Джон Броснан
Краят на небесните господари (11)

Глава единадесета

Ударът във водата, който едва не изпотроши костите на Жан-Пол, го зашемети тежко. Когато си спомни, намери се под водата — давеше се. Пребори се да изскочи нагоре и да подаде глава над повърхността, но въпреки бесните му усилия, незабавно потъна пак. Усети, че подплатения цял комбинезон и обувките го теглят надолу. Пое си въздух и се остави да потъне. Напрегна воля да потисне паниката, която едва не го сграбчи, първо се освободи от обувките, после се измъкна от тежкия, подгизнал плат от тялото си. Щом му олекна, изскочи горе като тапа.

Хаотично размахвайки ръце и крака, той погледна нагоре — „Господарят Монкалм“ мина над него, като ръсеше горящи парчета. Носът му скоро щеше да се забие в океана. От него скачаха хора. Никой от тях нямаше парашут. Ашли чрез нейните роботи-паяци беше издирила и унищожила всички парашути, за да не избяга никой от подвластните й хора. Сети се за Емил. Започна да го вика по име, надяваше се и той да е преживял падането, но не дочака отговор. Жан-Пол обърна глава към брега. Даже най-външната морска стена му се стори твърде далечна. Никога не би успял да се добере до нея, нали едва успяваше да държи главата си над водата. И твърде бързо го налягаше умората. Чудеше се дали земните жители ще изпратят помощ. Не би ги обвинил, ако не стореха това.

Внезапно силни трептения пронизаха водата, последва мощен тътен. Обърна се навреме, за да види как носът на „Господаря Монкалм“ се смачква от удара. С тревога забеляза, че пламтящата кърма е точно над главата му. Инстинктивно запляска през водата като куче, бавно се отдалечаваше от опасното място. Загуби всякаква представа за времето, съсредоточен само в усилието да се измъкне изпод кърмата, преди целият кораб да падне…

Накрая се изтощи толкова, че не можеше да помръдне. А морската стена не изглеждаше по-близка. Огледа се през рамо. Вече не го заплашваше опасността да бъде заклещен под падащата опашна част на кораба. Горящият „Господар Монкалм“ продължаваше движението си напред, докато се отпускаше върху океанската повърхност. Кърмата докосна водата сред отчаяното скърцане на късащи се опорни греди в опашката и съскане на кипнала вода, но той вече беше се отдалечил на поне стотина метра от нея.

Но радостта му скоро затихна. Ръцете и краката му изтръпнаха от преумора. Не се надяваше да се задържи дълго над водата. Нещо го блъсна по тила. Отскочи диво, помисли, че някой от морските зверове го напада, опита се да го види…

Оказа се парче от наблюдателна площадка на кораба. С благодарност към съдбата се хвана за него. После постепенно изпадна в несвяст, идваше на себе си само когато пускаше дървото и усещаше водата в носа и устата си. След време дочу гласове. С мъка се надигна върху парчето, за да погледне над ниските вълни. Лодка. Връщаше се към брега и щеше да мине наблизо. Той изкрещя.

Лодката зави към него. Спря до главата му. Млад, гол до кръста чернокож мъж се наведе през борда и лесно го вдигна с мощните си ръце. Жан-Пол облекчено се отпусна върху дъното на лодката и тъкмо пак започна да губи съзнание, но усети хладна длан на челото си. Долови глас на момиче. Говореше една от разновидностите на Американо. Успокояваше го. Той едва успя да я различи. Видя млада девойка. Единствената й дреха бяха сините шорти. Гъвкавото мускулесто тяло беше покрито с дълбок загар, черната коса беше отрязана късо. Би казал, че лицето й притежаваше обичайна хубост, но азиатски извитите сини очи приковаваха вниманието му. Успя да каже „Мерси“ и потъна в унес.

 

Робин не показваше никакви признаци на подобрение. Ако в нещо състоянието му се променяше, беше към по-лошо. Вяло се тътреше и почти нищо не го интересуваше. Джан също. Сега прекарваше още повече време в леглото, почти винаги спеше. Тя непрекъснато досаждаше на програмите с оплакванията си, но те казваха, че нищо друго не могат да направят за Рин, както го наричаха. Тя не им вярваше, но не разбираше защо я лъжат. Желанието да проникне в истинската същност на програмите се превърна в мания, но измамното им човешко поведение си оставаше отчайващо непроницаемо. Никога не изтърваваха излишни думи. И вчерашната разправия с Дейвин в хола с нищо не се различаваше от другите подобни случки…

— Признай, най-сетне! — ядосано каза тя. — Досадно ти е през цялото време да се преструваш, че си човек. Тази лъжлива роля ти е натрапена от програмата и те възмущава.

Изображението на Дейвин сякаш се беше излегнало удобно на ниска кушетка. Изглеждаше отпуснат и леко развеселен, илюзията беше съвършена. Той се усмихна снизходително, от което гневът й направо пламна, и кротко каза:

— За да изпитам „досада“ или „възмущение“, би трябвало да съм човек, нали? Виждаш ли, даже в този момент ми приписваш човешки качества.

— Не е вярно! — възрази тя. — Исках да кажа, че се бунтуваш срещу неизменния си живот… по свой начин.

— И какъв може да бъде този начин? — попита той със същия дразнещо мек тон.

Тя мълча дълго, преди да отговори.

— Не знам.

— Разбира се, не знаеш. Хората не са способни да разберат форма на съзнание, различна от тяхната собствена. Следователно очовечават всичко около себе си. — Той пак се усмихна. — Потребността всичко наоколо да бъде очовечавано е едно от основните човешки свойства. От самото си зараждане човечеството придавало човешки качества на животни, дървета, слънцето, луната, боговете и накрая… и на Бог. Монотеистичните богове на Библията и Корана са твърде човекоподобни в слабостите си. Но тази нужда да придават антропоморфни характеристики по-късно се прехвърлила и у учените. Някога съществувала теория, наречена антропен принцип. Чувала ли си за нея?

— Не — намусено каза тя.

Тя би казала, че той си прави майтап с нея, ако това не беше още един опит да го очовечи.

— Антропният принцип се основавал на теорията, че вселената е съзнателно изградена така, че да осигури съществуването на човечеството. Привържениците й казвали, че човешкото съзнание не би могло да съществува, за да възприема вселената, освен при поредица невероятни космически съвпадения, включително в квантовите параметри на ядрото на въглеродния атом. Следователно вселената е създадена така, че да възникне човечеството. Твърде егоистичен възглед, според мен, но какво друго да очакваме от хората. Същата поредица от космически „съвпадения“ създала и мравките, да речем, но защитниците на антропния принцип никога не изказали твърдението, че целта на вселената е да се появят именно мравките. Всичко това е резултат от твърде преувеличена оценка на човешкото съзнание, от убеждението, че то е крайният продукт не само на милиарди години еволюция на Земята, но и на целия свят. Разбира се, истината е, че човешкото съзнание е само още едно еволюционно приспособление, точно като хобота на слона.

— И какво представлява този хобот? — подозрително попита тя.

Той й го показа. Джан се загледа в движението на триизмерно изображение, появило се в средата на стаята, над билярдната маса.

— Естествено, не е в мащаб едно към едно — каза Дейвин, а животното хвана сноп трева с дългия си гъвкав нос и го пъхна в устата си.

— Това ли е слонът? — попита Джан.

— Да. Изчезнал като вид. А този дълъг орган отпред е неговият хобот.

— Досетих се — мрачно промърмори Джан. Изображението избледня. — Но съм сигурна, че ти нарочно дрънкаш врели-некипели. Как можеш да сравняваш човешкото съзнание с дългия нос на някакво животно? Разликата е безкрайна.

— Ако говорим за еволюцията, не е така. Както казах, и двете са само приспособления, които увеличават шансовете за оцеляване на вида. Човешкият интелект, както интелектът на всички висши бозайници, особено приматите, се развил като средство за предаване на информация от поколение на поколение, без намесата на ДНК.

Тя се намръщи.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Потомците на „нисшите“ животни, например рибите, се раждат със система от генетично програмирани инстинкти, които им дават възможност да оцелеят в своята жизнена среда. Малките рибки не се нуждаят да научат нещо от родителите си. Новороденото лъвче също притежава разнообразни инстинкти, но тъй като е представител на сравнително по-съвършен вид, генетичната му програма не е достатъчна, за да бъде пълноценен лъв в борбата си за оцеляване. ДНК е твърде ограничено средство за предаване на сложната информация, необходима на един лъв, за да оцелее. Затова еволюцията развила у лъвовете, както у всички висши видове, способността да се учат от родителите си. Разбра ли?

„Той… то… пак ми се подиграва“, разярено помисли Джан.

— Разбрах те. Само че не виждам връзката между способността на лъва да се учи и възникването на човешкото съзнание.

— Но връзката е очевидна. Умението да се учи, а не да разчита само на вградените си инстинкти, позволява на всеки вид да се приспособява към промените в околната си среда и така повишава шансовете му за оцеляване. А една разновидност на бозайниците — приматите, се специализирали в развитието на способността за обучение. Всички примати са социални животни, а това е още една придобивка за приспособяването и оцеляването. Някои от приматите развили особено сложни мозъци, за да поемат цялата научна информация, необходима за техните все по-сложни социални системи. После един от видовете направил още крачка напред в начините за предаване на информацията. Дотогава методите на обучение били повече зрителни, отколкото слухови, ако не говорим и за физическите — потупване по главата, ухапване и подобни похвати, макар че звуците предавали неодобрение и предупреждение. Но този вид примати си създал примитивен език, с огромни възможности за предаване и научаване на информация. За да се справят с несравнимо по-широкия информационен обхват на езика, мозъците на този вид примати се променили коренно за кратък период от еволюционна гледна точка. Езикът буквално оформил човешкия мозък.

Тя помисли, спомни си за маймуните — работници в Минерва и каза:

— Но и шимпанзетата говорят.

— Само генетично променените шимпанзета — напомни й Дейвин. — Вярно, отдавнашни опити с истински шимпанзета показали, че те могат да запомнят и разпознават ограничен брой думи, но мозъците им не били способни да се справят с езика като цяло. И все пак в много отношения няма разлика между човешкия мозък и мозъка на шимпанзето. Само развитието на езика в съпровождащите го промени в мозъка позволяват на човешкото съзнание да работи с абстрактни понятия, да планира бъдещето и какво ли не още. Затова повтарям — човешкото съзнание в основата си е само едно от разнообразните, създадени от еволюцията средства за оцеляване. Интересно е като явление, но космическо значение няма.

Джан стана от стола си, за да отиде при билярдната маса. За да се успокои някак, прати черната топка право в триъгълника от червени топки, който се разпръсна на всички страни с гръм и трясък. Тя се обърна към Дейвин.

— Добре де, нека ти да си прав. Хората са просто говорещи маймуни. Но да се върнем към тебе. Тогава ти какво си?

— Изкуствено творение на човека.

— А имаш ли съзнание? И самосъзнание, като хората?

— Ти какво би казала?

— Създаваш впечатление, че имаш съзнание, но нали точно за това си проектиран?

Дейвин се усмихна.

— Някога живял мъж на име Тюринг, един от първите създатели на компютри. Веднъж казал, че ако компютърът говори по същия начин, както това би правило същество със съзнание, трябва и той да бъде смятан за съзнателно същество. А щом в общуването си с мен не можеш да ме отличиш от истинско човешко същество, според Тюринг трябва да смяташ, че имам съзнание.

— Да, но какво си ти? — отчаяно извика тя.

— Аз съм твоето отражение, създадено от машина — кротко каза той.

Тя не му повярва и за миг.

Разговорът беше вчера. А днес тя усещаше непреодолимо желание да излезе от убежището. Ще вземе Играчката и ще отлети към Южния полюс. Щом стана, надзърна да види как е Робин (вече не спяха в една стая), закуси сама набързо и извика Дейвин. Той веднага изникна пред нея.

— Слушам те, Джан.

— Имам нужда от свеж въздух. Искам да изляза с Играчката. Може ли да я приготвите веднага?

Той завъртя глава.

— Съжалявам, Джан, не мога. Играчката е заета.

— Заета ли? — изсмя се Джан. — А с какво може да е заета? Какво ли прави? Сигурно си мие косата?

— Патрулира в околността. Наскоро няколко роботи бяха засечени и прехванати във водата под ледения шелф. Трябва да предполагаме, че са изпратени да открият Шангри Ла.

Усмивката на Джан замръзна.

— Майлоу. Той е над нас. С Небесния Ангел.

— Може да предположим че и ти си права.

— И какво ще правите? — настоятелно попита тя.

— Зависи от това, какво ще прави той — невъзмутимо каза Дейвин.

 

В работилницата Майлоу наблюдаваше първия сеизмичен монитор, който се движеше по автоматичния конвейер. На друго място в продълговатата зала с нисък таван контролираните от Карл машини изработваха зарядите. Басовото им бръмчене отекваше от стените. Майлоу взе монитора и го огледа. Обади се безплътният глас на Ашли:

— Пак си бъбрят.

— Какво? — разсеяно каза той. — Кои си бъбрят?

— Хората долу и хората горе. Онези долу тази сутрин подновиха предаванията.

— Я виж ти — Той остави монитора. — Казаха ли на хората от станцията защо са млъкнали вчера?

— Ами да. Имали разправия с Небесен Господар. И чуй добре какво ти казвам — свалили го!

— Свалили го? — повтори изненадано Майлоу. — Но нали е невъзможно… може би лазерната система на кораба се е повредила.

— Според приказките им лазерите май са били наред, но все пак го свалили. Казаха, че имали някакво тайно оръжие.

Майлоу потри плешивата си глава.

— Като свършим тук, наистина ще трябва да направим посещение на тези хитроумни приятелчета. Никак не ми харесват.