Джон Броснан
Краят на небесните господари (10)

Глава десета

Небесният Ангел висеше неподвижно на около хиляда крачки над ледения шелф Рос. Денят беше чудесен, синьото небе сияеше отгоре. Няколко лазерни лъча се забиваха отвесно надолу от Небесния Ангел и над леда се кълбеше пара. В залата за управление Майлоу Хейз не можеше да сдържи разочарованието си, загледан във все по-гъстия облак пара.

— Говняна работа! — промърмори той.

— Същото е като преди — кисело каза Ашли.

— Виждам — отвърна Майлоу.

Защо не се беше сетил за тази пречка, когато обмисляше своя план? Ей така просто щели да използват лазерите, за да пробият леда? Да бе, колко лесно. Само че изпаряващият се лед се кълбеше над същото място, сгъстяваше се и в един момент лъчите се разсейваха дотолкова, че ставаха безполезни.

— Само си губим времето — каза Ашли и изключи лазерите. — Да ти е хрумнала още някоя светла мисъл? Щото дотук нищо не постигна.

— Не бих казал. Подводните търсачи свършиха работа.

— Така ли било? — сопна се Ашли. — Всички до един изчезнаха.

— Да, ама изчезнаха в този район… под ледения шелф Рос. Значи тук трябва да е разположена станцията. — Той махна към неугледната белота от сняг и лед. — Тук някъде е, под леда.

— Значи тук някъде — саркастично повтори Ашли. — Великолепно, само че площта на този леден шелф е стотици квадратни мили. И даже да знаехме точното местоположение на станцията, нямаше да стигнем до нея през леда.

— Има все някакъв начин. Не се тревожи.

— Ти би трябвало да се тревожиш, Майлоу. Ако не направиш каквото обеща, ще загубиш всичките си дребни привилегии, може би включително и живота си. Бих могла да те зарежа долу, на този лед.

Майлоу не отговори. Днес поне, каза си, тя говореше сравнително разсъдливо. Напоследък все по-често проявяваше признаци на нестабилност. Понякога въобще не желаеше да говори с него, а нощем вече имаше навик с часове да напява ужасяващи приспивни песнички. Той прокара длан по плешивата си глава и опита да се съсредоточи. След малко бавно каза:

— Така, първият ни проблем е да намерим станцията…

— Знам, идиот такъв. Нали все това се опитваме да направим. Но повече нито един от роботите няма да превръщаш в подводен наблюдател. Останаха ми само двадесет и девет, пък и резервните части са на привършване.

Майлоу сведе поглед към стоящия до него паяк — пазеше го да не измъкне биочипа с програмата на Ашли и да го стъпче с обувката си. Потупа го по кълбовидното тяло. В отговор роботът се размърда заплашително.

— Нямах такива планове. Нужен ни е добър подход. Спомних си нещо от далечното минало — един метод за проучване какво има под земята, или както в този случай, под леда, като се създават сеизмични вълни. Вълните се движат с различна скорост през различните вещества. Ще можем да определим дебелината на леда, дълбочината на водата и положението на станцията, щом изследваме и нейния район.

— Ами да! — подигра му се тя. — И откъде ще се появят тези сеизмични вълни?

— Ще ги предизвика взривяването на малки заряди. Сложени в леда. Ще поискаме от Карл да проектира и да изработи съответните уреди за наблюдение. Той сигурно има информация как да го направи. В края на краищата, нали всичко знае. После ще пратим паяците върху леда, за да проведат изпитанията сектор по сектор. Върху леда би трябвало да са в безопасност. Ще ни отнеме известно време, но съм сигурен, че ще успеем. Ашли помълча и каза:

— Хубаво де, и какво като успеем, как ще се доберем до станцията? Лазерите няма да помогнат.

Майлоу се ухили — отведнъж му просветна пред очите.

— Ами разбира се! Че отговорът е съвсем очевиден… е, поне за мен.

— О, я млъквай! Кажи ми, какъв е този отговор?

— Отговорът е Карл. Нали току-що казах, че той знае всичко. Нека да говоря с него.

Тя недоволно промърмори:

— Говорете си…

Безизразният глас на Карл запълни залата:

— Какво искаш, Майлоу?

— Ти несъмнено си чул за какво разговаряхме. Как да стигнем до станцията, когато я намерим?

— С лазерите, Майлоу.

— Да му се не види, той е по-тъп и от тебе! — изсъска Ашли.

Обезпокоеният Майлоу каза:

— Вече опитахме това, Карл. Парата пречи…

— Майлоу, лъчите трябва да минават по оптически влакна.

— Вярно бе! — кресна Майлоу, удряйки с юмрук по дланта си. — Дявол да ме вземе, защо не се сетих! Ще прокараме няколко оптически влакна по леда, по тях ще минават лазерните лъчи и със стопяването на леда ще пускаме влакната все по-надолу. Колкото ще пара да има, няма да ни пречи! Божичко, цялата система за управление на този кораб се състои от влакнеста оптика, в складовете сигурно има големи запаси.

— Точно така — потвърди Карл.

Майлоу се разсмя.

— Значи сме свободни и щастливи! Нищо не може да ни спре. Ашли, скоро ще бъдеш същество от плът и кръв, уверявам те. И тогава ще бъда така добър да споделя с теб няколко века сексуален опит.

— Какво? — В гласа й се долавяше отвращение. — Въобразяваш си, че ще ти позволя да ме пипнеш? Уф!

Той искрено се засегна от реакцията й.

— И какво лошо има в предложението ми?

— Нали те виждам какво правиш с Тайра. Освен това, не си физически привлекателен за мен. Напротив.

— С Тайра е друго, тя е само играчка — раздразнено каза той. — А който има избор, не бива да капризничи. Може би не си забелязала, че наоколо нещо не достигат мъже? Или си мислиш да чукаш онзи парцал от Минерва, Шан?

— Да, бих предпочела да легна с него, отколкото с тебе — надуто каза тя.

Майлоу насила се удържа да не избухне. От векове тъпата кучка не беше нищо, освен някакво електронно петънце в биочип, а си позволяваше да се държи като звезда! Поне му оставаше удоволствието, че тя никога няма да се сдобие с жива плът. Даже и да имаше в станцията необходимите условия да й отгледат ново тяло, той щеше да се погрижи това да не стане. Стремеше се само да докопа Играчката и да ограби каквито технически чудеса намери в станцията. Реши, че е по-уместно да промени темата:

— Какви са последните новини от радиопредаванията, които подслушваш? Все така активни ли са?

— Не, днес има промяна — каза Ашли, сякаш отегчена. — Само едните предават. Онези от Космоса, а хората долу си мълчат. Поне засега.

Майлоу направи гримаса.

— Любопитно. Може да имат проблеми с апаратурата.

Преди няколко седмици, веднага след идването им в Антарктида, Майлоу с изненада научи от Ашли, че Карл е засякъл радиотрафик между някакво място на Земята и една от орбиталните станции. Не му изглеждаше вероятно някоя от земните общности да е съхранила техническите си възможности за производство на радиоапаратура. Той помоли да слуша разговорите. Ашли изпълни молбата му. Скоро установи, че земният източник на сигналите е общност, разположена на територията на някогашния японски щат Ноширо в Австралия, а станцията е руската Караганда. Особено възбуди интереса му новината, че хората от Караганда искат да изпратят експедиция на Земята. Идеята им не му хареса. Предложи на Ашли временно да отложат търсенето на подводната станция, бързо да отскочат до Австралия и да смажат тази дразнеща го земна общност, преди да се е съюзила с онези от Космоса. Но Ашли отказа.

Развесели се, когато по-късно научи, че двама представители на Белведере, неговия дом за повече от век, ще се присъединят към експедицията. „Белведере!“, възкликна спонтанно. „Боже, каква гадна дупка!“. Отдавна не си беше спомнял за станцията. За него тя беше затвор. В сравнение с нея марсианските колонии, въпреки недостатъците им, приличаха на курорт. И както вървяха нещата преди да се махне, беше му ясно, че религиозните маниаци, управляващи Белведере, щяха да затегнат гайките още по-зле. В паметта му изплува и Карла Глайк. Не го интересуваше кой знае колко сполетялата я участ. За момент се зачуди какво ли е станало с неговата „присадка“…

— Прослушвай предаванията — каза на Ашли. — И ми кажи, ако се случи нещо интересно. Ще отида в работилницата, за да започнем с Карл онези сеизмични приспособления. После ще си почина, ако нямаш нищо против.

— Може — вяло каза Ашли.

 

— Здрасти, сладурче! Върнах се! — пресилено весело извика Майлоу на влизане в хола.

Тайра стоеше с гръб към него до прозореца. Той видя как се напрегнаха мускулите на врата й от звука на неговия глас. Беше облякла дълга бяла нощница от синтетична коприна. Не се обърна. Той прескочи стаята и застана зад нея.

— Какво? Нима не чувам писъци на радост от моето завръщане? Нима не показваш колко си щастлива, че повелителят на твоето сърце пак е с тебе?

Тя мълчеше и не помръдваше. Той я хвана за раменете и леко я завъртя с лице към себе си. Тя упорито отбягваше погледа му. Майлоу видя, че синината около дясното й око бързо избледнява. Докосна я с върховете на пръстите си. Момичето се сви.

— Горкичката Тайра — меко каза той. Хвана я за ръцете и ги обърна с дланите нагоре.

Белезите на китките също зарастваха бързо. Преди месец тя направи опит да се самоубие. Когато отново дойде на себе си, той я увери, че ако пак направи същото, ще откъсне някой крайник на любимия й Шан. А ако наистина се самоубие, ще го пребие до смърт, но много бавно. Нямаше повече опити.

— Погледни ме — заповяда той.

Тя вдигна глава. Само страх запълваше големите кафяви очи. Приличаше на ужасена малка сърничка.

— Защо толкова ти харесва, когато ме боли? — попита тя тихо, почти без дъх.

Въпросът му се стори забавен. Защото, каза си, твоята безпомощност, смирение, уязвимост, твоето безсилие просто ме предизвикват да ти причинявам болка. Все пак е странно — при повечето бозайници, например вълците, проявеното подчинение, като подлагане на корема или гърлото пред противника, караше нападателя от същия вид да спре. Но при хората… е, при мъжете всяка проява на кротост често имаше точно обратното въздействие. Той каза:

— Всеки си има хоби — и събра в юмрука си плата на нощницата.

 

Айла напрегнато се вслушваше в гласа на Лил Уивър, звучащ от високоговорителя в укритието.

— Жители на Палмира, опасността отмина! Горящият Небесен Господар падна зад външната морска стена. Забелязахме оцелели хора във водата. Искам доброволци, които да ги докарат тук с лодки. И не забравяйте да вземете оръжие…

Тя се обърна към Кел и каза разпалено:

— Навит ли си?

Той кимна.

— Че как иначе.

— Тогава да се размърдаме — каза тя и тръгна към стълбата.

И двамата носеха харпуните си. Ако стрелбата с оръдията се беше провалила и Небесният Господар успееше да пусне парашутистите си, тя и Кел щяха да се присъединят към цялото население на Палмира в отблъскването на нашествениците.

Тичайки към брега, видяха и други да бързат в същата посока. Настоятелен вик отзад ги накара да се обърнат и да спрат. Джулай ги настигаше. И тя размахваше своя харпун.

— Победихме! Победихме! — крещеше тя. — Нали е страхотно?

— Вярно — разсмя се Айла.

Стигнаха водата и спряха заедно с всички. Мълчаливо гледаха към океана. Видяното вдъхваше ужас…

Небесният Господар лежеше върху водата на почти две мили от брега. По-голямата част от огромното сгърчено туловище още се виждаше. Въздушният кораб гореше от носа до опашката, водата около него кипеше. Високата опашка бавно се откъсна и потъна. Айла се питаше как може да има оцелели в този ад. Кел я хвана за ръката и й помогна да се отърси от вцепенението.

— Хайде… към лодките!

 

Когато доплуваха до външната стена и минаваха през портата, Небесният Господар се беше превърнал в скелетоподобна плетеница от разкривен метал. Но остатъците му още горяха буйно, водата се беше сгорещила до кипване. Пред тях бяха две по-бързи лодки, но и тяхната, дълга десет стъпки и с мощен малък двигател, успя да задмине другите от импровизираната флотилия, потеглила към сваления Небесен Господар.

— Не мисля, че ще има много оцелели — каза Кел, вперил поглед напред.

— Защо да няма? — попита го Айла.

— Че кога Небесните хора са се учили да плуват?

Бяха все още далече от рухналия кораб, когато Кел забеляза първото тяло. Тупна Айла по рамото и посочи. Тя погледна към носещия се във водата човек с лицето надолу, на двайсетина метра вдясно. И двамата извикаха на Джулай, която седеше на кърмата, да завие. Джулай доближи лодката до тялото. Кел се наведе и издърпа човека. Беше мъж. Главата му се залюля неестествено, на една от бузите си имаше страшна дупка.

— Мъртъв е — рязко каза Кел. — Вратът му е счупен. Сигурно от падането.

Той пусна трупа във водата, където пак се потопи с лице надолу. Айла се разтрепери. Очите на мъртвия мъж сякаш се забиха в мозъка й. Но тепърва предстоеше по-лошото.

Продължиха нататък, срещаха все повече трупове, заедно с парчетии от въздушния кораб. Вече усещаха горещината от пожара, чуваха яростното пукане и съскане. Телата, на които се натъкваха, бяха силно обгорели, невъзможно беше да разберат дали са мъже или жени. Айла се извърна, когато минаха край почернелия труп на малко дете.

Бавно разпадащият се скелет на кораба сега се извисяваше над тях и Кел предупреди, че е опасно да плават близо до него — някое парче би могло да се стовари отгоре им. Джулай забеляза, че и двете лодки пред тях се движеха покрай кораба на безопасно разстояние. Малко след това Айла чу вик. Огледа се. Отначало видя само носещи се по водата останки — обгорял плетен стол и парчета от дъски, после до тях изплува глава.

— Ето там! — посочи Айла на Джулай.

Лодката се отправи към оцелелия човек, Айла видя жена, която не беше толкова зле засегната от огъня като труповете, макар че имаше грозни мехури по лицето. Жената надигна ръка, също покрита с мехури.

Айла се наведе далече напред от лодката и протегна ръка. Хвана жената за китката.

— Държа ви!

Айла дръпна силно… и кожата се смъкна от ръката на жената като ръкавица. Айла падна по гръб в лодката. Замръзнала от уплаха гледаше сивеещо парче мъртва кожа, което още стискаше. С вик на отвращение го метна във водата. Наведе глава и повърна в лодката.

 

Извадиха четирима от водата, всички с белези от изгаряне и опарване. Решиха да се връщат. Навсякъде около мъртвия кораб щъкаха лодки. Във водата имаше и други неща — акули. Забелязаха гръбните перки на няколко хищника.

Айла седеше на носа, стараеше се да не чува стоновете на четиримата Небесни хора, проснати зад нея. Още се чувстваше зле. И засрамена от държанието си, след като опита да изтегли онази жена в лодката. Кел й каза, че жената изчезнала под водата. Нито следа не беше останала от нейното тържествуващо вълнение, когато за първи път видя горящия върху океана Небесен Господар.

Вцепени се — отново се чу вик за помощ. Мъжки глас. Не искаше да види още някой ужасно обгорял. Кел подкани Джулай да обърне към викащия. Айла неохотно вдигна поглед, когато Кел издърпа мъжа в лодката. Отдъхна си. Този поне въобще нямаше следи от изгаряне. И въпреки хлътналото лице и мътните очи, й се стори доста привлекателен. Тя протегна ръка към задъхващия се между нея и Кел, на дъното на лодката мъж, и сложи длан на челото му.

— Всичко е наред, сега сте в безопасност — каза му тя.

Мъжът успя да съсредоточи погледа си върху нея и се усмихна насила.

— Мерси — прошепна той.