Джон Броснан
Краят на небесните господари (23)

Глава двадесет и трета

Айла веднага се отърси от неспокойната дрямка, щом чу стоновете на Жан-Пол. Наведе се напрегнато към него, надяваше се да е дошъл в съзнание.

— Жан-Пол! Чуваш ли ме? Аз съм Айла. Клепачите му потрепнаха, но не се вдигнаха. Тя разочаровано видя, че той не идва на себе си. Въздъхна, докосна горещото му чело и се отпусна на стола си. Усещаше ужасна преумора, главата й се пръскаше. Не се отделяше от леглото на Жан-Пол, откакто го изнесоха от операционната зала. Това стана към три следобед, сега минаваше полунощ. Но тя нямаше намерение да помръдне оттук. След операцията хирургът Стивън Олдейн, близък приятел на нейния баща, когото познаваше, откакто се помнеше, й съобщи мрачните новини. Тя очакваше нещо подобно.

— Съжалявам, Айла. Направих всичко възможно, но шансовете му са доста малки. Даже да оживее, ще остане парализиран за цял живот. Куршумът е разбил гръбнака му.

— Той няма да умре — трескаво каза тя, без да възпира сълзите си. — Няма да му позволя, Стивън. Няма да му позволя.

По-късно дойде баща й, застана до нея, сложил ръка на рамото й.

— Ужасно съжалявам, Айла.

— Той няма да умре — навъсено каза тя.

— И аз на това се надявам, но говорих със Стивън. Мила, изгледите да оживее не са големи. Никак не е добре. И… и като си мисля как ще страда, може би е по-добре за него, ако…

Тя се извъртя диво към него.

— Не! Няма да го дам! Не говори така!

— Не исках да те огорчавам — бързо каза той и стисна рамото й, за да покаже, че я разбира. Помълча и заговори отново: — Виж какво, може би хората от Космоса ще му помогнат, когато дойдат. Няма съмнение, че са много по-напреднали в медицината от нас. Тук, долу, сме изгубили толкова от някогашните знания…

— Стига с тези проклетници от Космоса! Мислиш си, че всичко ще оправят! Призлява ми вече да слушам само за тях!

Едва беше избълвала това и вече съжаляваше. Обърна се да погледне лицето на баща си и видя, че го е заболяло.

— Аз…

— Не е нужно да се извиняваш. Знам, че станах досаден с тези приказки. Но наистина вярвам в това, което казах сега. Може би наистина ще помогнат на Жан-Пол.

— Да се надяваме — скептично промърмори тя, но тази мисъл запали пламъчето на надеждата. Скоро след това баща й си тръгна. Ако не се смятат Стивън и сестрата, които от време на време проверяваха как е Жан-Пол, тя седеше съвсем сама.

Непрекъснато превърташе в главата си непоносимо страшното утро. Когато пушката на Джелкър Бенкс неочаквано изтрещя и Жан-Пол падна пред склада, тя не можа да свърже двете неща в първия миг. Гледаше неразбиращо гърчещото се тяло на Жан-Пол. Лил Уивър крещеше на Джелкър Бенкс. Смътно дочу, че Джелкър каза:

— Мръсното копеле искаше да отиде при другите. Така си и знаех.

След секунда тя викаше името на Жан-Пол, втурна се през пролуката между два камиона. Нейният баща се опита да я спре, но тя без усилие се измъкна от ръцете му и продължи тичешком напред.

Опомни се коленичила до Жан-Пол, повдигаше главата му и го целуваше. Очите му бяха отворени, но не виждаха.

— Жан-Пол? — повика го тя, но не чу от него дори звук.

Внимателно отпусна главата му на тревата и опипа гърлото. Олекна й, когато усети пулс.

— Не го направихме ние! — извика някой. — Никой от нас не е стрелял!

Тя учудено вдигна глава. Гласът идваше откъм входа на оръжейния склад. Беше забравила за онези вътре.

— Знам, че не сте вие! — извика в отговор. — Знам кой направи това!

Зад нея се чу шум. Обърна се. Баща й идваше към нея с вдигнати ръце. Лицето му беше побеляло. Коленичи от другата страна на Жан-Пол, без да сваля ръцете си.

— Как е той? — попита, поглеждайки нервно към тъмния вход на склада.

— Мисля, че е зле — каза тя задавено. — Много зле. — Кръвта вече попиваше в пръстта около Жан-Пол. — Ще убия Джелкър Бенкс.

— Лил го арестува. Синовете му също.

— Какво от това, все едно ще го убия — Погледна умолително баща си и изплака: — Татко, какво да правя сега?

— Ами нека първо го отнесем в болницата, и то веднага — Той бавно се изправи с лице към склада и извика: — Ще отнесем този човек оттук! Имате ли нещо против?

Айла чуваше мърморещите гласове в склада, после някой отговори:

— Не възразяваме. Вземете го. Но без номера!

Бащата на Айла се наведе, прихвана Жан-Пол под мишниците.

— Вдигни го за краката — каза той. — Ще можеш ли?

— Разбира се.

Айла хвана глезените на Жан-Пол и двамата успяха да го вдигнат. Нещо избълбука в гърлото на ранения мъж, но това беше единствената му реакция. Тежеше много, но Айла би се справила, дори ако теглото му беше двойно. На тревата, където лежеше Жан-Пол, остана такова кърваво петно, че й се прииска да крещи.

Занесоха го до редицата коли, оставяйки след себе си червена следа, и го сложиха отзад в своя камион върху празни чували. Някой подаде одеяло и Айла зави Жан-Пол с него. Остана при него, а баща й подкара с максимална скорост към болницата. Притисна тялото си в неговото, за да смекчи друсането. Накрая се добраха до болницата, там Стивън и помощниците му поеха съдбата на Жан-Пол в своите ръце. Когато го вдигаха от чувалите, бяха напоени с кръв…

Стори й се зла насмешка, когато по-късно й казаха, че бунтовниците се предали само час след случката и освободили всички заложници. Тя не знаеше дали застреляният пред очите им Жан-Пол е станал причината да променят намеренията си. Предполагаше, че е така, но това никак не я интересуваше.

 

Играчката се спусна с вой и се заби в рояка Хазини, излетели от огромното си гнездо, за да я пресрещнат. Роякът беше толкова гъст, а Играчката — толкова бърза, че неизбежно последваха непрекъснати сблъсъци. Скоро стотици от съществата падаха със смазани тела или разкъсани криле. Някои крещяха от ярост, но повечето бяха мъртви.

В Играчката всеки удар с Хазини се усещаше само като леко потрепване.

— Това много ти харесва, нали?

— Какво? — Джан се беше съсредоточила в екраните.

— Казвам, че това сигурно ти харесва. Да можеше да си видиш лицето. Не съм забелязал досега тази страна от характера ти.

Тя изви очи към Робин. Той я разглеждаше с любопитство.

— Ами харесва ми — призна си тя. — Мразя тези твари! Мисля, че ти обясних причината веднъж. Хазини не се отличават с привлекателни качества. Те са генинженерни машини за убийства и едва ли можем да говорим за разум при тях, но са хитри.

— О, не се опитвах да те порицавам. И аз се занимавах с нещо подобно, само че гонех главоногите около Шангри Ла. Самото им унищожаване много ме забавляваше, но после винаги се усещах… Някак нечист.

— Е, ако и с мен се случи това, ще имаш възможността да ме сапунисаш хубавичко, когато се върнем в Небесния Ангел.

Тя му се усмихна за миг и каза на Играчката да мине още веднъж през Хазини.

След като мина четири пъти през тълпящите се Хазини, Играчката се насочи надолу към основата на гнездото. Приличаше на наклонената кула в Пиза (паднала в двехилядната година), изобразена от скулптор сюрреалист. Играчката изстреля няколко ракети. От мощните взривове огромни парчета се разлетяха наоколо. Рухна целият градеж. Апаратът се отдалечи на безопасно разстояние, а огромното гнездо се срути етаж след етаж. Джан гледаше злорадо, докато прашният облак не закри сцената. Кимна доволно.

— Да, това наистина ми харесва!

— Радвам се, че се забавляваш добре, но не си ли губим времето? — попита Робин. — Нали работата ни е да събираме биологически образци и да ги носим в Небесния Ангел. Когато Фибъс осъществи плана си, всички Хазини ще бъдат обречени.

— Знам, знам… бъди търпелив към малките ми капризи, може ли? — Тя го потупа по крака.

Хазини неуморно се нахвърляха върху носещата се сред тях Играчка, опитваха се да раздерат корпуса със своите остри като бръснач нокти. Джан видя главата на един от тях в едър план на екрана и се сгърчи от отвращение. Твърде добре си спомняше почти смъртоносната среща с Хазини в „Господаря Панглот“. Този беше точно копие на тогавашния — изсъхнала конска глава с антени и смукало на комар. Бързо каза няколко думи на Играчката, Хазини незабавно беше хванат от механични ръце, стрелнали се от корпуса. Приличащата на копие сонда се заби дълбоко под твърдата броня на съществото. „Разполагаме с биологически образец“, съобщи Играчката, докато сондата се прибираше в корпуса. Хазини още размахваше своите дълги прозрачни криле, не разбираше, че вече е мъртъв. Механичните ръце — част от новите приспособления на въздушния апарат, пуснаха чудовището, то бясно се замята наоколо. След няколко секунди изчезна от екрана.

— И това ми хареса — съобщи Джан на Робин.

— Видях. А сега какво ще правим?

— Ами да съберем образци от гъбичките в пустошта и да тръгваме обратно към Небесния Ангел — Джан попита Играчката: — Къде точно се намираме?

— В средния запад на Северна Америка — отговори програмата.

— А по-точно не може ли?

— Записаната в мен информация е твърде остаряла. Мога да ви кажа как някога са наричали този район.

— Направи го де.

— Когато съществували Съединените американски щати, това бил щатът Айова. След разпадането на федерацията през 2071 година, той станал част от феминистката свръхдържава, известна като Минерва.

Джан подскочи като от токов удар.

— Минерва? Не е възможно!

Взря се напрегнато в обзорните екрани. Но местността, над която летяха, беше непозната за нея.

— Не е възможно — промърмори пак.

— Според моята информация Минерва се е намирала тук — настоя Играчката.

Джан се канеше да възрази, но се сети, че Минерва в която израсна, беше само частица от някогашната голяма държава. Възбудено каза на Играчката:

— Обиколи целия район.

— Веднага започвам — отговори Играчката.

Намеси се Робин:

— Какво се опитваш да направиш?

— Искам да намеря дома си.

— Имаме ли време за всичко това? Вече изоставаме от графика.

— Не ми пука — твърдо отсече тя, без да отделя поглед от екраните.

През следващия половин час минаха над три селища — едното напълно обкръжено от пустошта. Всеки път жителите изскачаха от жалките постройки и зяпаха изумено летящата машина, която не беше Небесен Господар, но Джан не си губеше времето с тях. Накрая извика:

— По-бавно!

Играчката се подчини. Да, онези ниски хълмове… даже оттук можеше да ги познае.

— В каква посока се движим сега? — трескаво попита тя.

— Точно на изток.

— Значи трябва да е на двадесетина мили на изток оттук.

Играчката бавно мина над хълмовете, слизаше все по-ниско.

— Майко Богиньо, това е, не съм сбъркала… Но къде е градът? Къде е Минерва?

— Разказвала си ми, че Небесният Господар бомбардирал града — каза Робин.

— Е да, но някои сгради не бяха разрушени. Доста от по-малките къщи — Тя се намръщи. — Но когато ме отвеждаха, пожарите продължаваха. Може останалото да е изгоряло. — Тя огледа екраните и поклати глава. — Сега летим над някогашните остатъци от нашите ниви… сега всичко е пустош.

— Има нещо пред нас — каза Робин.

Джан видя, че е прав. Обемисти форми, покрити с гъбички. Минерва. Гърлото й се сви. Стотици години усилия бяха отишли на вятъра. Накрая пустошта спечели битката. Играчката вече летеше над погълнатия от гъбичките град. Джан й заповяда да спре и да кацне. Обърна се към Робин:

— Сега сме над мястото, където преди беше площадът.

Играчката меко се отпусна на земята. Джан извади малките лъчеви пистолети, които им даде Фибъс. Протегна един на Робин, другият пъхна под колана си. Помоли Играчката да отвори люковете. Сети се да напомни нещо на Робин.

— Трябва да бъдеш много внимателен навън. Никога досега не си бил в пустошта… е, бил си, но нищо не помниш. Може да стане опасно.

— Кога ще престанеш да се държиш с мен като с новородено? — попита той.

Има отговор и за това, каза си Джан, но би било твърде жестоко той да го чуе. Излезе първа от Играчката. Познатата воня на гъбичките я посрещна като ударна вълна. Беше неприятно топло. Тя вдигна очи. Слънцето беше право над тях в ясното небе. Тя пресметна, че в тази част на континента трябва да е пладне. Огледа се, за да се ориентира. Не беше лесно, гъбичките скриваха очертанията на малкото здания, останали около площада.

— Значи това е Минерва — обади се Робин.

— Не я виждаш точно в разцвета й — сухо каза Джан.

— Знам. Не се опитвах да измислям шеги.

— Извинявай! — промърмори тя и тръгна през площада към най-близките останки. Самият площад беше относително чист, ако не се броят струпаните накуп мухоморки, високи шест стъпки, и няколко гигантски пърхутки. В единия ъгъл се извисяваше голямо дърво, което малко я озадачи. Не си спомняше там да е имало дърво, а едва ли е успяло да порасне толкова само за годините, откакто тя не беше идвала. Имаше още една странност — гъбичките не го нападаха. Изведнъж усети, че Робин се е запътил към дървото.

— Къде отиваш? — извика тя.

— Ще пикая — отвърна той. — Сега нали си доволна, че ме попита?

— Много — раздразнено каза тя и щеше да продължи към сградите, но нещо сякаш я дръпна. Нещо, което винаги трябваше да помни за определен вид дървета… Майко Богиньо! Тя се извъртя, ръката й измъкна оръжието изпод колана.

— Робин! — изкрещя с цялата сила на дробовете си.

Но виждаше, че е закъсняла.