Джон Броснан
Краят на небесните господари (17)

Глава седемнадесета

Съществото висеше неподвижно ниско над рифа на десетина стъпки от Жан-Пол, който се взираше в него, замръзнал от изненадата. Не можеше да каже дали и тази твар също се чуди на неочакваната среща — изражението на лицето й беше неразгадаемо. Съществото беше дълго към седем стъпки, но стърчащите от главата остри перки правеха вида му по-внушителен. Тялото приличаше на човешко и беше покрито с дебели, подобни на кост люспи, сиво-синкави на цвят. Имаше кръгли рибешки очи, много широка уста, но нямаше нос. Дълги нокти се показваха от пръстите на широките ципести стъпала. Големите длани също имаха ципа и остри нокти, зловещи шипове стърчаха от тилната страна на китките и от лактите на съществото.

Мигновено появилото се желание на Жан-Пол беше да избяга, но си каза, че това трябва да е някой от изчезналите морски хора на Айла. Миролюбивите морски хора. И не искаше да проваля плановете на Айла, като подплаши съществото, затова вдигна свободната си ръка в жест, който според него за всички означаваше доброжелателност. Кръглите безизразни очи си останаха впити в него. Човекоподобната твар дори не се опита да повтори жеста. Жан-Пол вече обмисляше дали да доплува по-близо, когато някой внезапно го бутна грубо настрани…

Беше Кел. Чернокожият младеж цепеше водата като ракета, плавниците на краката му се мятаха бясно, беше се устремил право към морското същество. Жан-Пол гледаше изумено как Кел натиска спусъка на харпуна. Късото копие удари съществото точно под гърдите с голяма сила. Но не проби твърдите люспи, само отскочи.

Кел започна да обръща, явно искаше да заобиколи чудовището отдалече, но то изведнъж сякаш избухна в бесни движения. Всичко стана толкова бързо, че Жан-Пол нищо не разбра, но в един момент видя отпуснато носещия се из водата Кел, само ходилата му потрепваха конвулсивно, а пред тялото се стелеше облак от черни нишки. Кел бавно се завъртя настрани и Жан-Пол видя откъде идват тези нишки и какво представляват. Кел беше изкормен, коремът му беше разпорен открай докрай.

Но не му остана време да се ужаси. Чудовището връхлетя върху него. Жан-Пол сляпо мушна напред с „шеметната тояга“. Чу глух пукот, ударната вълна мина през ръката му. Той отчаяно зарита с крака, за да се отдалечи, опитваше се да различи нещо през запълнилите водата дребни мехурчета. Очакваше всеки миг да усети как ноктите на гадната твар разкъсват екипа и плътта му. Макар че бе използвал единственият заряд на оръжието си, все още го държеше пред себе си, сякаш можеше да се защити с него. Имаше нож, вързан за левия му крак, но знаеше, че би бил безполезен срещу люспите на съществото…

Ръка се вкопчи в рамото му, той почти изпусна наустника на акваланга си. Айла. Помагаше му да плува по-бързо. Постара се да й подражава, да успокои движенията си и веднага постигна желаната бързина. Погледна назад към облака мехурчета, нещо трескаво се мяташе в средата. „Шеметната тояга“ го беше спасила — нервната система на чудовището не устоя на взрива.

Пътят до гмуркача се стори безкрайно дълъг на Жан-Пол. Все се оглеждаше нервно, очаквайки да види изникващи от мътилката още чудовища. Но стигнаха до апарата без някой да ги застраши. Айла посочи, че трябва пръв да се вмъкне през люка и той не я накара да го убеждава дълго. Погледна за последен път рифа и се промуши надолу, удряйки в ръбовете кислородните си бутилки. Още щом стъпалата му докоснаха дъното на шлюза, Айла вече беше вътре. Тя завинти люка на мястото му, дръпна ръчката и водата веднага започна да спада.

Когато стигна до кръста на Жан-Пол, той осъзна някакво усещане в синусите и ушите си, но можеше да мисли само за случилото се с Кел. Айла едва успя да свали маската и наустника си, а той вече я тресеше за раменете и викаше:

— Какво се обърка, по дяволите!? Защо Кел го нападна? Напи ми каза, че сме в безопасност с тези същества!

Айла трепереше, сълзите неудържимо се стичаха по лицето й. Отначало нищо не можеше да каже, после започна да изхълцва по някоя дума.

— Това… не беше… от нашите. Твърде голямо… иначе изглежда. Нашите морски хора… имат черти по тялото. Кел… той… видял е…

Не можа да продължи. Зарови лице в дланите си и заплака. Жан-Пол я притисна до себе си, искаше поне малко да я утеши. Полека започна да разбира. Кел му беше спасил живота. С цената на своя…

— Айла, ела на себе си, нека да тръгваме, преди да се появи още някой от тези гадове. Отвори люка към кабината.

Тя завъртя глава.

— Не може — подсмръкна Айла. — Трябва да изравним налягането… не бива да бързаме, иначе ще ни хване кесонната болест… ще чакаме, докато налягането стане нормално… една атмосфера.

— Колко време е необходимо?

— Петнадесет, може би двадесет минути.

— О, чудесно се наредихме — промърмори той.

Внезапно силен удар гръмна върху външния корпус на гмуркача. Айла погледна диво Жан-Пол, в очите й се появи надежда.

— Кел! Това е Кел! Не е умрял, само е ранен! Иска да влезе!

— Не може да е той — твърдо каза Жан-Пол. Твърде ясно виждаше в паметта си грозната рана и изплуващите от нея вътрешности сред облака черна кръв.

— Да, той е! — Тя се изтръгна от ръцете му и хвана наустника на своя акваланг.

— Какво правиш? — остро попита той.

— Ще се върна навън. Трябва да помогна на Кел! Той е ранен!

Той пак я хвана за раменете.

— Айла, чуй какво ти казвам. Това не може да е Кел! Той е мъртъв!

Тя упорито опитваше да се освободи.

— Не е! Пусни ме! Той има нужда от мен! Не те карам да идваш с мен…

Още един удар, този път по-силен, последван от стържещ звук. Гмуркачът се разлюля забележимо. Айла затихна и се взря в очите на Жан-Пол.

— Ясно е, че не е Кел — каза й той. — Трябва да е онова нещо. Или друго като него.

Тя кимна и едва чуто промълви.

— Да, прав си.

Отново удар и стържене.

— Не знам какво има отвън, но то като че опитва да прояде корпуса със зъби — тонът на Жан-Пол трябваше да поразведри настроението, но не успя. Спомни си могъщите челюсти на чудовището.

— Звукът идва от външните обтекатели — каза му тя. — Доста крехки са. Но няма как да прегризе херметичното тяло.

Пак удари. Апаратът се разтресе. Айла пристъпи и силно се притисна в Жан-Пол.

— Май не си много сигурна.

— О, не е в това проблемът. Тук сме на сигурно място, но се тревожа какви повреди може да причини на разположените отвън части — силовите кабели, соплата, стабилизаторите. Може направо да осакати гмуркача.

— Разбирам — бавно каза той. — Тогава ще трябва или да се измъкваме с подводно плуване, или да останем тук, докато умрем от задушаване.

— Може и да не се стигне чак дотам. Ако не се върнем навреме, Джулай ще вдигне тревога и ще излязат да ни търсят с другия гмуркач.

— И кога ще стане това?

— След два часа най-рано — тя погледна манометъра на стената. — След десет минути можем да отворим люка към кабината.

Твърде дълги бяха тези десет минути, докато стояха прегърнати в клатещия се все по-силно гмуркач и слушаха страшния шум от вилнеещите навън същества. Жан-Пол се опасяваше, че докато се доберат до уредите за управление, от апарата ще са останали само две кълбовидни тела.

Айла най-после каза, че налягането в шлюза е паднало до една атмосфера. Отвори люка и двамата пропълзяха в кабината. Тя седна в креслото на пилота и се взря в пулта.

— Е, поне засега имаме енергия. Все е нещо.

Той приклекна до нея и надзърна над рамото й.

— Виждаш ли нещо навън?

— Още не.

Тя превключи някакво лостче и Жан-Пол чу воя на водните движители. Айла дръпна и лостовете за изпразване на цистерните. Гмуркачът започна да се издига, но едновременно с това се накланяше. Последва още един свиреп удар, придружен от вече познатия звук на разкъсан метал.

— Ама че гнусен характер имат — измърмори Жан-Пол.

— Разпрали са една от десните цистерни — каза му Айла. Задната. За късмет разполагаме с останалите.

— Засега.

Жан-Пол надникна през един от илюминаторите. Не можеше да види кой знае какво. Напрегнатите докрай движители вдигаха твърде много пясък от дъното. Но погледът му срещна нещо, което не би искал да вижда никога — притиснато в стъклото лице. Приличаше на първото същество, но този път беше съвсем близо.

— Исусе! — неволно извика той.

Някой блъсна гмуркача отстрани и Айла каза:

— Олеле, този не е сам. Сигурно ги е привлякло мятането на онзи, който ти уби, преди да е пукнал.

Съществото, прилепило се към предницата на гмуркача опита да разбие стъклото с шипа на китката си, а празният му поглед не се отместваше от тях. Жан-Пол се замисли колко време им остава, преди да се пръсне илюминаторът.

 

Майлоу отключи вратата и я дръпна встрани. Остана разочарован — Шан не се опита нито да го прасне със стол по главата, нито му беше заложил някаква клопка, въобще нищо. Просто си лежеше с ръце зад главата. И никаква проява на гняв. Даже се опитваше да покаже, че скучае. Въпреки, че проумя играта, Майлоу се подразни. А настроението му и без това не беше особено добро през целия ден.

— Не ти подхожда това, тъпако — кисело каза той. — Да не си се предал вече?

Шан го изгледа.

— Просто се отказах да участвам в забавленията ти, Майлоу.

— Виж ти. Не… — Майлоу поклати глава. — Аз решавам кога да свършат забавленията, не ти.

— Както кажеш.

Шан пак зарея поглед в тавана. Майлоу застана до леглото и го огледа отгоре надолу.

— Може пък да ти счупя някоя ръка. Ей така, за развлечение.

— Знаеш, че не бих могъл да ти попреча.

— Вярно. Би било твърде скучно. А може би ако счупя ръката на Тайра, ще бъде по-интересно.

Сигурен беше, че ще предизвика Шан. Така и стана. Мъжът рязко обърна глава към Майлоу, очите му се присвиха от ярост. Но не каза нищо.

— Не си ли любопитен как е тя със здравето? — попита Майлоу. — Все пак минаха три дни от последното ми гостуване. Би могло да й се случи какво ли не през това време. Нали ме познаваш.

Шан не издържа.

— Как… как е тя?

Майлоу се усмихна.

— Ами както обикновено. Има още малко драскотини и отоци, но не е страшно. — Доволно видя неволната гримаса на Шан. — И определено става по-добра в леглото. Измисля всякакви интересни номера, за да ми угоди. Сега се опитва да участва, вместо да се съпротивлява, надява се така да не си навлича, хъм, възпитателни мерки прекалено често. Позволявам й да си мисли, че постига успех… засега.

Лицето на Шан вече ясно издаваше неудържимата му ненавист.

— Остави я на мира, копеле гнусно! — изръмжа той. — Или ще те убия! Все нещо ще измисля, но ще те убия!

— Е, това вече е нещо — одобрително отбеляза Майлоу. — А пък аз си мислех, че ставаш досаден.

Шан скочи от леглото и хвана Майлоу за гърлото. Майлоу се разсмя, с лекота бутна настрани ръцете и заби юмрук в лицето му. Шан рухна на леглото, от разбитите му устни потече кръв.

— Така ли трябва да се държи един мъж от Минерва? — присмехулно попита Майлоу. Стана му весело, предишното му настроение избледняваше.

 

Причината беше във вечно повтарящия се проклет сън. Пак видя Миранда, своя женски клонинг, който бе създал сам. Присъни му се последната нощ в неговото имение, преди толкова много години. Майлоу знаеше, че тълпата идва и каза на Миранда да се приготви, защото трябваше веднага да се махнат. Изуми се, когато тя отказа да тръгне с него, но точно в този момент тя избухна и изля истинските си чувства към него.

„… Не можеш да видиш отстрани в какво си се превърнал. Човешката личност е резултат от безкрайно сложен и съвършен биологически процес и науката би трябвало още много да помисли, преди да се бърка в него. Не можеш ей така да отрежеш големи парчета от системата — както правят твоите генинженери, без да унищожиш нещо жизнено важно… Да… да… това е. В определен смисъл ти се самоуби. Каква ирония! Всички тези пари и усилия — за да се превърнеш в супермен. Но по този начин ти извърши доста особено самоубийство. Разхождаш се наоколо и се мислиш за безсмъртен, а всъщност си мъртъв отвътре и мравките вече гризат душата ти.“

Сънят беше невероятно правдоподобен. Всяка подробност виждаше кристално ясна, сякаш вековете, разделящи го от онази нощ, не съществуваха. Виждаше Миранда, облечена в мъжки вечерен костюм, застанала пред него, лицето й разкривено от гняв и презрение. И точно презрението й успя да го жегне. Презрението в последните й думи, когато я помоли да размисли и да избяга с него.

„Не, Майлоу. Просто не мога да търпя присъствието ти. Не само защото се промени като личност. Отблъскваш ме и физически. От тези твои «усъвършенствания», те изкривиха нещо в тебе на всички равнища. Казвам ти истината — гади ми се от тебе! И го казвам с всяка твоя клетка в моето тяло.“

Да, тези нейни думи решиха съдбата й. Той повреди нейния флипер и после от безопасната височина в своята машина гледаше как я разкъсва тълпата на покрива пред гаража.

 

Усмихна се на зашеметения Шан. Дали да му счупи ръката?…

— Майлоу…

— Не сега, Ашли. Зает съм.

— Това е по-важно. Открихме Шангри Ла.