Джон Броснан
Краят на небесните господари (25)

Глава двадесет и пета

Петънцето на екрана бързо се превърна в Небесен Господар, за Джан беше лесно да го разпознае.

— „Ароматният бриз“ — процеди тя.

Събуждаше черни спомени. За военачалника Хорадо. За затворничеството на нейната любима Сирай в този японски въздушен кораб. Сирай не беше същата след мъченията си. Джан каза на Играчката:

— Установи радиовръзка, ако е възможно. Дотогава обикаляй кораба.

— Мислиш ли, че може да има хора вътре? — попита Робин.

— Съмнявам се. Всички Ашли стовариха на земята хората от корабите си. Като че ли само онази в „Господаря Монкалм“ не го направи. Но трябва да се уверим, преди нещо да предприемем.

Играчката съобщи:

— Радиовръзката е установена, Джан. Ще я прехвърля на твоя пулт.

От високоговорителя се чу познат глас:

— Ало, кои сте вие? Кои сте? Защо обикаляте около мен? Отговорете или ще ви пръсна на парчета. Мога да знаете!

Джан въздъхна. Смразяващ призрак от гласа на недорасло момиче, което е умряло преди векове.

— Здрасти, Ашли. Как си?

Кратка пауза.

— Кой е отсреща? Познавам гласа ти.

— Ашли, аз съм Джан. Помниш ли ме?

— Джан! — възкликна гласът. — Как няма да те помня! Ей, това е страхотно! Ти си ми дошла на гости!

Джан погледна Робин. Ашли май наистина й се радваше. Накрая се сети, че не тази Ашли все пак заряза нея и Робин насред пустошта.

— Да, дойдох да те навестя. Ъ-ъ-ъ, как прекарваш времето? — Още докато произнасяше въпроса си, той й се стори абсурден.

— О, горе-долу. Малко е скучничко. Самичка съм. И вече не мога да си приказвам с другите по радиото. Не знам защо. Тук сме само с Карл, а нали го знаеш каква досада е.

— Има ли някакви хора в кораба? — Джан едва не каза „живи хора“.

— Не, отдавна се отървах от тях. Не бяха интересни, пък и ми писна все да се грижа да преживеят.

Джан каза:

— Играчка, моля те, изключи микрофона — Пак погледна Робин. — Май е най-добре да я унищожим. Сега говори нормално, но сигурно това е само временно състояние. Не можем да я оставим да прави каквото си поиска с всички тези оръжия…

Той само кимна.

— Джан? Джан? Чуваш ли?

Джан нареди на Играчката да включи отново връзката.

— Да, чувам те. Ще ти дойда на гости.

— Ей, велика си!

Играчката спря обиколките и се насочи към „Ароматния бриз“.

— Прицели се в пункта за управление — заповяда Джан. — И скъси разстоянието колкото можеш, преди да стреляш, за да не използва лазерите.

Играчката се ускори.

— Хей, Джан? Какво правиш? Няма ли да кацнеш горе?

Джан не отговори. Играчката летеше устремно точно към малкия прозрачен мехур под огромния нос на въздушния кораб. Изстреля ракетата.

— Джан? Какви ги…

Ракетата се заби в целта и избухна. Мехурът изчезна заедно с голямо парче от корпуса. Ашли замлъкна.

Неуправляемият „Ароматен бриз“ започна да губи височина. Накланяше се надясно.

— Можем да си свършим работата докрай — промърмори Джан.

Играчката мина още веднъж по дължината на Небесния Господар и изстреля няколко ракети в корпуса му. Въздушният кораб се разтърси от взривовете. После една от газовите секции, пълна с водород, се възпламени. Джан гледаше бързо обхванатия от огъня „Ароматен бриз“ и си помисли, че за втори път през този ден изкупуваше вината си.

 

Жан-Пол изсмука до дъно съдържанието на чашата през сламката. Изпъшка и затвори очи. Айла го гледаше неспокойно. Лицето му изглеждаше още по-слабо, сякаш губеше и цвета си.

— Много ли те боли?

Той отвори очите си.

— Не, вече не е толкова зле — гласът му едва се чуваше — Последната инжекция ми помогна. Но сега по-неприятни са сърбежите под гипса. — Беше окован в гипс от врата до бедрата. — Слава Богу, поне ги усещам само оттук нагоре. — Той докосна гръдната си кост. От нея надолу беше парализиран.

— Другото хубаво нещо е, че не усещам проклетия катетър.

Усмихна се измъчено. Нейната усмивка не беше по-малко насилена. Убийствено тежко й беше да гледа страданията му. Тя каза:

— Малко време остана, докато кацнат гостите ни от Космоса. Сигурна съм, че татко ще се окаже прав — те знаят повече за медицината от нас. Ще могат да ти помогнат.

— Аха, не се съмнявам.

— Наистина, така мисля.

Той хвана ръката й.

— Знам, мила. Но каквото и да ми говорите ти, баща ти и лекаря, достатъчно добре съзнавам какво ми се случи. Тази парализа не е „временна“ и шансовете да изпълзя от ямата не са особено големи. Виждам го в очите на лекаря… и на Лон. Онези от Космоса би трябвало да са чудотворци, за да направят нещо за мен.

— А виждаш ли същото в моите очи… както при татко и Стивън?

— Не. Само надежда и любов. Прекалено силно ме обичаш, за да видиш истината.

— Освен това вярвам, Жан-Пол. Ти ще се пребориш за живота си, а космическите хора ще могат да ти помогнат.

— Надявам се. Но искам да бъда честен с тебе, Айла. Ако не успеят да ме оправят, не мисля, че бих продължил… каквото съм сега.

— Не ми говори така! — разгорещи се Айла. — Така би говорил… един страхливец!

— Страхливец ли? — Той се усмихна леко. — Ами да, може и да съм страхливец, щом бих предпочел да умра, отколкото да се влача така с години — безпомощен и безполезен. И като си помисля, че никога няма да се любя с тебе… Не мога да преглътна всичко това, значи сигурно съм страхливец.

Очите й горяха от напиращите сълзи.

— Престани, моля те.

— Прости ми. Хайде, нека да поговорим за нещо друго. Каквото и да е. Например, какво става с онези дълбоководни приятелчета? Показаха ли си зъбките отново?

Тя изтри очите си и каза:

— Да. Снощи. Цяла група преминала през външната стена и нападнала рибните ферми. Много поразии са направили, а и изяли доста риба. Едва тази сутрин открихме какво е станало. Джулай поведе ловна група след тях. Още не знам дали са имали късмет. Даже не знам дали са се върнали.

— Звучи зле.

Тя забеляза, че гласът му отслабва.

— Така е. Да се надяваме, че космическите хора ще ни помогнат и в това.

— Май прекалено много разчитате на тях.

— Знам. Започнах да говоря като татко и Лил. Но ние наистина имаме нужда от помощ. Твърде много неща отиват на зле напоследък, твърде бързо. Палмира не би могла да оцелее дори още десетина години, ако не получим помощ отвън.

Клепачите му се притвориха и тя помисли, че е заспал, но той заговори, без да отваря очи.

— Ами какво стана… с моите хора? Изгониха ли ги вече?

— Да. На зазоряване. Заведоха ги под охрана до границата на нашите земи. Дадоха им храна, вода и няколко пушки, казаха им къде са заровени боеприпасите, после ги изведоха през портата. По брега се намират някои недокоснати от пустошта места. Има надежда да стигнат до някое от тях.

— Да, разбира се — каза Жан-Пол със затворени очи.

Тонът му означаваше „ако можеш да повярваш в това, значи всичко е възможно в този свят“.

— Но стана лошо… — неохотно каза Айла. — Накараха всички да се махнат. Не само бунтовниците, а и другите, които не участваха.

Жан-Пол отвори широко очите си.

— Всички?

— За съжаление така е. Останаха само най-зле обгорените в болницата. И ти. Лил не искаше да постъпи така, но ако не го беше направил, щеше да се оправя с безредици.

— Проклятие! — промърмори Жан-Пол.

 

Капитан Вюшков се изтласка в коридора. Изглеждаше малко ядосан.

— Толкова ли е важно, че да ме викате тук? — обърна се към брат Джеймз. — След дванадесет минути навлизаме в земната атмосфера и трябва да бъда на мястото си.

— Моля да ме извините, капитане, но е важно. И прецених, че вие трябва да научите преди останалите…

Брат Джеймз дръпна вратата. Капитан Вюшков надникна и видя носещия се във въздуха Отец Шоу. Лицето му беше посиняло. Вюшков пак изгледа брат Джеймз.

— Той е мъртъв.

— Да, мъртъв е. Преди десетина минути каза, че не се чувства добре и влезе да се облекчи. Както знаете, бях загрижен за здравословното му състояние и реших да проверя. Намерих го така.

— Според вас, каква е причината за смъртта?

Брат Джеймз сви рамене.

— Не мога да кажа със сигурност, преди да направя аутопсия. Но ми се струва, че е инфаркт. Твърде тежко понесе това пътуване.

Вюшков пак прехвърли вниманието си към трупа. Дрехата на Отец Шоу беше отворена отпред, във въздуха се усещаше вонята на изпражнения. Свещеникът явно не бе успял да използва тоалетната, преди да умре. А доколкото можеше да се съди по цвета на лицето, бе умрял от задушаване. Изражението на това лице — безкраен ужас, показваше, че смъртта не е дошла бързо. Вюшков недоумяваше защо брат Джеймз е убил спътника си. Той каза:

— Засега ще трябва да го оставим тук. Привържете го с ремъците. Не искам да се блъска в стените по време на приземяването. Ще обясня, че тази тоалетна е неизползваема.

— Добре, капитане. А, сетих се, нали ще изпратите съобщение на Белведере, трябва да уведомя Отците за скоропостижната смърт на Отец Шоу.

— Това ще почака, докато кацнем.

Вюшков понечи да си тръгне. Брат Джеймз го спря:

— Само още нещо, капитане. Тук сме сами… мога ли отново да попитам смятате ли да послушате съвета ми?

Вюшков се намръщи.

— Сериозно го обмислям. Всичко ще зависи от преценката ми за положението на Земята.

И припряно се изтласка по коридора.

Майлоу си припяваше щастливо, докато изпълняваше нареждането да привърже трупа с ремъците. Потупа мъртвия свещеник по главата и излезе, плъзна вратата на мястото й. Върна се в главната каюта, бръмчаща от приглушените, но превъзбудени разговори. Хората на Вюшков бяха напрегнати. Малко се опасяваха от това, което щяха да заварят на планетата, която винаги досега бяха смятали за свят на смъртта. Но преди всичко искаха да приложат уменията си на войници. Майлоу знаеше какво преживяват. Мина по прохода до своята койка. Пристегна предпазните ремъци около себе си и се отпусна безгрижно. Не се съмняваше, че Вюшков ще направи това, което искаше от него.

Забавляваше се, като си припомняше последните мигове на Отец Шоу… Погледът, с който посрещна влизащия Майлоу… и изскочилите очи, когато Майлоу стисна ноздрите му, а с другата ръка му затвори устата. Шоу се бореше повече от две минути. Майлоу го държа още две минути, за да е сигурен. „И да спиш сладко“, прошепна, когато пусна трупа.

Последва поредица от удари. Отначало едва се усещаха, но ставаха по-силни. „Христина“ навлизаше във външните слоеве на атмосферата. Майлоу се ухили, предвкусваше какво го очаква долу.

 

Главоногото се мяташе буйно в безмилостната хватка на механичните ръце. Мастилена чернилка размътваше водата наоколо, но не затрудняваше сензорите на Играчката. Джан каза на апарата да забие сондата. Главоногото се разбесня. Ръцете го пуснаха и то се стрелна бързо по-надалече. Дължината му надхвърляше двадесет стъпки от върховете на пипалата до опашката. Кръвта се смеси с черния облак.

— Гадни създания — каза Джан.

— Напълно съм съгласен — отвърна Робин. — Затова толкова ми харесваше да ги унищожавам.

— Е, добре, взехме проби от шест вида от тези мутанти. Ти си нашият специалист по главоногите — колко вида ни остават?

Той вдигна рамене.

— Просто не знам. Познавах само разновидностите в крайбрежните води на Антарктида. Тук, в Тихия океан, е друго. Явно са много повече… Ей!

Играчката се разтресе, всички екрани потъмняха.

— Какво става?

Играчката помълча, преди да отговори.

— Както изглежда, погълнати сме от някакъв вид жив организъм. Много голям организъм.