Джон Броснан
Краят на небесните господари (2)

Глава втора

В мигащата светлинка на грубо направената газова лампа групата напрегнато се взираше в пластмасовия лист, разпънат върху масата. Върху листа бяха приблизително очертани долните секции на „Господаря Монкалм“. Групата се състоеше от четирима мъже и две жени. Носеха дрехи, съшити от всякакви кожи. В склада беше студено. Ашли беше изключила отоплението в целия кораб, заедно с осветлението.

— Значи се разбрахме? — попита Жан-Пол. Пак посочи коридор „Д“ на долната палуба. — Там ли ще започнем отвличащата атака?

Другите кимнаха.

— Това е най-подходящия път да се доберем до пункта за управление — каза Клод. — Ако хвърлим всички до последния човек в едно нападение там, Ашли няма да има избор — ще прати всички оцелели паяци в коридора, за да пазят входа на пункта за управление.

— Да се надяваме — каза Доминик. Тя погледна неспокойно Жан-Пол. — Ако дори един паяк е останал при компютрите, когато Жан-Пол влезе…

Той й се усмихна ободряващо, макар че същият страх сякаш дереше с нокти мозъка му.

— Не се тревожете, знаем как ще постъпи — каза той колкото можа убедително. — Знаем колко паяка извадихме от строя досега, значи са й останали между девет и единадесет работещи.

— Ако правилно сме оценили колко от проклетите неща е имала в началото — мрачно се обади Ерик.

— Какво друго ни остава, освен да вярваме в това — каза Жан-Пол. Така беше. Той огледа поред лицата им. — Вашите бойци готови ли са?

Те пак кимнаха.

— Всички и всичко ще хвърлим в този коридор — добави Клод. — По дяволите, този път имаме шанс да се справим!

Всички промърмориха нещо одобрително, но Жан-Пол знаеше, че никой не вярва в успеха. Прекалено много опит бяха събрали в борбата с паяците. В теснотията на коридорите даже един-единствен робот беше прекалено опасен. Жан-Пол се изправи. Време беше да свършат.

— Хайде, да се захващаме с това — каза той.

Докато другите един по един се измъкваха от малката зала, Доминик дойде при него.

— Страхуваш ли се? — меко попита тя.

— Можеше и да не питаш — каза той и я погали по бузата с върха на показалеца си. Тя хвана ръката му.

— И аз също се боя — каза тя, целуна го и се притисна в него.

След малко той се дръпна.

— Време е, да вървим.

Обърна се и започна да събира екипировката си. Излязоха заедно. Клод чакаше отвън, държеше дебела намотка въже. Жан-Пол каза на Доминик:

— По-добре да побързаш, за да настигнеш групата си.

Тя кимна, погледна го безмълвно и се отдалечи тичешком. Жан-Пол и Клод тръгнаха припряно към своята цел — малка открита палуба в долната част на корпуса. Жан-Пол излезе треперещ от студ на палубата, опитваше се да не мисли колко невероятно трудна е неговата задача. Ако се провалеше — край на борбата. Макар че хората бяха превзели по-голямата част от огромния въздушен кораб, той все още беше под контрола на Ашли, онази луда компютърна програма. Навсякъде, където минаваха изтръгваха нейните сензори, но тя все пак управляваше повечето основни функции на кораба. Не можеха да се надяват, че тя няма да забие „Господаря Монкалм“ в някой хълм, ей така, от скука. Трябваше да я премахнат. Докато тя не изчезне, хората нямаше да бъдат нищо повече от бълхи в козината на гигантски звяр.

Жан-Пол надникна през парапета. Летяха на голяма височина, това обясняваше и студа. Под себе си не виждаше нищо, освен плътни облаци. Стомахът му се сви, но той се ухили на Клод и весело каза:

— Този път ще стане!

Клод му помогна да пристегне ремъците и провери дали са здраво завързани импровизираните „котки“, които той сложи на ръцете и краката си.

— Когато стигнеш, дръпни здраво три пъти…

— Знам, знам! Няма нужда да ми напомняш. Аз измислих този план, нали така?

Клод като че се обиди и Жан-Пол веднага съжали за думите си. Нервите на Клод бяха не по-малко обтегнати от неговите.

— Не се тревожи! — каза той. — Няма да съсипя всичко накрая.

Той погледна извиващия се нагоре корпус. Тук и на всички други достъпни места по корпуса сензорите бяха методично изтръгнати. За съжаление надолу, където трябваше да отиде той, все още имаше действащи сензори. Трябваше да ги избягва. Дълбоко си пое дъх, нагласи предпазните очила и се прехвърли през парапета. Клод беше завързал края на въжето за една тръба, готвеше се да го отпуска по малко, докато Жан-Пол слиза.

— Щом свърши това, ще се натряскаме жестоко — каза той на Клод, смъкна се надолу и се опита с ритник да забие една от котките в корпуса.

Срещна съпротива. Покритието на външния корпус не беше направено от метал, но все пак беше достатъчно здраво. Опита пак. Този път наточеното острие, вързано за обувката му, се заби. Ритна и с другия крак. Отново успех. Но от многобройните предишни опити знаеше, че му предстои дълга и уморителна работа.

— Довиждане — извика на Клод и площадката се скри от погледа му.

Опитваше се да не мисли за нищо, освен монотонните усилия на слизането. Да измъкне острието на дясната обувка от корпуса, да забие и него; по ред следваше „котката“ на дясната ръка…

Често спираше и поглеждаше надолу, търсеше сензорите. Щом забележеше някой от тях, щеше да му се наложи да се придвижи настрани, преди да продължи надолу. Вече пълзеше под много остър наклон, скоро щеше да заприлича на муха, лазеща по таван. Направо усещаше как притеглянето дърпа тялото му към земята, как напряга остриетата, които единствени несигурно го задържаха върху корпуса. Въпреки студа потта заливаше лицето му, накрая се принуди да спре и вдигна очилата на челото, защото се замъглиха. Знаеше, че ако падне, въжето ще го спаси и Клод ще го издърпа, но това би означавало неуспех на атаката. Той не би имал сили да повтори слизането.

Преживя твърде неприятен момент — за да избегне два сензора, трябваше да мине между тях, върху малкия стъклен купол, покриващ един от лазерите. Ако Ашли забележеше движението, свършено беше с него. Стори му се, че тези няколко метра му отнеха много време, но за късмет куполът остана мъртвешки спокоен.

Пак спря и погледна надолу. Зад извивката на корпуса вече се виждаше дъното на пункта за управление. Време беше за сигнала. Измъкна една от ръцете си, хвана въжето и сякаш натежал като олово, дръпна рязко три пъти. Изви очи към часовника си. 12 и 40 минути. Сега щеше да чака.

Отгоре се чу като удар първият вой на пожарната тревога, включена от Клод за групите нападатели. Битката за коридор „Д“ щеше да започне скоро.

Боляха го ръцете и краката от напрежението, лицето и пръстите му бяха изтръпнали от студа. Жан-Пол можеше само да се надява, че ще успее да продължи спускането. Изчака нетърпеливо да минат десет минути и мъчително поднови пълзенето с гърба надолу. Опитваше се да си представи какво става сега в коридор „Д“…

Най-после стигна прозрачния мехур, обърна се и погледна вътре. Въздишка на облекчение. Нямаше паяци. Но трябваше да се оправя бързо. Ашли вече го е видяла и е извикала помощ. Едва откачи една от бомбите си от ремъците, залепи намазаната с восък основа във вдлъбнатината, където стената на пункта срещаше корпуса, и издърпа предпазителя. После с лудешка бързина запълзя към задната част на пункта за управление. В трескавите си усилия не заби достатъчно дълбоко една от „котките“ и тя внезапно изскочи. Ако не се беше задържал с другата ръка, сега щеше вече да виси под корпуса.

Успя да се добере до целта си. Отвсякъде безмилостно пробляскваха лазери. По никакъв начин не можеха да се насочат под толкова остър ъгъл, че да го улучат. Ашли, която непременно го е забелязала, предприемаше отчаяни, налудничави действия. Добър знак.

Трясък! Взривът не беше силен, но все пак достатъчно мощен. Той запълзя обратно по прозрачния мехур. Имаше само още една бомба — теглото им не позволяваше да вземе три — и ако първата не беше разбила стената на пункта за управление…

Но видя, че е успял. Чудесна голяма назъбена дупка. Отблизо чуваше как вятърът свири в нея, а все още не се появяваха паяци. Стигна до дупката. По-внимателно, каза си, не прибързвай. Би било много глупаво точно сега да направи грешка и да падне. Бавно се промъкна вътре и чак тогава си позволи да скочи на пода. От напрежение коленете му се подгънаха и му се зави свят. През свистенето на вятъра чуваше пронизителния глас на Ашли:

— Копеле гадно! Изчезвай! Ще те убия за това! Изчезвай!

После чу тропота на метални крака. Обърна се навреме — роботът-паяк вихрено се носеше надолу по спиралната стълба. Макар и още замаян, той измъкна тръбната пушка изпод ремъците и се прицели. В оръжието имаше само един заряд… не биваше да греши… Божичко, това нещо се движи толкова бързо! Натисна спусъка. Силен удар, последван от взрив. Нещо прелетя край бузата му. Очите му се насълзиха. Когато можеше пак да вижда ясно, пред него имаше само димящи парчета от паяка. Освободи втората бомба от ремъците и тръгна към компютъра.

— Не идвай насам, неблагодарен лайнар! Отдавна трябваше да ви стоваря на земята, както направиха другите Ашли с техните мързеливи безполезни тъпаци. Махай се! Спри или ще разбия кораба!

Подът под краката му се разтресе силно, носът на кораба се накланяше надолу. Жан-Пол все по-трудно се задържаше на крака, но успя да се добере до компютъра. Прилепи намазаната с восък бомба към пулта.

— Ашли, сега ще отидеш там, където трябваше отдавна, ама много отдавна да си отишла — с наслаждение каза той, докато издърпваше предпазителя.

Запълзя, за да се прикрие в предната част на пункта за управление, а Ашли викаше:

— Не бива да правиш това! Без мен никога няма да се справите с кораба!

— Правили сме това преди, можем да опитаме отново! — отвърна той, докато залягаше зад едно от овехтелите кресла на рулевите.

В този миг пак чу метални стъпки. Надзърна над облегалката на креслото. Още два паяка идваха по стълбата. Скочиха на пода и се втурнаха право към укритието му. Той наведе глава и зачака кое ще се случи първо — взривът или смъртта му.

Буум!

Този път, в затвореното пространство, взривът беше страшно силен. Ушите му звъняха, от киселия дим очите му пак не виждаха добре, но той се надигна да погледне. Компютърният пулт беше разпран като тенекиена кутия, от вътрешността му изригваше дим. Двата робота се плъзнаха покрай него и се блъснаха в пулта на рулевите, после замряха. Не помръдваха повече. Той беше успял. Призракът на отдавна мъртвата Ашли беше изтръгнат от машината. Изправи се с мъка и се огледа. Пунктът беше засегнат зле. Като че имаше доста повреди. Надяваше се поне старата система за управление да работи, но за да разбере това, трябваше да изчака специалистите. Наклонът на пода не намаляваше. Ашли беше насочила носа на кораба към земята. Той се вгледа през прозрачната стена, но плътните облаци не позволяваха да се види нищо.

Шум отгоре. Възбудени гласове. Викове. Забързани стъпки по спиралната стълба. В пункта за управление нахлуха хора — оглеждаше изцапаните и често кървящи лица, търсеше Доминик. Не я виждаше. Но забеляза Ерик, после Марсел. Дойдоха при него с широки усмивки на лицата. Ерик го прегърна.

— Ти го направи! Кучи син такъв! Ама ти наистина го направи!

— Е да — разсеяно каза той, още търсеше с поглед Доминик. — Да благодарим на Бог, всичко стана, както го планирахме. Как беше горе?

И двамата направиха гримаси.

— Направо кървава баня. Паяците ни сечаха като месомелачки. Вече бягахме, когато чухме втория взрив и те замръзнаха на място — каза Марсел.

— А Доминик?

Мъжете пред него се спогледаха и Ерик се реши да говори.

— Съжалявам, Жан-Пол. Тя нямаше късмет. Но всичко стана бързо. За секунди. Аз видях.

Жан-Пол въздъхна на пресекулки и се извърна. Сякаш подът изчезна и той пропадна някъде. Разтърси глава. Видя, че инженерите са дошли и вече оправят уредите за управление. Тръгна към тях.

— Ще можете ли да оправите бъркотията? — попита с глас, който му се стори непознат.

Един от инженерите го погледна през рамо и усмихнато каза:

— Никакви проблеми, Жан-Пол. Щом изключим всички връзки на компютъра, ще поемем управлението. Само след няколко минути. Е, ще бъде трудничко да се справяме само с ръчно управление, но… — Той сви рамене.

Жан-Пол пак се загледа навън в сивотата на облаците. Виждаше само лицето на Доминик. Трепна, когато някой обгърна с ръка раменете му. Беше Ерик.

— Жан-Пол, съжалявам за Доминик — каза той. — Но има и нещо, което би трябвало да те прави щастлив.

— И какво би могло да е това? — горчиво попита Жан-Пол.

— Как какво, ами че ти вече си Небесен Господар!