Джон Броснан
Краят на небесните господари (22)

Глава двадесет и втора

— Жан-Пол! Жан-Пол!

Той изстена, измъкваха го насила от дълбокия чудесен сън. Някой го държеше за рамото и го друсаше здравата. Отвори очи и видя в бледата предутринна светлина надвесения над него Лон Хедън. Усети Айла да се размърдва до него и разбра, че се е случило нещо много неприятно. Иначе Хедън не би нахълтал така в интимния покой на дъщеря си…

Жан-Пол бързо седна, разтърквайки очите си.

— Какво се е случило?

— Трябва да се справим с твърде сериозен случай — настоятелно каза Хедън. — Облечи се и ела с мен…

Айла вече беше будна.

— Татко, какво става? — разтревожено попита тя.

— Неколцина от хората на Жан-Пол превзеха оръжейния склад. Взели са заложници и заплашват, че ще ги убият, ако не се подчиним на условията им.

— Лайнари! — промърмори Жан-Пол и протегна ръка към панталоните си, захвърлени върху близкия стол.

— Жан-Пол, опитай да ги разубедиш, иначе много кръв ще се пролее.

— Проклети тъпанари! — изръмжа Жан-Пол, бързайки да нахлузи панталона си.

— Оставих камиона пред входа на къщата — каза Хедън и изтича навън.

— И аз идвам — каза Айла и скочи от леглото. Жан-Пол я погледна за миг, сега се занимаваше с ризата си.

— Бих предпочел да не си там.

— Твой проблем. Въпреки това ще дойда.

 

Електрическият камион подскачаше из улиците на Палмира. Докато караше, Хедън им разказа какво е станало.

— Нападнали са след полунощ. Някак са се справили с двамата пазачи на пост. Още не знаем живи ли са или мъртви. Когато смяната дошла в четири сутринта, вдигнали тревога. А онези стреляли по тях. Всъщност във въздуха. После им казали, че оръжейният склад е превзет от Небесните войни на „Господаря Монкалм“, които взели заложници, между тях имало жени и деца. Смятали днес на обяд да застрелят заложниците, ако не им предадем властта.

— Каква власт? Управлението на общността?

— С по-малко не биха се задоволили.

Жан-Пол тръсна глава и тъжно каза:.

— Исусе, защо са такива безнадеждни идиоти! Казаха ми, че трябвало да измисля план за превземането на Палмира, но не можех да приема сериозно тези приказки. Смятах да ти известя, но Айла ме увери, че и без това ги наблюдавате.

Айла, седнала в скута на Жан-Пол, добави:

— Вярно е, татко. Жан-Пол ми разказа всичко, и аз му казах да не им бере грижата. Грешката е моя.

— И двамата ми говорите смешки! — отвърна Хедън. — И аз не бих се отнесъл сериозно към това, ако бяхте споделили с мен. Защото те наистина бяха под наблюдение.

— Но откъде е дошъл този провал? — попита Жан-Пол.

— Досега открихме труповете на трима от хората, определени да ги следят нощем. Другите може би са сред заложниците. Но повечето от пленените са от семействата, при които бяха настанени твоите хора.

— Гадост! — изпъшка Жан-Пол. Чувстваше се ужасно. Засрамен. — Колко от моите хора участват в тази мръсотия?

— Още не знаем точно. Десет, може би дузина. Техният вожд, или поне този, който преговаря, се нарича Филип. Познаваш ли го?

— Да, добре го опознах. Той беше от онези, които искаха да ги ръководя в нападението.

— Мислиш ли, че можеш да го вразумиш?

— Предишния път не успях, но сега много ще се постарая. Това е най-малкото, което бих искал да направя.

 

Оръжейният склад беше разположен в покрайнините на града и наоколо нямаше други сгради. Беше едноетажен, с плосък покрив и без прозорци. Влизаше се през единствена, съвсем обикновена врата. Край склада имаше засадени палми, сигурно за да смекчат малко унилия вид на постройката. Малко по-нататък се виждаше импровизирана барикада от електрически коли и камиони. Зад тях се прикриваха мъже с пушки, които не отделяха погледи от склада. Хедън спря своя камион до другите, изруга приглушено и каза:

— Само това ни трябваше. Джелкър Бенкс.

Жан-Пол видя широкоплещест мъж с червена коса и брада, който вече идваше към тях. Носеше пушка. Зад него вървяха още двама, също с пушки. Жан-Пол ги помнеше от скарването на брега. Сети се, че по-възрастният се казва Брон.

— А, добре си направил, Хедън! — избуча червенобрадият. — Заловил си предводителят им.

— Той не им е предводител! — високо каза Хедън, скачайки от кабината на камиона. — Много добре знаеш това, Джелкър!

Айла слезе от другата страна и Жан-Пол незабавно я последва. Хедън и Джелкър Бенкс се бяха изпречили един срещу друг.

— Нищо такова не знам, Лон Хедън! Той сам си признава, че е бил владетел на онзи Небесен Господар!

— Това е минало! Сега е с нас!

— Ха! Може да заблуди тебе или тази кокошка, дъщеря ти, но нас не може да излъже! И когато изтръгнем отвътре онези небесни убийци, ще го разстреляме заедно с тях!

Айла стисна до болка ръката на Жан-Пол и изкрещя:

— Само се опитайте! Ще трябва първо мен да убиете!

— Нямам нищо против — ухили се Брон.

— Слушайте, дойдох да помогна! — възкликна Жан-Пол. — Ще се опитам да говоря с тях, за да ги убедя да се предадат.

Джелкър Бенкс го удостои с вниманието си. Бледосините очи сякаш се опитваха да пробият дупка в него.

— Дали това е причината? Обзалагам се, че ще опиташ да се присъединиш към тях.

— Джелкър, започни да разсъждаваш най-после! — умолително каза Хедън. — Ако беше участник в този заговор, сега щеше да бъде вътре, при тях. Имаме нужда от него, Джелкър! Ако не ги убеди да се предадат, ще стане истинска кървава баня. Оръжейният склад има само един вход. Нападнем ли по този начин, ще загубим страшно много хора.

Още един мъж се приближи. Жан-Пол позна Лил Уивър, сегашният ръководител на „шесторката“, която управляваше Палмира. И той държеше пушка в ръцете си. Погледна Жан-Пол с нещо като облекчение и се обърна към Хедън:

— Наистина ли иска да направи това?

— Да, иска — каза Хедън, — но Джелкър не е съгласен.

Уивър изгледа свирепо Джелкър Бенкс.

— Ей сега ще се съгласи.

Джелкър отвърна на погледа със същата ярост, но след малко вдигна рамене и каза:

— Добре де, нека отиде да говори с тях, но пушката ми няма да се отделя от него за секунда. Щом се опита да влезе в склада при своите приятелчета, може да се смята за труп.

Уивър заговори на Жан-Пол:

— Постарай се да не го забелязваш. Всички така правим. Как мислиш, ще ги убедиш ли да се предадат?

— И на Лон казах — не знам. Не ги познавам добре. Но ще опитам всичко възможно.

— Добре. Ще накарам някой да ти измайстори бяло знаме.

Той се канеше да тръгне нанякъде, но Жан-Пол го спря:

— Чакай. Щом трябва да преговарям с тях, ще имам нужда от нещо, за което може да се преговаря. Какво ще стане с тях, ако се съгласят?

— Ще ги изправим до стената и ще им пръснем главите — избуча Джелкър Бенкс.

— Млъкни — разсеяно отрони Уивър. Потърка бузата си и каза: — Те убиха хора. И плюха на гостоприемството ни. Не можем повече да ги търпим в нашата общност. Ще трябва да опитат шансовете си отвън… в пустошта. Ще получат оръжие и снаряжение, но ще търсят начин сами да се оправят. Но ако не искат да се предадат, ще стане както каза Джелкър. Ще ги избием.

Жан-Пол кимна. Не можеше друго да очаква от Уивър. Условията бяха достатъчно справедливи след всичко станало. На негово място би казал същото.

След няколко минути Жан-Пол излезе иззад редицата коли, вдигна високо пръчка от метла с вързана за нея калъфка от възглавница, и тръгна към тъмния вход на склада. Още усещаше на устните си силната трескава целувка на Айла. И му се струваше, че усеща гъдел между плешките — където би трябвало да е насочена пушката на Джелкър Бенкс. И само Бог би могъл да знае колко пушки бяха насочени към него от мрачния склад.

Стигна на двадесетина крачки от входа, спря и размаха калъфката.

— Филип! Аз съм, Жан-Пол! Искам да говоря с тебе!

Мълчание. Зад отворената врата можеше да види само тъмнина. Като че различаваше неясните очертания на преграда по-навътре, но не беше сигурен.

— Филип! — извика той.

— Какво искаш бе, предател? — Отговорът го изненада.

— Ти ли си, Филип?

— Ами да, аз съм. Щом ти се оказа предател, аз станах новият водач.

„Боже милостиви…“

— Филип, това е лудост! Няма да ви се размине! Трябва да се предадете, преди да загинат още хора.

— Няма да се предадем. Не всички сме като тебе, Жан-Пол.

— Чуй ме, ако се съгласите, поне ще запазите живота си. Владетелите на Палмира ще ви пуснат да си вървите, ако се подчините.

— И къде ще отидем?

Устата на Жан-Пол пресъхна, той преглътна с мъка.

— Ще се махнете от Палмира.

Филип се изсмя.

— Това не е по-различно от смъртната присъда.

— Ще ви дадат оръжия… припаси. Ще имате някакъв шанс. Ако стоите тук и тази надежда няма да ви остане.

— Няма да се разберем така, Жан-Пол. Нашият ултиматум си остава в сила. Кажи това на владетелите им. Щом стане пладне и не получим каквото искаме, започваме да убиваме заложниците.

— Филип, няма ли да ти дойде умът в главата! Няма да получите подчинението на Палмира, колкото ще заложници да имате! Не можете да победите! Останете си тук, но ще бъдете трупове, преди да е свършил този ден.

— Но още мнозина от тях ще вземем със себе си. Подготвихме за взривяване целия склад. Само да ни нападнат и всичко става на парчета… заедно с почти цялата Палмира. Доста мощни експлозиви са натрупали тук.

Отчаяният гняв на Жан-Пол изригна отведнъж.

— Боже! Филип, смахнато копеле такова!… — Тръгна сляпо към вратата. — Имахте всичко тук, а сега съсипахте…

Не продължи, защото някой като че стовари безмилостно ковашки чук отгоре му. Превъртя се във въздуха. Падна по гръб и осъзна, че гледа бледото утринно небе, току-що оцветило се в розово. След миг вече нищо не виждаше.

 

— Вие сте най-големият особняк сред свещениците, които съм срещал — каза капитан Вюшков, докато пълнеше догоре чашата на Майлоу.

— Е, обясних ви, че не съм истински свещеник — каза Майлоу и с благодарност прие водката.

— Приятно ми е да го чуя още веднъж — засмя се Вюшков и напълни своята чаша отново.

— Не, исках да кажа… всъщност… — Майлоу се усещаше приятно пиян. — … Аз само съм един от братята в нашия религиозен орден, но не съм посвещаван в сан.

— Много се различавате от вашия спътник.

— Че как, той си е свещеник. Истински. Ама много истински — Майлоу вече се кикотеше.

„Олеле, това вече е прекалено.“ Той приспособи обмяната на веществата си за по-бързо изхвърляне на излишния алкохол. Скоро изпотяваше чист спирт. Трябваше да си опази разсъдъка тази вечер.

Седяха на масата в апартамента на Вюшков. Допреди малко насищаха глада си с внушителни порции от нелошо приготвен борш, ястие, което Майлоу не беше вкусвал твърде отдавна. Качеството на храната в Караганда ясно показваше, че тук системите за преработка на органичните вещества още работеха както трябва, за разлика от Белведере. Поднасяше храната една усмихната жена, Майлоу отначало я взе за съпруга на Вюшков, но си отдъхна, щом научи, че е само прислужница. Би било досадно, ако Вюшков се окажеше женен. По-точно, в пречка би се превърнал един успешен брак. Колкото по-малко е обвързан, толкова по-добре.

Време беше да се заеме с плана си. Майлоу отпи от чашата, погледна лукаво Вюшков и каза:

— Предполагам, разбирате колко завидно ще стане положението ви, когато завземете земната общност?

Вюшков се намръщи насреща.

— Какво означава това?

— Ще бъдете истинският владетел на онова място. Всички тамошни природни богатства ще бъдат ваши… а Караганда и останалите станции имат остра нужда от тези богатства. Освен това ще разполагате с единствения кораб, който може да свърже Земята със станциите. Поне известно време. И е най-добре въоръженият в цялата Слънчева система. Забелязах това, когато го разгледах.

— Така си е. Може да се каже, че взехме всички лъчеви оръжия от другите кораби, от самата станция и ги монтирахме в „Христина“… — Вюшков глътна още водка и добави: — Но не разбирам накъде побутвате разговора.

— Казвам само, че положението ви ще бъде единствено по рода си. Вие ще определяте накъде да се насочат тези оръжия…

Вюшков се намръщи.

— Дали наистина ми предлагате това, което си мисля?

— Може би.

Вюшков стовари чашата си на масата.

— Аз съм верен на Караганда! — гневно каза той.

— Естествено. И е естествено да не лишавате своята орбитална станция от всичко, което може да й предложи Земята, но на определена цена.

Вюшков тръсна глава.

— Не! И дума да не става!

Майлоу си позволи въздишка.

— Възхищавам ви се, капитан Иля Вюшков. Разполагате с възможността да станете независим господар, да не говорим пък за богатството. Но нищо не може да ви отклони от вашата преданост и чувство за дълг. Рядко се срещат такива мъже. — Майлоу вдигна чашата си. — Пия за вас.

След около час Майлоу се върна в стаята си. Когато си тръгна, Вюшков беше твърде пиян. И вярваше, че семената на подхвърлената идея вече пускат корени в главата му. „Скоро ще си мой“, доволно си каза Майлоу.