Джон Броснан
Краят на небесните господари (29)

Глава двадесет и девета

— За малко да се оплескаме — промърмори Майлоу, отпъждайки мухите от лицето си.

Тълпата викащи хора вече се изливаше от затвора, преди Майлоу и четиримата войници да излязат на малкото площадче пред сградата. Импровизирана бесилка се набиваше в очите, състоеше се от дебел дънер, закрепен на две палми. От дънера висяха две примки, а под всяка имаше поставен стол. Зад тях се виждаше и трети. Майлоу реши, че примките са твърде небрежно направени, явно в Палмира не бяха свикнали да бесят.

Появиха се Лон Хедън и неговият син. Хората наоколо грубо бутаха напред двамата мъже, ръцете им бяха вързани. Разликата в поведението им се стори интересна на Майлоу — синът на Хедън се съпротивляваше свирепо, а Хедън, с безизразно лице, въобще не се дърпаше. Изглежда не беше на себе си. Отведоха ги до столовете и ги поставиха върху тях. Едър мъж с червена брада се качи на третия стол и нагласи примките на вратовете им. Майлоу прецени, че в тези зле направени примки смъртта би била дълга и мъчителна. Жалко, че трябваше да прекъсне представлението…

Червенобрадият мъж застана пред обречените си жертви с ръце на кръста.

— Лон Хедън, имаш ли да кажеш нещо, преди да изпълним присъдата — избоботи той.

Хедън не отговори. Само леко се поклащаше на стола. Синът му отговори вместо него.

— Това е убийство, Джелкър Бенкс! Баща ми е невинен! Аз също, копеле проклето!

— Ясно ти е като бял ден защо ви екзекутираме, Лен Хедън! — изръмжа червенобрадият. — Вие Хедъновци сте предатели на Палмира! Продадохте ни на нашите врагове! Сега се пригответе да срещнете смъртта си! И двамата!

Той пристъпи напред, канеше се да изрита стола изпод краката на Лон Хедън. В този момент Майлоу вдигна лъчевата пушка, която беше взел от един войник, и стреля. Лъчът мина над главите на тълпата и на двамата осъдени, проби малка дупка във варовиковата стена на затвора. Майлоу завъртя лъча и преряза въжетата на неугледната бесилка. Спря стрелбата и върна оръжието на притежателя му.

— Благодаря — каза Майлоу.

Всички хора на площада се обърнаха към него. Войниците насочиха оръжията си към тълпата.

— Съжалявам, но трябва да ви разваля веселбата! — извика Майлоу. — Опасявам се, че екзекуциите се отменят! Така че разпръснете се по домовете си!

Навлезе с охраната си в тълпата, която се отдръпваше от пътя им, като Червено море пред Грегъри Пек в онзи древен филм. Дали пък не беше Джон Уейн, лениво се усъмни Майлоу. Доближи мъжа на име Джелкър Бенкс, чието лице стана червено като брадата му, и каза:

— Ей ти, помогни им да слязат долу и им развържи ръцете.

Джелкър Бенкс вдигна ръка с насочен показалец и кресна свирепо:

— Това не ти влиза в работата! Не се бъркай и ни остави сами да се оправяме!

Майлоу спря само на пет стъпки от него и каза меко:

— Сега ние сме законът тук. Екзекуцията, която възнамерявахте да извършите, е незаконна. По заповед на новия владетел на Палмира — капитан Иля Вюшков, тези мъже трябва да бъдат освободени незабавно.

— Не! — Извика Бенкс. — Тези предатели трябва да умрат!

Майлоу се обърна към войника, от когото беше взел оръжието.

— Ако до десет секунди този не се подчини на заповедта ми, убий го.

— Слушам, сър.

Джелкър Бенкс се взря в очите на Майлоу, разбра, че говори сериозно, и повдигна Хедън от стола.

— Благодаря! — извика Лен Хедън от другия стол.

Майлоу му се усмихна.

— Не на мен благодарете, а на вашата сестра.

Лен Хедън го погледна неразбиращо.

— Айла? Тя какво общо има?…

Майлоу вдигна ръка.

— Нека тя ви обясни положението. Но благодарение на нея семейство Хедън вече е под моето лично покровителство.

Бенкс изсумтя, докато сваляше Лен от стола.

— Чувате ли? Самият нашественик ви дава доказателства — Хедъновци са изменници и съглашатели.

Тълпата гневно изрази съгласието си. Майлоу ги изгледа и мърморенето затихна.

— Тъй като те са под мое покровителство, ще бъда крайно разстроен, ако нещо се случи с някой от тях. Виновните за подобни действия няма да се радват на късмета да бъдат обесени. А сега се разотивайте вкъщи!

„Много е забавно“, щастливо си каза Майлоу. Докато другите хора от Палмира се заизнизваха от площада, Джелкър Бенкс отрони злорадо:

— Боя се, че май си позакъснял да пазиш дъщерята на Хедън…

Лен Хедън, на когото развързваше ръката, се извъртя бясно към него и извика:

— Какво искаш да кажеш, Бенкс? Да не си направил нещо на Айла?

Джелкър Бенкс сви рамене и каза лукаво:

— Знам само, че преди време чух неколцина мъже да разправят как щели да видят сметката на сестра ти и нейния любовник пирата в болницата.

Хедън погледна Майлоу.

— Успокой се — каза му Майлоу, — бях при нея, когато дойдоха тези нескопосани убийци. Тя си е жива и здрава. А двамата нападатели, разбира се, са мъртви.

— Какво? Какво!? — възкликна Бенкс, имаше вид на човек, когото са ритнали в ташаците. — Мъртви? И двамата?

— Мога да гарантирам това. Убих ги със собствените си ръце.

Лицето на Джелкър Бенкс се разкриви страдалчески.

— Синовете ми! — простена той. — Убил си моите синове!

Майлоу го загледа и кимна.

— Да, като ми казваш това, вече забелязвам приликата. Много забавна случка, не си ли съгласен?

 

Притъмняваше, когато Майлоу се запъти към болницата. Беше сам, но се чувстваше в пълна безопасност. Знаеше, че може да се защити, ако някой от местните хора се окаже достатъчно глупав да го нападне. Но и без това по улиците рядко се мяркаше човек, всички бързаха да се приберат по домовете си, за да не ги свари навън комендантският час, наложен от Вюшков.

Майлоу си напяваше някаква мелодийка. Пригласяше на малката машинка със слушалки, която взе назаем от един войник. Ето още нещо, което така му липсваше в Белведере — в станцията музиката беше под забрана, ако не се броят няколко досадни псалми, а Майлоу не ги слагаше в сметката.

Погледна часовника си. Подраняваше с четвърт час. Не би трябвало да се появява по-рано от уреченото време, много по-добре е да закъснее, за да се мъчи по-дълго момичето. Може да си помисли, че той няма да дойде. Усмихна се на хрумването си и тръгна към океана. Можеше да използва времето за малка разходка по брега.

Патрул от шестима войници мина край него по тясната улица. Той им кимна, а те едновременно отдадоха чест. Явно известието за новото му положение на „специален съветник“ беше плъзнало бързо сред хората на Вюшков.

Бе си присвоил малка къща в района, откъдето Вюшков изпъди всички местни жители „в името на сигурността“. Стори му се задоволително уютна, макар че би предпочел нещо на брега. Както и да е, новата му къща беше добре заредена с храна и напитки, той с удоволствие си мислеше как ще завладее Айла там след малко. Очакваше го нощ на игрички и забавления. Боже, нима не заслужаваше това след вековното си въздържание…

По брега не се виждаха хора. Майлоу вдиша дълбоко, наслаждаваше се на морския дъх, който отдавна му липсваше. Тръгна по пътеката между палмите, надвесени над водата. Не беше изминал много, когато видя неясна фигура, надничаща иззад едно дърво. Който и да беше, искаше да остане скрит. Сигурен, че не е забелязан, Майлоу също приклекна зад палма. Обзет от любопитство, той пропълзя по пясъка, за да мине в гръб на криещия се човек. По-отблизо видя, че е жена. Краката й бяха боси, стори му се чудно, че е облечена в тъмни дрехи — черна риза и черен панталон. Тази жена явно се занимаваше с нещо, което не би му харесало…

Той беззвучно се изправи зад нея. Тя толкова напрегнато оглеждаше сградите по брега, че не го забеляза, докато той не я потупа по рамото. Тя подскочи и го погледна стреснато. В първия миг Майлоу помисли, че вижда по-възрастна сестра на Айла. Същата късо подстригана черна коса, същите високи скули… даже същите очи с азиатска извивка. После забеляза, че от косата и дрехите й се стича вода. Канеше се да попита какво прави тук, но тя го изпревари.

— Как се озова тук, Майлоу, да те вземат мътните? Как се изплъзна от Фибъс?

Майлоу рядко позволяваше да го изненадат, но сега само тъпо се вторачи в нея. Беше абсолютно уверен, че никога не е виждал тази жена, но тя го познаваше.

— Да не сме се срещали преди — попита я той. — Кога и къде.

— Я стига с твоите превземки, Майлоу! Това съм аз, Дж…

Тя млъкна, по лицето й като сянка мина подозрение. Усети, че е направила сериозна грешка.

— Не… Не, сега като се вгледах, объркала съм. Не сте този, за когото ви помислих.

— Нарече ме Майлоу — настоя той.

Вече се досещаше какво става. Първо името му се стори познато на онзи парализиран французин, а сега излиза, че и тази жена познава Майлоу, който прилича на него. Можеше да означава само едно — оригиналното му „аз“ някак се е добрало до Земята преди него.

Жената каза:

— Това е само съвпадение. А сега трябва да си вървя. Закъснявам…

Тя се извърна, но Майлоу неумолимо я хвана за ръката.

— Която ще да си, идваш с мен. Трябва да си побъбрим.

 

Когато Жан-Пол се събуди от напоения с болка сън, видя върналата се при него Айла. Изглеждаше изтощена.

— Колко е часът? — веднага попита той.

— Осем без пет — отговори тя. — Време е да вземеш обезболяващото лекарство.

Тя сложи таблетката в устата му и приближи чаша с вода към него. Той изсмука водата през сламка, а Айла поддържаше главата му.

— Благодаря — каза Жан-Пол и тя внимателно отпусна главата му върху възглавницата.

Вече не беше сам в стаята. Някак бяха натъпкали още четирима в сгъваеми легла, все жертви на нападението сутринта. Всички бяха твърде зле и както Жан-Пол научи от Айла, не се очакваше да доживеят следващия ден. Малката болница се задъхваше от усилията да се справи с множеството пострадали.

— Как е… у вас? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не е добре. Татко само седи и нищо не казва. Не иска да хапне. А Лен… страшно е ядосан. Ядосан е на всичко… На нашествениците, на Джелкър Бенкс, на Майлоу… и на мен.

Жан-Пол замълча. Напълно разбираше и споделяше чувствата на Лен, но се и мразеше за това. Е да, благодарен беше на Айла за жертвата, която искаше да направи заради него, но едновременно се отвращаваше от постъпката й. И защо? Нараняваше скапаното му мъжко самолюбие. А това си беше смехория. Какво толкова му беше останало? Сега представляваше глава с две ръце. Изобщо не биваше да си мисли, че е мъж.

Отвън се вдигна шум. Една от сестрите се караше на висок глас:

— … казах ви вече, не бива да влизате!

Вратата се отвори отведнъж. Както се опасяваше, видя Майлоу, но не беше сам. Жан-Пол изумено разпозна жената с него. Джан Дорвин. Никога не беше говорил с Небесната Жена, но няколко пъти можа да я разгледа отблизо и сега беше сигурен, че вижда нея.

Майлоу избута жената в стаята. Жан-Пол видя, че я държи за ръката. Изглеждаше ядосан.

— Много съм ви благодарен за любезността — каза на протестиращата сестра и тръшна вратата под носа й.

Айла се надигна от стола си точно срещу Майлоу, но той като че не я забеляза. Пусна Джан Дорвин и силно я блъсна към средата на стаята. Тя едва не падна върху едно от сгъваемите легла, но се задържа на краката си. Тежко раненият мъж на леглото изстена приглушено. Майлоу посочи с пръст Джан Дорвин.

— Така значи, ти ме познаваш, а аз тебе — не. Първо да чуем коя си ти?

Джан Дорвин го изгледа с ненавист и разтърка ръката си. Не каза нищо. Жан-Пол така и не разбра защо се обади. Просто не можа да се въздържи.

— Това е Джан Дорвин — тихо каза той.

Майлоу и жената го погледнаха изненадано.

— Джан Дорвин ли? — повтори Майлоу. — Ти откъде знаеш?

Жан-Пол изви очи към жената. Тя мръщеше вежди насреща. Явно не си спомняше да го е виждала. Той каза на Майлоу:

— Тя беше Небесната Жена… Небесният Ангел. Превзе нашия Небесен Господар. И не само него. Имаше цяла флотилия Небесни Господари. После изгуби властта си и изчезна нанякъде. Не знам какво е станало с нея след това.

Майлоу го огледа с подозрение и попита Джан Дорвин:

— Какви ги бълнува този?

— Нямам представа — промърмори тя.

— Така ли се казваш? Джан Дорвин?

— Разбира се, че не. Името ми е Аня. Аня Ивимей.

— И защо той си мисли, че те познава?

— Взема ме за някоя друга. Както аз те сбърках с друг.

Майлоу не се оставяше да го убеди.

— Твърде много съвпадения станаха.

— Затова и аз знаех името ти — каза му Жан-Пол. — С Джан Дорвин е имало мъж на име Майлоу.

— Така си и знаех! — Майлоу тръгна към Джан Дорвин. — Моят предшественик е тук, на Земята! Признай!

Джан Дорвин мина зад сгъваемото легло.

— Нищо няма да призная, Майлоу.

Майлоу изчезна от мястото си. Джан Дорвин се разтресе и отлетя назад. В следващия миг Жан-Пол я видя притисната в стената до вратата. Сега виждаше и Майлоу. Държеше жената за гърлото, започна да удря главата й в стената.

— Казвай къде е той, проклетнице, или ще ти откъсна гръкляна!

Джан Дорвин се задави и кимна. Майлоу я пусна и тя се свлече долу.

— Мъртъв е… — каза прегракнало.

— Той да е мъртъв! — невярващо каза Майлоу. — Невъзможно. Той… аз… се проектирах така, че да оцелявам винаги. Аз не мога да умра, той също.

— Е да, но е вярно. Мъртъв е. Или ако искаш — ти си мъртъв. От много високомерие стана непредпазлив.

— Кажи ми точно какво се е случило… с него — заповяда той.

Джан Дорвин започна да описва как е умрял другия Майлоу, а Жан-Пол с ужас гледаше Айла да вдига своя стол и да тръгва на пръсти към Майлоу. Ясно беше какво иска да направи и Жан-Пол едва не й извика да спре, но нямаше смисъл. Твърде късно беше. Само безпомощно наблюдаваше как доближава Майлоу с високо вдигнат в ръцете си стол. Би трябвало Майлоу да я чуе. Но той слушаше поразен разказа на Джан Дорвин за съдбата на другото негово „аз“. Разбира се, Джан Дорвин чудесно виждаше какво правеше Айла, но лицето й въобще не показа това.

Айла застана точно зад Майлоу. Жан-Пол се чудеше дали да затвори очи. Изведнъж столът му се стори толкова крехък… Айла стовари стола върху плешивото теме на Майлоу. Нейният вик и пукотът на натрошеното дърво се сляха. Майлоу се залюля напред от удара, но не падна.

Обърна се…