Джон Броснан
Краят на небесните господари (6)

Глава шеста

Майлоу Хейз, или по-точно Джеймз Глайк, излезе на „повърхността“ на Белведере. Това всъщност беше вътрешната страна на дългия четири мили цилиндър на орбиталната станция. „Подът“ леко се издигаше, за да стане в далечината стена, после преминаваше в „таван“ и накрая се връщаше от другата страна. В романа, който Майлоу беше прочел — „Трилион истории за светлина и любов“, в станцията на безсмъртните имаше дървета, трева, дори малки рекички. Но около себе си Майлоу можеше да види, ако не се броят прозрачните ивици, пропускащи слънчевата светлина, само безкрайни декари унила пластмаса и метал.

На „открито“ въздухът беше не по-малко спарен, отколкото долу. Създадените преди векове бактерии в системата за рециклиране на въздуха явно бяха претърпели мутации и вече не изпълняваха функциите си със стопроцентова точност. Но Майлоу знаеше, че няма надежда този дефект да бъде премахнат, защото в Белведере бяха под забрана всички видове генно инженерство.

Стигна до най-близката спирка и след кратко чакане се качи в монорелсовата кола. Естествено, и тук имаше строга изолация на половете — мъжете в едната половина, жените в другата. Майлоу отиваше в Залата на Отците. Трябваше да се състои поредната среща за обсъждане на „Проблема Земя“. Досега не бяха решили как да отговорят на редовно излъчваните от планетата радиосигнали. Въпреки религиозните и политическите разногласия, Отците неведнъж се съвещаваха с властниците на другите орбитални станции — Круз сити, Старшайн и Караганда, които бяха също толкова стъписани от случилото се. Както и Отците на Белведере, другите властници също бяха запазили в тайна новината за сигналите, страхуваха се от нежелани вълнения. Марсианските колонии не бяха могли да уловят посланията от Земята, но бяха известени за тях и различните управляващи групи в тях също изразиха своето изумление.

Засега другите станции бяха последвали примера на Белведере и не отговаряха на хората от Земята, но Майлоу подозираше, че това единодушие няма да издържи дълго. Скоро някоя от станциите непременно щеше да изпрати отговор, макар че нямаше да бъде Белведере. Отците не вярваха, че земните хора могат да спасят душите си. А на първата среща един от Отците изрази предположението си, че всичко това е някаква хитрост на Сатаната. Хората, изпращащи сигналите, твърдяха, че живеят в район, от столетия чист откъм епидемични зарази, но може би това е само уловка, за да подмамят на Земята чистите жители на Белведере и да ги заразят с нечестиви болести. Затова и Майлоу беше поканен да участва в срещата. Искаха да чуят мнението му като главен специалист по медицина в станцията. Та нали е невъзможно човешки същества да са оцелели толкова дълго на планетата след Генетичните войни?

Майлоу се съгласи, че е малко вероятно, но очевидно не може да се каже, че е невъзможно. Вярно, досега не бяха получавали радиосигнали от Земята от векове наред, но сигурно причината е в гибелта на технологичната цивилизация, в ужасите на Генетичните войни. А човечеството като цяло не е изчезнало от лицето на Земята. Явно някои са успели да оживеят и бавно са извървели отново пътя до равнището на технологиите. По-точно, една от оцелелите общности, защото сигналите идваха от едно място. Североизточния бряг на Австралия.

Щом влезе в Залата на Отците, Майлоу усети развълнуваното настроение. Сигурен беше, че трябва нещо ново да се е случило. Щом седна на мястото си на масата, Отец Маси го изгледа и се намръщи.

— Накара ни да те чакаме, братко Джеймз!

Майлоу сведе глава и смирено каза:

— Съжалявам. Дойдох възможно най-бързо, Отец Маси.

Отец Маси изсумтя недоволно и отрони:

— А сега да се помолим…

С притворени очи и притиснати една в друга длани Майлоу се стараеше да не слуша мънкането на Отец Маси, чудеше се какво е станало. Молитвата се проточи много. Най-после Отец Маси свърши и каза:

— Тази среща може да започне. Мнозина сред вас вече знаят. Натоварен съм с неприятното задължение да съобщя на останалите, че получихме отчайващо съобщение от станцията Караганда…

Майлоу се превърна целият в слух. Всичко, способно да отчае Отец Маси, заслужаваше неговото внимание.

— Те са отговорили на сигналите от Земята — продължи Отец Маси. — Дори и в момента те говорят с хората от Земята или каквито и да са онези същества. Но ни очаква и нещо по-лошо. Имат намерението да се доверят на твърденията на земните жители, че техният район е чист от зарази. Ще изпратят кораб на Земята.

Възбудата прониза Майлоу. По какъвто и да е начин, с каквито и да е хитрости, той щеше да слезе с този кораб.

Айла чакаше нетърпеливо до гмуркача заедно с Джулай. Кел плуваше наоколо, главата му се въртеше насам-натам, докато се оглеждаше за всяка възможна опасност. Харпунът му беше готов за стрелба. Айла и Джулай не носеха оръжие. Големият бариерен риф беше естествена преграда срещу най-страшните заплахи, изпълнили световните океани. Но въпреки това главоногите, морските червеи и други големи и опасни същества можеха да проникнат във водите между Големия риф и брега. Затова и бяха нужни морските защитни стени, те пазеха крайбрежието на Палмира, в което бяха разположени рибните й стопанства.

Джулай я тупна по рамото и посочи напред, но Айла също забеляза смътните очертания на петте приближаващи тела. Айла даде сигнал на Кел и той кимна, после тя и Джулай хванаха дръжките на голямата затворена плетена кошница и заплуваха бавно към петте фигури, които бяха спрели на около четиридесет стъпки. Отблизо Айла разпозна най-едрият между тях — онзи когото беше нарекла Тигър. Той беше нещо като вожд на морските хора. Две от четиримата придружители бяха жени. Айла вдигна за поздрав свободната си ръка. Тигър също поздрави. В знак на мирни намерения гигантските нокти на ципестите му пръсти се скриха.

Айла и Джулай спряха и пуснаха обемистата ъгловата кошница на песъчливото дъно. Тя беше натъпкана с прясно уловена риба. Тигър излезе напред да провери съдържанието на кошницата, кимна доволно и махна на групата зад себе си. Двете жени изплуваха напред. Те също носеха нещо. Пуснаха го до кошницата и бързо се върнаха при двамата мъже. Айла огледа предмета и направи гримаса. Обърна озадачения си поглед към Тигър и с ръка му показа, че не разпознава нещото. Той разтърси главата — тя вече познаваше този израз на раздразнение — доплува до предмета, приведе се и натисна отстрани. Отвори се капак и най-после Айла схвана, че това е контейнер. Надникна в него. Не знаеше какво вижда, но в едно беше сигурна — гледаше някакъв вид оръжие. Тя кимна на Тигър, изрази с жест благодарността си и посегна да затвори капака. Тогава Тигър сграбчи ръката й…

Някога морските хора били създадени от генинженерите на една или няколко Генетични корпорации, за да обслужват техните подводни технологични комплекси, мините и огромните рибни ферми, съществували преди Генетичните войни. Предпочитаха по-дълбоките води, но можеха да се приспособят към всякакво налягане. Преди десетилетия групата на Тигър решила да се премести по-близо до брега, за да избяга от влошаващите се условия в открития океан. Там благоденствали някои видове, създадени с генно инженерство, но рибите от обикновените видове намалявали, а точно те били основната храна на морските хора. Намерили подслон в огромна потънала станция, която открили близо до Големия бариерен риф. В началото започнали да нападат малките рибни стопанства на Палмира, защото и край Големия риф рибата не се намирала в изобилие. Последвала война между тях и хората на брега. Глинис, покойната майка на Айла, беше успяла да примири двете раси. В пристъп на безразсъдна храброст излязла сама извън стената, за да пресрещне група нападатели и им предложила мир във вид на голямо количество риба. Морските хора приели рибата и си отишли. При следващото си идване и те носели дар, за да затвърдят мира. Малък компютър. Оказало се, че потъналата японска станция съдържала голямо количество апаратура в добро състояние, въпреки годините под водата. От малкото сведения, които Хората от Палмира можеха да получат от партньорите си, обширна част от станцията все още била херметично затворена, когато я открили морските хора. Дори след като се повредила системата за рециклиране на въздуха, японците предпочели да умрат на дъното, отколкото да станат жертва на епидемиите горе. Така започнала дългогодишната търговия между двете раси, за която сега отговаряше Айла. Водачите на морските хора, които не живееха особено дълго, ясно показаха, че ще общуват само с жени. И през цялото това време мирът не беше нарушаван. От онези дни на вражда досега нито един от морските жители не беше нападнал човек. Досега…

Айла се изненада толкова, че едва не изпусна наустника на своя акваланг. В стъписана почуда се взираше в кръглите рибешки очи на Тигър. Какво лошо бе направила? Каква незнайна забрана бе нарушила? И защо той я нападаше? А дали я нападаше? Макар че усещаше мощта на ръката му, ноктите си оставаха прибрани. Сега видя, че той сочи през рамото си, към дълбините на океана, от които беше дошъл. После показа знака за опасност. Три пъти. Пусна я, обърна се и отплува. Другите четирима го последваха.

— Това пък какво беше? — попита Кел, когато се върнаха в тясната кабина на гмуркача. — За миг си помислих, че наистина те напада. Вече щях да се прицеля, но го видях как те пуска.

Свъсила вежди Айла завъртя глава.

— Знам само, че три пъти направи знак за опасност. Това означаваше нещо много опасно. И трябва да се намира от нашата страна на Големия Риф, иначе нямаше да иска да ми каже за него. Той ни предупреди.

— Ужасно се изплаших — отбеляза Джулай и включи двигателите на гмуркача. — Преди никога не ни е докосвал. И никой друг от тях не го е правил.

— Май че ме хвана за ръката, само за да покаже колко важно е съобщението му — каза Айла.

— Но като не знаем каква точно е тази заплаха, можем ли нещо да направим? — попита Кел.

— Не знам — призна Айла. — Ще трябва да говоря за това с татко…

Още една изненада очакваше Айла на брега — там стоеше нейният баща, вместо както винаги да се качи на кулата. Беше развълнуван. Докато й помагаше да слезе от гмуркача, тя каза:

— Татко днес при размяната стана нещо странно. Тигър…

Той не й даде да довърши.

— Мила моя, имам чудесна новина! Получихме отговор от една станция!

Тя зяпна от учудване.

— Наистина?

— Да! — щастливо каза той. — И не само това, ще имаме гости!

— Разбира се, ще трябва да изпратим представител на Белведере, който да участва в експедицията от Караганда до Земята — каза Майлоу.

Всички лица около масата се обърнаха към него. Отец Маси като че не можеше да повярва на ушите си. И не само той. Секундите се точеха една след друга, най-после Отец Маси бавно каза:

— Да не те е напуснал разсъдъкът, братко Джеймз? Не искаме да имаме нещо общо с онзи прокълнат свят.

Майлоу стрелна с поглед големия метален кръст, надвиснал над креслото на Отец Маси и каза:

— Нима не е наш дълг да опознаем положението долу? А може би и онази общност има души, които не са загубили надежда да се спасят. Има и още нещо, за което да помислим. Ако Караганда реши да сключи някакъв съюз с хората от Земята, би било полезно някой да държи под око събитията.

Майлоу млъкна за да имат време да осъзнаят казаното. Доволен отбеляза умисленото изражение на Отец Маси. Така, лапна кукичката. Той продължи:

— И затова предлагам — нека доброволец измежду Отците придружи експедицията от Караганда до Земята… — Той пак млъкна, докато замре шепотът около масата. Огледа събраните хора. — Естествено, тази мисия ще е изпълнена с опасности, може би смъртта чака там долу, но каква по-голяма чест за един Отец от Белведере от тази висша жертва в името на Бог? При това съпроводена с възможността да окаже на Белведере безценна услуга?

Унила тишина се възцари в стаята. Отците се споглеждаха тревожно и объркано. Накрая всички до един се обърнаха, към Отец Маси, потънал в размисъл. Мина повече от минута, преди той да проговори.

— Колкото и възмутително да изглежда на пръв поглед предложението на брат Джеймз, смятам, че той говори разумно. Готов съм да го обмисля задълбочено. Както трябва да сторите и всички вие.

Макар и против волята си, повечето промърмориха своето съгласие.

— За кога е предвидена експедицията на Караганда? — попита Майлоу.

— След около два месеца — отвърна Отец Маси. — Смятат, че са достатъчни, за да превърнат кораба си за полети до Марс в апарат за навлизане в земната атмосфера.

Майлоу кимна. Нито една от станциите не беше запазила совалките за полети до Земята. Решили, че никога няма да им потрябват, отдавна ги бяха разглобили заради резервните части. Той се прокашля и смело срещна погледа на Отец Маси.

— Разбира се предлагам и своето участие в тази експедиция.

Реакцията на Отец Маси можеше да се предвиди. Той направи театрална гримаса на учудване и загледа въпросително Майлоу.

— Какво предлагаш, братко Джеймз?

Майлоу невъзмутимо каза:

— Казах, че предлагам и аз да участвам в това рисковано начинание. В края на краищата, след като аз предложих някой от Отците да придружи експедицията на Караганда, подходящо е да сложа и своя живот на везните.

— Но с каква цел? — попита седящият отляво Отец, надебелял и кръглолик мъж на име Шоу. Според Майлоу беше един от най-лицемерните пуяци. — Прости ми за забележката, братко Джеймз, но ти си само един от братята. Нямаш пълномощия на свещенослужител. Как би могъл да спасиш душите на онези нещастни земни същества?

Майлоу се обърна към него с усмивка.

— Вие ми простете за забележката, Отец Шоу, но сякаш не схващате причината да предложа и себе си. Не е заради хората от Земята, а заради смелия Отец, който ще пожелае да участва в мисията. Все пак, ако ме извините за тази моментна нескромност, аз съм най-добре подготвения лекар в тази станция. Ако на планетата все още върлуват зарази, моята помощ ще бъде крайно необходима на достойния Отец. — Той върна погледа си към Отец Маси. — Аз твърдо смятам, че Отецът, който се заема с тази мисия, поне заслужава да има на разположение моите умения и лекарства.

Отец Маси мълчаливо се взираше в Майлоу. През това време си играеше с брадата си, подръпваше я неспокойно. Всички Отци боядисваха косите и брадите си в сиво, за да изглеждат по-стари, да си придават по-величествен вид. Майлоу помнеше наистина старите хора и затова смяташе, че така видът им само става още по-смехотворен. Отец Маси заговори:

— Трябва да призная, братко Джеймз, че преди у мен са се появявали съмнения спрямо тебе. Нищо определено, разбира се, само смътно недоверие. Но този твой жест ме кара да те видя в друга светлина. Добре, ще приема твоето смело предложение. Ще отидеш на Земята, братко Джеймз! А сега да се помолим…