла, а между тях — чудати машини. Изведнъж се сети какво е направил току-що. Седна! Боже, отново усещаше краката си! Но какво означаваше всичко това?… Погледна Айла умолително.

— Само не ми казвай, че ми се привижда! Нещо като халюцинация, в която се сбъдват всички желания. Или съм умрял и вече съм в онова място, където не се надявах да попадна?

— Въобще не позна — разсмя се Айла.

— Ами къде сме тогава?

— В Небесния Ангел. В кораба на Джан Дорвин, макар че още не съм я виждала.

— Не разбирам… пак се чувствам добре… И виждам.

— Как пострадаха очите ти?

— Майлоу — отвърна той с изкривено лице. — Не искам да говоря за това. Поне засега. Но кой направи тези чудеса с мен?

— Тук имат машини…

Айла посочи най-близката, която се състоеше от широк бял пластмасов цилиндър, обкичен с проводници и туби.

— … и те правят здрав всеки. Знам, защото и аз се събудих, точно когато излизах от една машина.

— А ти защо беше?…

— Онези от Космоса ме пребиха. Почти до смърт. Мислех си, че накрая ще ме убият. Искаха да знаят какво представлява летящата машина на Джан Дорвин.

— Каза ли им каквото знаеше?

— Само това-онова. Измислях си, за да подплаша техния началник. Май се хвана на въдицата.

Жан-Пол усети как го гризна чувството за вина. За разлика от него, тя не беше проговорила. И все пак, би казал каквото и да е, за да не ослепее. Спусна краката си на пода и бавно стана от леглото. Освен леката слабост нищо не го притесняваше. Усмихна се на Айла, която го прегърна през кръста, за да го целуне.

— Имаш ли представа какво е станало долу, откакто пристигна това чудо? — попита той.

— Не. Разпитах някои хора тук, но не помнят нищо. Знаеш ли, тук има и от нашествениците. И от твоите хора.

— Моите хора ли? — смутено повтори той. — Но нали всички бяха прогонени в пустошта.

— Тези са от обгорените, които още лежаха в болницата. И сега са напълно излекувани, като тебе. Нямат никакви белези. — Тя посочи с пръст. — Ей там са.

— После ще отида да поговоря с тях. Но първо искам да разбера какво става. Хайде да видим можем ли да намерим Джан Дорвин.

Тя тръсна глава.

— Не можеш да излезеш оттук. Няколко души опитаха, но нищо не стана.

— И какво ги спря?

Айла се огледа през рамо и каза:

— Онези неща.

Той също погледна и едва не закрещя. По прохода към тях тупуркаше паяк. Той дръпна Айла зад себе си и трескаво се озърна за някакво оръжие. Айла се засмя и докосна рамото му.

— Не се плаши, няма да ти сторят зло. Това е една от тукашните медицински сестри.

— Сестри? Да не си полудяла?! — извика той с втренчен в паяка поглед. — Та това е паяк!

Роботът спря пред него.

— Добро утро, Жан-Пол. Надявам се, че сега си по-добре. Ако желаеш нещо за освежаване — храна или напитка, моля те, кажи ми предпочитанията си.

Паякът говореше с женски глас, но за щастие не приличаше на Ашли. Жан-Пол само разглеждаше изумено робота, който събуждаше толкова мрачни спомени у него. Айла го сръга в ребрата.

— Хайде де, казвай какво искаш.

Жан-Пол преглътна и успя да се справи с гласа си.

— Ами, хъм, много ми се пие кафе. Черно.

— Няма проблеми. Ей сега ще се върна — съобщи паякът и забързано се отдалечи.

Жан-Пол го проследи с поглед и се обърна към Айла.

— Ти сигурна ли си, че ми каза истината? Не съм ли умрял?

 

Джан се събуди с бучене в ушите. Отначало не разбираше къде беше, но позна вътрешността на медицинската машина. Защо беше тук? О да, нали си беше отхапала върха на езика. Но май вече се беше погрижила за това…

Люкът на машината се разхерметизира и люлката с тялото на Джан се плъзна навън. Главата й се появи последна в бялата светлина. Усмихна се на чакащия Робин, но малко се учуди от неразбираемото облекчение, с което оглеждаше тялото й. Тя се надигна на лакти.

— Какво ти става? Страх те е машината да не е отрязала някое от любимите ти парченца?

Той премигна и каза:

— Не, помниш ли?

— Кое трябва да помня?

— Няма значение — той се наведе и я целуна. — Как си?

— Чудесно — каза тя и добави: — Но като се замисля, май съм доста възбудена.

Тя се отпусна по гръб и го прегърна през врата, искаше да го дръпне върху себе си. Но Робин внимателно се освободи от ръцете й.

— И на мен ми се иска, но сега нямаме време. Пък и не е това мястото. Още не си забелязала, но не сме сами.

Учудена, Джан веднага седна. Робин беше прав. В лазарета се виждаха немалко хора.

— Кои са тези? И откъде са?

— От Палмира. Повечето са местни жители, някои са от космическите хора, има даже неколцина оцелели от свален Небесен Господар. — Той махна към леглото до медицинската машина. Тя видя на него част от дрехите си, сгънати грижливо. — По-добре се облечи. Много неща се случиха.

— Веднага, господарю — тя стана от люлката. — Ще си направиш ли труда да ми обясниш как се оказах в машината. Последното, което си спомням, е… — Тя се запъна, загледана в бельото, което трябваше да облече. — … Последното, което помня, е как тръгнахме с тебе към Палмира. После всичко ми се губи. Кога беше това?

— Вечерта на онзи ден.

— Майко Богиньо! — Тя докосна челото си. — Загубила съм два дена.

— По-голямата част от тях загуби в тази машина. Когато трябваше да тръгваме от Палмира, ти пострада сериозно.

— Колко сериозно?

— Прекалено.

Джан го изгледа недоверчиво, дръпна ръце от леглото и се зае да изучава тялото си. Взря се съсредоточено и в двете си ръце, сравни с гърдите си дясната.

— Ако не броим тази ръка, цялата съм розова като новородено.

— Моля те, облечи се — въздъхна Робин.

— Кажи ми истината… какво ми се случи?

Той си пое дъх.

— Джан, убиха те.

— О! — тя се отпусна на леглото. — Значи толкова сериозно било.

— Ако не възразяваш, ще ти спестя гадните подробности. Фибъс ги изтри от паметта ти. За съжаление не ги изтри и от моята.

— Виждаш ли, това наистина е Джан Дорвин! Нали ти казах!

Джан изви глава — към нея идваха мъж и млада жена. И двамата облечени в болнични роби. Момичето се отличаваше с красотата си, мъжът също беше симпатичен, макар и малко кльощав и мрачноват. Беше чула гласа на момичето. Струваше й се смътно позната отнякъде.

— Срещали ли сме се с вас? — попита Джан, сети се, че е гола и припряно започна да се облича.

— Но разбира се — отговори момичето. — В болницата на Палмира. Не си ли спомняш? Ти ми спаси живота. Иначе Майлоу щеше да ме убие.

Джан навлече туниката си презглава.

— Майлоу ли каза? Да не е избягал от Небесния Ангел?

— Не знам за Небесния Ангел — обади се мъжът, — но от болницата избяга, след като ти си отиде. Но преди това копелето… това копеле… — Не можа да продължи.

Джан се взря в него смутено. И той вече й изглеждаше познат. Спомнянето на Майлоу дръпна някаква хлабава връзка в паметта й. Да, имаше Майлоу… На онзи тъмен бряг, но не тукашния Майлоу. Всичко бавно се проясни. Все пак не беше всичко. Спомни си как влезе във водата, заплува и после… нищо.

— Сега си припомних и вас, и какво стана — тя стрелна Робин с поглед. — Не всичко, разбира се.

— Радвам се да те видя жива и здрава — каза й Айла. — Много се тревожих за тебе. Забравих да те предупредя за онези морски чудовища.

— Какви морски чудовища?

— Достатъчно — бързо се намеси Робин. — Моля ви, да не говорим повече за това. — Той погледна многозначително Айла. Тя сякаш не го разбра, но не продължи.

Жан-Пол каза:

— Добре, да поговорим за самите нас. Какво става в момента? И какво стана долу, в Палмира? Какво стана с нашествениците?

Джан вдигна рамене.

— Не питай мен. Току-що се събудих. Робин, ти знаеш ли нещо?

— Не е кой знае колко. Знам, че сега Фибъс владее положението в Палмира. Използвала Играчката, за да унищожи лъчевите оръдия и да повреди кораба. После закарала Небесния Ангел над брега и използвала някакъв газ, за да приспи всички. След това спуснала долу множество роботи. Те взели оръжията на космическите хора и сега наглеждат какво става там. Всички нашественици са събрани на едно място, отделно от местните жители.

— Ще ми се да съм наясно какво прави онзи Майлоу — каза Джан. — Няма да има спокойствие, докато не бъде затворен като нашия тук.

— А аз няма да имам спокойствие, докато не умре — нетърпеливо каза Жан-Пол.

— Тревожа се за баща си — намеси се и Айла. — Кога ще можем да си отидем у дома?

— И аз не знам — призна Джан, но не виждам причина Фибъс да ви задържа и досега тук.

— И още не ти е известно какви са по-далечните й планове за Палмира? — попита Жан-Пол.

— Нямам представа. Защо да не попитаме самата нея… Фибъс, слушаш ли нашия разговор?

Фибъс се появи пред Джан, Айла и Жан-Пол се стреснаха.

— Да, Джан. Разбирам, че сте загрижени за съдбата си, както и за съдбата на другите хора на планетата. Ще ви кажа.