Джон Броснан
Краят на небесните господари (27)

Глава двадесет и седма

Майлоу едва успяваше да прикрие злорадството си. Вечерта му се струваше твърде забавна, беше доволен, че капитан Вюшков го включи в официалната делегация. Този път дойдоха дванадесет души от кораба, според казаното на хората от Палмира в „Христина“ би трябвало да са останали само седемнадесет. Истинският им брой беше сто и петнадесет, повечето от тях войници.

Той си отдъхна, когато компютърът им разреши пълна свобода на движение след анализ на пробите. Беше открил множество непознати видове гъбични спори във въздуха и в почвата, но те не бяха опасни. Намериха спори и в храната, но това не беше пречка. Водата също можеше да се пие.

— Може да се появят незначителни смущения от бактерии в храната, които не съществуват в Караганда — каза им лекарят, — но ви гарантирам, че няма да има нищо опасно, още по-малко пък опасно за живота.

Майлоу остана доволен. Беше повече от готов да рискува една диария, за да се наслади на чистия въздух и на гостоприемството на привлекателните хора от Палмира.

А гостоприемството наистина си го биваше. Голямата зала на Палмира беше украсена с дълги флагове, направени от палмови листа. Голи до кръста млади жени ги посрещнаха с танц. Майлоу гледаше танца, състоящ се от доста еротично въртене на таза в съпровод на силен задъхан барабанен ритъм и си припомни, че някога, в далечното си минало, вече бе виждал това зрелище. Хората тук го бяха наследили от някой тихоокеански остров, макар че не се сещаше от кой точно.

Настаниха гостите от Космоса на голяма маса, леко издигната над останалите в залата, заедно с шестима от управниците на Палмира. Последва изобилно пиршество с риба, печено свинско, пържени картофи, салата от домати, ананаси и всякакви други плодове, топъл хляб и за десерт — кокосови сладкиши с гъст крем. През цялото време пълнеха чашите им с чудесна студена бира (но единствената чаша червено вино, която Майлоу опита, му се стори доста блудкава). Майлоу размишляваше предимно за цените, които можеха да платят за подобни деликатеси орбиталните станции (с изключение на Белведере, която вече нямаше парична система) и мароканските колонии. Седеше между капитан Вюшков и мъж на име Лон Хедън. Той се оказа интелигентен събеседник, но беше прекалено сериозен и забавно наивен. Майлоу научи, че Хедън е изиграл най-важна роля за установяване на радиовръзка с орбиталните станции. Останали още от древността данни в компютрите им позволили да изчислят орбитите, после започнали да изпращат сигнали до всяка станция с надеждата, че все някой е останал жив горе. Майлоу също узна откъде имат радиостанция, след като по време на Генетичните войни и след тях повечето електроника била изядена от специално създадени за това бактерии и гъбички. Получавали запазени уреди от потънала японска станция, от години имали споразумение с някакво подобно племе, но наскоро злополука прекратила снабдяването.

— И затова времето на пристигането ви беше сякаш точно изчислено — каза Хедън.

Майлоу се усмихна и кимна, но не отговори.

От другата страна на Вюшков седеше истинският сегашен властител на Палмира — Лил Уивър. По едно време Майлоу се заслуша с любопитство — Уивър разказваше на Вюшков как се защитили срещу един от грабещите ги въздушни кораби, които те наричали Небесни Господари. Вюшков също слушаше с интерес, особено го занимаваха противовъздушните оръжия на Палмира.

Накрая пиршеството свърши и Лил Уивър попита Вюшков дали неговите хора ще имат нещо против да се срещнат и да поговорят с хората от Палмира. Вюшков отговори, че нищо не пречи, предупреди Уивър, че не всички от кораба говорят добре Американо и позволи на подчинените си да се смесят с тълпата. Майлоу не успя дори да стане, когато за него се лепна млад кръглолик свещеник, облечен в черно расо с бяла якичка, представи му се като отец Джон Бакстър. Той знаел, че брат Джеймз е протестант, но го помоли да участва в специалната благодарствена литургия в Римокатолическата църква на Палмира, която трябваше да се състои в неделя. Майлоу знаеше, че дотогава у нито един жител на Палмира няма да остане желанието за благодарствени молитви, затова охотно се съгласи с предложението на отец Бакстър и го увери, че ще бъде много доволен да присъства на църковната служба.

Ощастливеният свещеник се отдалечи забързано. Майлоу остана на стола си, опитваше да не избухне в смях. Не беше се забавлявал така, откакто уби Отец Шоу. Тогава чу, че Лон Хедън го вика по име.

— Братко Джеймз, бих искал да ви представя своята дъщеря Айла.

Майлоу се обърна към него и видя застанала до Хедън млада жена с такава интересна красота, че веднага всичко друго престана да го занимава. Смесването на раси беше направило от нея истинско съкровище във физическата привлекателност. Особено го завладяха огромните й очи с азиатски разрез, но не дотам, че да пренебрегне чудесното мургаво тяло. Жалко, за разлика от повечето жени в залата, тя беше облякла риза. Докато ставаше, той си каза, че каквото ще да става, тази малка скъпоценност ще му принадлежи. Протегна ръка и искрено каза, че за него е удоволствие да се запознае с нея.

 

— Жан-Пол, спиш ли? — меко попита тя.

Видя, че клепачите му трепнаха, после се вдигнаха. Обърна глава към нея и очите му се присвиха, щом видя непознатия.

— Жан-Пол, това е брат Джеймз. От нашите космически хора. Дойде да ти помогне.

— А… а ще можете ли? — колебливо каза Жан-Пол.

— Да, смятам, че ще мога — внимателно отговори брат Джеймз.

Айла забеляза пробудената надежда в очите на Жан-Пол.

— Можете да възстановите гръбначния ми мозък… и пак ще усещам! Пак ще ходя!

— Не мога да обещая нищо. Искам веднага да разберете това. Не искам да породя у вас очаквания, които после да рухнат. Говорих с вашия лекар и прегледах записите за състоянието ви. Но ще трябва да извърша по-подробен преглед, за да установя степента на уврежданията. Имаме уреди, които дават много повече информация за организма от тукашната грубовата рентгенова машина. А през това време ще мога да спася живота ви.

— Да ме спасите?

— Простете ми откровеността, но вашият лекар ми каза, че бъбреците ви функционират все по-зле. И състоянието им не се подобрява, защото малкото лекарства, с които разполагате тук, просто не им действат. Но в кораба имам лекарство, което напълно ще възстанови бъбречните ви функции за броени часове. Ще се върна утре, за да започнем лечението. Тогава вече ще помислим какво да правим с гръбначния ви мозък.

— Мислите ли, че има шанс, колкото и да е малък, че ще мога да ходя?

— Казах ви, преди да науча точните факти, не мога да бъда сигурен. Но предполагам, че такъв шанс съществува.

Айла усети болка в гърдите, когато видя плувналите в сълзи очи на Жан-Пол. Той протегна ръка на брат Джеймз, който я стисна здраво.

— Благодаря ви — прошепна Жан-Пол. — Благодаря ви.

Айла караше камиона обратно към Голямата зала, а брат Джеймз й обясняваше какви проблеми възникват при лечението на тежките травми в гръбнака.

— … и докато периферните нерви могат да регенерират, тези в гръбначния мозък нямат това свойство. Когато бъдат разкъсани, на мястото се образува съединителна тъкан и се превръща в преграда. Още към края на двадесети век лекарите постигнали частични успехи, като стимулирали гръбначномозъчните нерви да растат покрай съединителната тъкан, но нямали никаква сигурност, че ще се съединят точно които трябва нерви. В гръбнака има огромно количество отделни нервни влакна и за това е твърде сложно всеки да бъде определен точно и да бъде съединен с другата част чрез микрохирургични методи. Хората-хирурзи са постигнали само съмнителни успехи, но после били изобретени машини, които поели хирургическата работа и тя вече станала стопроцентово успешна…

— А вие имате ли такава машина?

Той завъртя глава.

— За съжаление нямаме. Съмнявам се да е останала работеща медицинска машина в орбиталните станции или марсианските колонии. Тези машини са били безкрайно сложни, имали са твърде фини биомеханични елементи, а ние сме загубили знанията как да ги поправяме.

— Значи не можете да помогнете на Жан-Пол? — възкликна Айла.

— О, въпреки това съм сигурен, че мога да му помогна. Ще е нужна цяла поредица от операции, но вярвам, че ще мога да свържа достатъчен брой гръбначномозъчни нерви, така че да възстановя основните му двигателни функции. Например, отново ще може да ходи. Бързам да кажа, че няма да е като преди, но все пак ще ходи. Ще може да контролира пикочния мехур и ревтата си… и ако ми простите намесата в толкова интимна област, ще бъдат възстановени и сексуалните му способности.

Айла се разсмя смутено. Беше забравила, че този мъж е свещеник или нещо подобно. При това от Белведере. От малкото, което баща й бе споменал за живота в тази орбитална станция, тя остана с впечатлението за твърде пуританско общество. Сигурно на брат Джеймз са му трябвали големи душевни усилия дори за да каже такова нещо на жена. Стори й се странен човек. Тя по инстинкт усещаше нещо неприятно в него, но благодарността й за възвърнатото желание у Жан-Пол да живее беше толкова силна, че тя съзнателно потискаше чувствата си.

Спря камиона пред входа на Голямата зала.

— Благодаря ви за всичко, братко Джеймз — каза тя, хвана ръката му и я стисна силно.

После се наведе към него и го целуна по бузата. Стана й весело, когато той рязко се дръпна назад, сякаш го ужили, веднага изскочи от кабината.

— Ще се видим утре сутринта, госпожице Хедън — каза той и припряно влезе в сградата.

 

Майлоу лежеше на койката си със затворени очи и ръце зад главата, център на спокойствие сред трескавото движение наоколо. Навсякъде войниците се приготвяха, проверяваха униформите си, снаряжението, оръжията. Докато те развълнувано си мислеха за предстоящата военна операция, Майлоу развълнувано си представяше удоволствията, които щеше да преживее с младата и красива Айла Хедън.

Еротичните му фантазии бяха прекъснати от някой, който изрече името му. Отвори очи. Адютантът на капитан Вюшков стоеше в прохода до неговата койка.

— Да, слушам ви — каза Майлоу.

— Капитан Вюшков моли да отидете в каютата му.

— С удоволствие — отвърна Майлоу.

Очакваше това повикване. През цялата нощ Вюшков се съвещаваше с офицерите си, обсъждаха етапите в овладяването на Палмира. Адютантът придружи Майлоу до каютата на Вюшков. Капитанът седеше на бюрото си. Разглеждаше аероснимка на Палмира. Няколко места в града бяха отбелязани с дебели кръстчета.

— Седнете — каза му Вюшков, когато адютантът излезе.

Наля на Майлоу чаша водка и я плъзна по снимката към него. Майлоу огледа внимателно Вюшков — лицето му беше зачервено, като че беше леко пийнал, може би и не съвсем леко. Под маската на самоувереност Майлоу виждаше, че руснакът е нервен. Предполагаше, че досега дори не беше виждал истински военни действия. Повече от век не бяха възниквали разправии между орбиталните станции, а Вюшков трябва да е бил хлапе по време на последния бунт в Караганда. Военният му опит се изчерпваше с упражненията със симулиращи компютри. Майлоу глътна доста от водката, постави чашата върху снимката и се усмихна на Вюшков.

— Всичко готово ли е?

— Да, братко Джеймз. Започваме в четири часа, малко преди зазоряване. Би трябвало да приключим за около час. Групите за наземна атака ще започнат да се придвижват след половин час, за да заемат позициите си около града, преди и ние да нанесем удара.

— Добре — каза Майлоу. — И когато се разсее димът, вие ще обявите присъединяването на Палмира към Космическа република Караганда?

Вюшков кимна.

— Да, засега.

— Значи засега? — съучастнически повтори Майлоу.

— Зависи как ще се развият нещата. Но това място наистина е съкровищница.

Майлоу се усмихна.

— И може да се окаже само първата от многото. Не е възможно да е последната общност на Земята. Може би другите не са толкова напреднали технологически — тукашните хора са имали късмет — но това няма значение. Използвайки Палмира като своя база, можете да завоювате цялата планета. Вярно, не изглежда в особено добро състояние, но ние несъмнено ще можем да изобретим средства за премахване на генетичното замърсяване, щом заразите-убийци вече са изчезнали. Сигурно не е нужно да ви казвам това, но все пак — разполагам със скъпоценни знания за генното инженерство.

Вюшков глътна наведнъж остатъка от водка в чашата си, изтри устни и се вгледа в Майлоу.

— Всъщност кой сте вие, братко Джеймз?

— Единствено важно е, че аз съм ваш приятел и съюзник, капитан Вюшков.

— Надявам се да е така, защото ви назначавам за свой съветник със специални задачи.

— Благодаря ви. Оценявам оказаната ми чест.

— Но при първия намек, че не ме подкрепяте изцяло, смятайте се за мъртвец.

— Не е нужно да се опасявате от подобно нещо, капитане, аз съм и винаги ще бъда ваш покорен слуга.

Майлоу вдигна чашата си и се усмихна лъчезарно.

 

Лон Хедън се събуди от чудесния си сън. Присъни му се Глинис, майката на Айла. Бродеха по брега под палмите. Слънцето залязваше. Тя споделяше тържеството на мечтите му, радостта от пристигането на космическите хора и техните обещания. Предлагаха на Палмира бъдеще. И на Айла. „Толкова се гордея с тебе, Лон,“ каза му тя. А и той й отвърна: „Благодаря ти, че се върна. Великолепно е, че мога отново да те видя. Липсваш ми, Глинис.“

Но прекрасното му настроение бързо изчезна. Чуваше стрелба… далечни викове. Писъци. Скочи от леглото с мисълта, че прогонените Небесни хора са успели някак да се върнат и сега си отмъщават. Но чу трептящото във въздуха басово бръмчене, усети боцкането по кожата си. „О, не!“ Ужасът го скова на момента. Изтича гол на верандата и погледна нагоре. От това се страхуваше…

„Христина“, корабът на космическите хора, се носеше ниско над града в предутринното небе. Хедън гледаше как от кораба надолу се зъби лъч. Не беше от лазер — много по-широк и безцветен… повече приличаше на някакво мъждукане, пронизващо въздуха. Чу се взрив. В центъра на града, където беше насочен лъчът, се надигна димен стълб. Хедън забеляза дим и на други места. Мястото на всеки стълб му показа ясно какво са искали да унищожат хората от кораба. Притисна длани в лицето си и се свлече на колене върху дървения под.

— Не — изстена той, — не, не… Не!

 

Жан-Пол не знаеше от какво се чувства по-зле — дали от ужасните болки в горната част на гръбнака, врата и главата, дали от пълната си безпомощност или от страха си за Айла. Струваше му се, че мина повече от час, откакто тя излезе. Когато стрелбата ги събуди, тя скочи от сгъваемото легло до неговото, каза че само ще погледне какво става и веднага ще се върне. Но очевидно нещо й беше попречило. По дяволите, какво се беше случило? Той крещя, докато прегракна, но не се появиха нито лекар, нито сестри. Това беше и причината за болките — никой не се сети за лекарствата му тази сутрин.

Сега поне беше тихо. Стрелбата престана. Не се чуваха взривове. Само понякога далечен вик, но това беше всичко. Не можеше повече да търпи. Какво ставаше навън? Ако можеше поне да се движи…

Забързани стъпки, вратата се отвори. Беше Айла, той се потресе от вида й. Лицето й беше побледняло до мъртвешко бяло, по бузите й имаше следи от изсъхнали сълзи. Когато го погледна, заплака отново. Дойде при него и сложи глава на гърдите му, ръцете й обвиха главата му. Това усили болката десетократно, но той преглътна болезнения вик и също я прегърна. С невероятно напрежение на волята той изчака да се наплаче, за да му каже какво по дяволите се е случило?

Тя най-после вдигна глава, погледна го и рухна на стола до болничното легло.

— Ужасно е, Жан-Пол, ужасно е — каза с треперещ глас. — Те превзеха Палмира.

— Онези от Космоса ли? — веднага попита Жан-Пол.

Айла кимна, движението повече приличаше на гърч.

— В кораба са били много повече, отколкото ни казваха. Влезли на групи в града малко преди да се съмне. Заварили всички неподготвени. Който се опитал да им се противопостави бил убит. Превзели електроцентралата, оръжейния склад, сградата на милицията, на съвета… и докато се занимавали с това, техният космически кораб летял над града и взривил всичките ни противовъздушни оръдия. Използвали някакво невиждано оръжие. Казали, че корабът ще разруши града квартал по квартал, ако не се предадем без никакви условия. И Лил Уивър нямал какво друго да направи. Заявил преди половин час, че се предаваме… всеки трябва да отиде в Голямата зала и да остави там оръжията си. Който не го направи и бъде заловен с оръжие, ще бъде убит на място. — Тя си пое дъх на пресекулки и изхълца. — Сега сме поданици на Космическата република Караганда… О, Господи!

Тя сведе глава. Жан-Пол не знаеше какво да каже, но разбра, че никак не е изненадан. Нали винаги беше подозирал какви биха могли да бъдат истинските намерения на хората от орбиталните станции? Но Лон и Айла бяха толкова щастливи от идването им, че не се решаваше да сподели съмненията си.

— Айла… — въздъхна той, усещаше се още по-безпомощен.

— Страхувам се, че ни чака и по-лошо — безжизнено каза тя.

— Още? — „Но какво би могло да стане тепърва?“

— Татко. Арестуваха го. Е, просто го натикаха в затвора. Не са го арестували официално.

— Кой, нашествениците?

— Не. Нашите хора го направиха. Привържениците на Джелкър Бенкс… май почти всички в Палмира вече могат да бъдат наречени негови привърженици. Пуснали Бенкс и синовете му и затворили татко на тяхно място. Говори се, че ще го обесят… — Тя конвулсивно стисна ръце в скута си. — Ох, Жан-Пол, видях го в затвора. Даже не искаше да говори с мен… беше в някакъв унес. Не вярвам да разбира какво става около него.

— Сигурно е от шока… — започна Жан-Пол, но го прекъсна трясъкът на отворената врата.

Айла подскочи уплашено. Жан-Пол усети, че му се гади — влязоха двамата братя Бенкс. Брон и по-младият, чието име не беше запомнил. И двамата размахваха ножове.