Джон Броснан
Краят на небесните господари (24)

Глава двадесет и четвърта

— „Сега отлитаме в безкрайна си-не-ваа…“ — Майлоу влезе в стаята с гръмогласна песен.

Отец Шоу седеше на малката масичка и четеше своята опърпана Библия, напоследък почти само с това се занимаваше. Вдигна уплашено очи при шумното нахълтване на Майлоу. През последните дни изглеждаше болнав. Загуби два-три килограма от теглото си, лицето му имаше измъчен вид. Не можеше да спи добре, защото се боеше, че Майлоу ще го убие. Майлоу наистина обмисляше дали да не го убие, както спи, но реши да отложи щастливото събитие.

Просна се на леглото си и дружелюбно каза:

— Всичко ли е опаковано и готово за върховното приключение? Само след броени часове поемаме по пътя си.

Отец Шоу облиза изсъхналите си устни.

— Кога ще го направиш?

Майлоу се престори, че не разбира.

— Какво да направя, скъпи Отче?

Отец Шоу пак облиза устни.

— Кога ще ме убиеш?

Майлоу вдигна вежди.

— Да ви убия? Горкичкият аз, нима отново се връщате на тази вмирисана от старост тема? Май наистина ви е прихванала параноята.

Свещеникът безмълвно го гледаше. После каза:

— Няма да се измъкнеш безнаказано. Бог ще те накаже.

— Уверен ли си в това? Че онзи Господ, на който се кланяш, създателят на цялата вселена, си прави труда да се занимава с тебе? Това е една от причините толкова да се гнуся от вас, лицемерни задници такива, защото сте идиотски себични! Както говорите, ще излезе, че някога сте учили в един колеж и сте спали в една стая с вашия Бог.

— Богохулството само ще влоши съдбата ти — каза Отец Шоу, но брадичката му трепереше.

— Ще поема този риск. А ти би трябвало да се подготвиш за великото ни начинание на планетата-майка. Само помисли колко мънички кални душички те чакат да ги спасиш в името Божие.

— Земните хора не ще изкупят греховете си. Ти също.

— Бре, бре, не е много подходящо това отношение за свещеник. Нали единствената цел на твоето участие в експедицията е да прецениш степента на падението на земните хора?

— Единствената причина да съм тук си ти! — каза Отец Шоу с по-силен глас. — Вече виждам това. Ти състави този план. Ти предложи на Отец Маси да изпратим представител на Земята, но само, за да стане той средство ти да стигнеш до Земята. Тук няма никаква нужда от мен! Никаква!

Майлоу стана от леглото, отиде при Отеца и го потупа лекичко по темето. Отец Шоу се сви.

— Напротив, много си ми нужен. Поне засега.

Отец Шоу вдигна очи към него.

— Моля те, нека остана тук — прошепна той покорно. — Не искам да отида на Земята. Не искам да идвам с тебе. Пусни ме да се върна в Белведере. Обещавам, на никого няма да кажа за тебе. Кълна се в душата си, няма да кажа.

Майлоу сви устни, за да изрази неодобрението си.

— По-внимателно — предупреди той. — Не рискувай безсмъртната си душа с обещания, които не можеш да спазиш.

— Но аз се заклевам! — викна Отец Шоу. — Нищо никому не ще кажа! Само ме пусни, моля те!

— Добре де, добре.

Отец Шоу зяпна. Майлоу видя, че зъбите му са твърде пожълтели. И личната хигиена на свещеника напоследък беше позападнала.

— Истината ли казваш? — прошепна Отец Шоу.

— Разбира се. Можеш да се върнеш в Белведере. Свърши каквото трябваше.

Отец Шоу изненада Майлоу, като сграбчи ръката му и я покри с целувки. Започна да вика задъхано:

— Благодаря! Благодаря! Благодаря!…

Не се знаеше докога може да продължи това, но Майлоу го потупа по рамото.

Свещеникът пак вдигна очи към него, бяха пълни със сълзи на облекчение.

— Да?

— Това беше майтап — каза Майлоу и му намигна. — Никога не бих те изпратил обратно в ужасната скука на Белведере. Ще дойдеш с мен, тъпако. Чудничко ще си прекараме.

С развеселено любопитство Майлоу наблюдаваше как лицето на Отец Шоу сякаш потъна навътре. Свещеникът закри очите си с длани, отпусна глава на масата и зарида. Майлоу се върна на леглото си. Пееше.

— „Сега отлитаме в безкрайна синева“…

 

Начинът, по който изкрещя името му, го спаси. Този вик би спрял и нападението на гигантско влечуго. Робин се закова на място точно в мига, когато дървото изплющя към него с пипало, движещо се с недоловима за окото бързина. Краят на пипалото изсвистя във въздуха там, където трябваше да се намира Робин, пропусна го на сантиметри. Той не го видя, главата му беше обърната към Джан, но усети раздвижването на въздуха и навреме рязко се изви към дървото, успя да види как пипалото се прибра. Джан насочи лъчевия пистолет и изкрещя отново:

— Назад! Назад!

Той заотстъпва несигурно. Джан стреля по стъблото. Лъчът се заби дълбоко, дървото се разтресе. Този път две пипала посегнаха към Робин, но той вече беше излязъл от обсега им. И също измъкна оръжието си. Натисна спусъка. Гърчовете на дървото се усилиха. Пипалата се мятаха лудо.

— Не спирай! — извика Джан.

В този миг видя, че земята около дървото започна да се вдига. Тъмна пръст изригна около стъблото, което се раздвижи. Нагоре. „Майко Богиньо!“ Джан осъзна какво ставаше пред очите й, но не можеше да повярва. „Дървото се опита да изтръгне корените си!“.

Стъблото димеше, двата лъча от пистолетите на Джан и Робин неспирно го насичаха. Големите извити шипове, на които нанизваше жертвите си, излязоха навън. Вече се виждаха корените в разхвърляната пръст. Но не бяха корени… по-скоро огромни мускулести крайници, завършващи с нещо като ръка или стъпало, всяка с по три широки заострени нокътя. Един, после още един от крайниците се протегнаха напред и се заби в земята. Съществото опитваше да избяга от враговете си. Джан премести лъча към „корените“, започна да ги реже. Дървото се разтърси, листата му зашумяха. Пипалата все така се мятаха наоколо. Внезапно се чу силен пукот, дървото се наклони към тях.

— Бягай! — викна Джан, но този път нямаше нужда да предупреждава Робин.

Беше видял опасността и спринтираше като обладан от зли духове. Тя също побягна.

Пронизително свистене прониза въздуха, земята се разтресе от падането на дървото. Джан спря и се обърна. Върхът беше между нея и Робин, който стоеше и гледаше. Листата още шумоляха, пипалата потръпваха, но слабо.

— Стреляй — каза на Робин и насочи лъча в короната на дървото.

Когато овъглената твар затихна, Робин внимателно я заобиколи и дойде при Джан.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той и смръщи нос от острата смрад. Джан се закашля.

— Камшично дърво. Но досега не бях виждала толкова голямо. И никога не съм виждала някое да вади корените си от земята и да върви.

— Камшично дърво? Какво означава това?

— Още една весела играчка, наследство от Генетичните войни. Хибрид между растение и животно. Може би е повече животно, отколкото растение. Наподобява различни видове дървета. Когато животно или човек мине наблизо, то ги хваща с пипало, набучва ги на шиповете си и бавно изсмуква телесните им течности, докато от тях остане само суха обвивка. После ги захвърля надалече, за да не уплаши следващата жертва. Ти имаше късмет, че не опита целия процес.

— Знам — каза той и обърса потните сажди от челото си. — Ако не беше извикала навреме…

— Видях движение. Дотогава въобще и през ум не ми минаваше, че може да е камшично дърво. Казах ти, не бях виждала толкова голямо.

— Нов вид ли е? Или мутант?

— Нещо такова трябва да е. Около Минерва камшични дървета се намираха в изобилие, но не съм чувала някой да е виждал гадините да ходят. — Тя пъхна пистолета под колана си. — Ще трябва да вземем проба от него, преди да тръгнем, но нека изчакаме малко. Искам да съм сигурна, че е мъртво, преди да се разхождаме около него.

— И на мен ми се иска да съм сигурен.

Стигнаха до края на площада, Джан намръщено се оглеждаше. После лицето й се проясни.

— Май вече знам къде сме. Това е северната страна на площада. — Тя се обърна и посочи покритите с гъбички развалини на голяма сграда.

— Това преди беше Залата за събрания. Помня, че видях прякото попадение на бомбата в нея. — Пак застана с лице към площада. — А там… — Сочеше една от големите ями. — … там беше платформата… където Началничките, сред тях и майка ми, стояха, за да отдадат официално почит на Небесния Господар, когато идваше да си прибира данъците. Там също падна бомба. Повече не видях майка си…

Гласът й се прекърши. Робин я прегърна.

— Не мисли за това, щом те наранява.

Тя се притисна в него.

— Трябва. Дължа това на паметта на моята майка. И на останалите. Алза, Хелън, Саймън… даже на Марта.

— Марта ли?

Джан се усмихна едва забележимо.

— Марта беше шимпанзе.

— Близка приятелка или даже член на семейството?

Джан се разсмя въпреки настроението си.

— По-скоро наемна работничка — каза тя, спомняйки си малко гузно колко често се ядосваше на Марта. — Майко Богиньо, сякаш е било толкова отдавна…

Тя се дръпна от Робин и отново огледа площада. Махна с ръка към отсрещната му страна.

— Това е кръчмата, каквото е останало от нея. Бях на покрива й през онзи ден… когато се случи бедствието. След като изстреляхме нашите жалки ракети по „Господаря Панглот“, започнаха да падат бомбите. Видях как една от тях проби покрива на кръчмата, после и аз пропаднах в дупката… — Посочи друго място. — Голямата яма, ей там… Там беше храмът на Майката Богиня. Беше направен изцяло от дърво… свещено дърво… значи е изгорял до въглени и пепел.

Тя въздъхна, хвана Робин за ръката и го поведе по улицата. Беше призрачно тихо, гъбичките, покрили стърчащите останки от града, заглушаваха звука от стъпките им. Нямаше нито птици, нито насекоми.

— Къде отиваме? — попита той.

— Искам само да направя малко поклонение, после си събираме пробите и си отиваме.

Учуди се, че нейният дом си стоеше наглед невредим под килима от гъбички, защото повечето сгради около него бяха изравнени със земята. Изгори с пистолета израстъците по входната врата, и двамата си запушиха носовете от мръсната миризма на горящите гъбички. Дървото отдолу беше изгнило, разпадна се още при първия ритник. Робин тръгна след нея и каза:

— Бъди предпазлива, всичко това може да се срути върху главите ни.

— Знам. Защо не ме почакаш отвън? Няма да се бавя.

— Не, ще остана с тебе — каза й той.

— Благодаря — доволно каза тя.

Бавно минаваше от стая в стая. Холът, стаята на майка й, нейната… кухнята.

В утрото на онзи последен ден тя се скара с майка си, защото Мелиса й даде малката бомба и заповяда да се предаде на Небесните воини, ако атаката им срещу Небесния Господар се провали. „Ти не си ми вече майка“, каза Джан накрая и Мелиса й зашлеви плесница. Всъщност това бяха последните думи, които размениха. Джан не можа да й се извини. Сега, във влажната стая с проядени от гъбичките мебели, тя каза меко:

— Мелиса… мамо… съжалявам…

Джан влезе в Играчката, за да вземе контейнера за пробите. Озадачи се, когато и Робин се вмъкна след нея. Обърна се към него, когато той се изправи пред вътрешния люк.

— Какво правиш? Нали ти казах, че аз ще взема контейнера.

Той се настани до нея на пилотското кресло. Макар че кабината беше разширена, за да се чувстват по-удобно двамата, все пак си оставаше тесничка.

— Остави засега контейнера. Трябва да се заемем с нещо по-важно.

— Така ли? Какво е то?

— Това — каза той, обви ръцете си около не я и я целуна, както й се стори, с истинска страст.

Тя се смая, въобще не се надяваше, но след изненадата започна да отвръща на ласките му. Телата им се преплетоха в креслото. Очакваше я още една много приятна изненада.

Тя леко се дръпна назад.

— Робин! Ти… Ти… си…

В тясната кабина те с мъка се освободиха от дрехите и се любиха трескаво. И след оргазъма Робин бързо си върна ерекцията. Пак се любиха, много по-бавно и с наслаждение. Джан си помисли, че това е най-хубавото й сексуално преживяване. С мъж.

— Ти се върна — прошепна тя, когато лежаха отпуснати на креслото.

След малко излязоха навън с контейнера и започнаха да събират проби от всички видове гъбички, които успяха да открият. Оставиха камшичното дърво за накрая. Джан пристъпи към него предпазливо, едва след като изгори пипалата, които забеляза. Робин стоеше малко по-назад, готов да стреля при първото движение на съществото. Но когато Джан заби свредела на апарата в обгореното стъбло, даже листо не помръдна. Дървото несъмнено беше мъртво.

Джан изпита облекчение, когато най-после Играчката се издигна над площада. Сякаш се освободи от нещо тежко в себе си. Нещо, което притискаше душата й през всички изминали години.

— Сбогом — каза тя.

Минерва бързо се отдалечаваше зад тях.

Играчката се понесе с пълна скорост на юг към Небесния Ангел, който се намираше някъде в Южна Америка. Но бяха минали само няколко минути и Играчката се обади:

— Имам сигнал от радара. Голям летящ обект на осемдесет и три мили в югоизточна посока. Въздушен кораб.

Джан се спогледа с Робин.

— Небесен Господар — каза тя.

— Но нали си махнала всички Небесни Господари от небето над Северна Америка?

— Да. Значи това е някоя Ашли. Предполагам, че е по-добре да видим какво прави.

 

— Позволявате ли да вляза, капитан Вюшков?

Вюшков се обърна към него и кимна.

— Разбира се, братко Джеймз.

Майлоу се изтласка през люка. Помещението беше осветено от редиците екрани с данни. Мъже и една-единствена жена се бяха вързали около тях. Премествайки ръцете си по мрежата на тавана, Майлоу стигна до креслата на капитана и втория пилот.

— Всичко ли е наред? — попита той.

— Абсолютно — отговори Вюшков. — Летателната програма, която използваме, е древна, но и сега е също толкова приложима, както по времето на редовните полети между Земята и Караганда.

Майлоу надникна през един от илюминаторите. Земята го запълваше почти изцяло. „Връщам се у дома. След всички тези години се връщам у дома.“

— Как е Отец Шоу? — попита капитан Вюшков.

— Боя се, че състоянието му не се подобрява — каза Майлоу. — Опитвам се да го убедя, че трябва да взима успокоителни, но той отказва.

— Никога не бях виждал толкова уплашен човек.

— От безтегловността е. Не може да свикне. Същото стана и при полета ни от Белведере до Караганда. Може би след кацането на Земята ще се почувства по-добре.

— Знам, че е странно да си помисля подобно нещо — каза Вюшков, — но останах с впечатлението, че той се страхува от вас, не по-малко от безтегловността.

— Забавно хрумване — Майлоу се разсмя. — Но съвсем неоснователно. Вярно е, той не изпитва симпатия към мен, но няма никакви причини да се страхува от мен.

Вюшков завъртя креслото си и се взря в очите на Майлоу.

— Няма ли?

Майлоу му се усмихна. После каза:

— Обмислихте ли това, което ви казах?

— Нека не го обсъждаме точно сега — Вюшков кимна леко към втория пилот.

Майлоу се наведе напред и заби показалеца си към наближаващата планета. Приближи устни до ухото на Вюшков и прошепна:

— Един ден това може да бъде твое, синко.