Джон Броснан
Войната на небесните господари (9)

Глава осма

— Още вино, Робин? — попита дукът.

Рин кимна и посегна за празната си чаша, но преди да я вдигне, тя се плъзна далече от него по масата. Всички очи за миг проследиха краткото й пътешествие, после масата се изравни. Усмивката на дука беше леко изкривена от гаденето.

— Бурята се засилва… но няма причина за безпокойство.

Рин не беше сигурен в това. Всички около масата полагаха трогателни усилия да покажат, че всичко си е както винаги, но веселото им оживление ставаше все по-изкуствено, а той забелязваше и тревожните погледи, които си разменяха слугите. Досещаше се, че от доста отдавна „Господарят Мордред“ не е попадал в свирепа буря. Видяното през трите дни във въздушния кораб не го караше да вярва, че Небесният Господар би преживял такова насилие, без да се разпадне.

Бурята бе налетяла флотилията Небесни Господари в късния следобед. Още преди да притъмнее, зрителната връзка с другите кораби стана невъзможна, проливният дъжд и ниските облаци запълниха пространството помежду им. С усилването на вятъра той изрази пред дука тревогата си за своя апарат, кацнал на външния корпус. Но дукът го увери, че голяма група роби — умеещи да работят отвън при всякакво време — вече е пратена да го закрепи още по-сигурно.

— Ъ-ъ, Робин, разкажете ни още нещо за живота във вашия забележителен подводен свят. Толкова е увлекателно — каза дукът.

Той примигна болезнено, когато подът внезапно пропадна, съдовете се раздрънчаха, всеки трябваше да се хване или за креслото си, или за масата, за да не падне. Принцеса Андреа, седнала до Рин, се улови за рамото му.

Когато се увериха, че „Господарят Мордред“ все още не се е втурнал надолу към морето, дукът изобрази усмивка и огледа седящите около масата.

— Това е увлекателно за всички ни, нали?

Присъстващите, освен дука, Рин и принцеса Андреа, бяха барон Шпанг и неговата съпруга баронесата, възпълна руса жена, която бе прехвърлила преди години периода на зрелостта; принц Дарси, синът на дука и лейди Туайла, която според Рин беше любовница на принца. Принц Дарси, само с година по-възрастен от Рин, наглед беше по-младо подобие на своя баща. Външно се отнасяше съвсем приятелски, дори мило към Рин, но се усещаше, че това е маска. Отначало Рин си мислеше дали не страда от някакви ненужни подозрения, но вече знаеше, че заради някаква своя причина принцът не го понася.

— Наистина е така, татко — каза принц Дарси и се обърна към Рин с ослепителна усмивка. — А най-любопитни са ми онези Елои. Имат ли привлекателна външност?

— Да, по свой начин. Но нали ви казах, че са безполови.

— Може и да са безполови — каза принцът. — Но никога ли не сте се изкушавал да изнасилите някой от тях? По вашите разкази съдя, че не биха ви обърнали внимание, каквото и да направите.

Рин върна усмивката на принца.

— Ако говорите за педерастия, щеше да ми е малко трудничко. Елоите нямат ануси.

Дукът бързо наруши смутеното мълчание:

— А за мен е най-интересно откъде станцията получава енергия. Щом винаги е под водата, не може да използва слънцето като нас.

Рин отмести погледа си от принц Дарси и кимна на дука.

— Вярно е. Елоите, преди да станат Елои, създали друг източник на енергия. Проникнали със сонди дълбоко под океанското дъно и се възползвали от горещите слоеве под земната кора. На дъното има цял генераторен завод, свързан е с проводници към убежището и му осигурява електричество.

Това беше опашата лъжа, но Рин нямаше никакво желание да споменава малкия реактор с термоядрен синтез, който даваше енергия на Шангри Ла. Подозираше, че за тези хора, дори и сега, темата за ядрената енергия от какъвто и да е вид е пълно табу.

— Кой поддържа тази силова станция? — попита барон Шпанг. — Ако съдя по думите ви, Елоите не се интересуват от тези неща.

— Машини — отговори Рин. — Контролират ги програмите, поддържащи живота в убежището. Самите Елои съществуват в неизменно състояние. — „Също като вас, хората от въздушния кораб“, добави на ум той. — Но програмите са създадени така, че да се развиват, за да се приспособяват към всяка възможна враждебна промяна в света наоколо и така да охраняват Елоите. Те непрекъснато правят промени в убежището, не само го поправят, но и усъвършенстват. Например, сега убежището е много по-голямо от първоначалните си размери.

Баронът сбърчи чело.

— По-голямо ли? А откъде идват суровините?

— От дъното. Роботи събират така наречените манганови ядра, които по естествен път се оформят в по-дълбоките части на океанското дъно, като бисери в раковина. Съдържат немалко метали, освен мангана — желязо, алуминий, кобалт, мед, никел и титан. На дъното има още един завод, който разделя различните метали по доста сложна технология.

Тази част от разказа на Рин съответстваше на истината.

— Отгледали са ви машини, нали? — любопитно се осведоми баронеса Шпанг. — Още от деня на вашето раждане?

Силни вибрации отново разтърсиха пода. Рин изчака да затихнат, преди да отговори на баронесата.

— В известен смисъл сте права, макар че аз смятах програмите за хора. Те изглеждаха и се държаха като истински хора, единствената разлика беше, че не можех да ги докосна.

— А имахте ли учители сред тях?

— Няколко.

— И те се погрижиха за вашето религиозно образование, нали? — продължаваше баронесата.

— Е, да, разказаха ми за религията. За всички религии.

— Но, разбира се, вие сте християнин, нали?

Рин се поколеба, преди да отговори, стрелна с очи кръстчето на шията й. Вече бе научил, че хората в „Господаря Мордред“ изповядват онази форма на християнството, позната му като римокатолическа църква. Даже Андреа бе станала сутринта на предния ден от леглото, за да присъства на месата. („Неделя е“, каза тя вместо обяснение.) Той внимателно подбра думите си:

— От всички основни религии християнството ме привлича най-силно, но не мога да кажа за себе си, че съм християнин.

— Естествено, онези машини не са могли да ви кръстят! — каза баронесата. Тя се обърна към дука: — Сир, трябва да говорим с кардинал Флюк, за да приеме Робин в лоното на църквата колкото може по-скоро.

Дукът се размърда неспокойно.

— Хм… да, ще говоря с кардинала. — Бързо промени темата. — Едно нещо ме озадачава, Робин — когато са открили, че сте отклонение, защо не са ви променили генетично, за да се превърнете в Елои.

— Етическата програма не би позволила това.

— Какво е Етическа програма?

Рин се канеше да обясни, когато облечен в сиво техник от най-старите нахълта в трапезарията и се поклони на дука.

— Сир, положението се влошава и главният пилот заедно с главния техник смятат за необходимо присъствието ви в залата за управление.

За миг тревогата си проби път към лицето на дука.

— Моето присъствие? Каква полза, по дяволите, ще има от моето присъствие там долу? Главният пилот и главният техник са специалисти. С удоволствие оставям всичко в техните ръце.

— Сир… — започна техникът, но стрелна с поглед останалите около масата. — Сир, като казаха „влошава се“, страхувам се, че си позволих да смекча израза. Много близо сме до критично положение. Сир, може би скоро ще се наложи да бъдат взети някои крайни решения. Решения, които не са в пълномощията на главния пилот или на главния техник.

Рин усети как пръстите на Андреа се впиват в ръката му. Баронесата направи кръстен знак над изобилните си гърди, а лейди Туайла бързо повтори нейния жест. Дукът пребледня забележимо. А тревогата на самия Рин ставаше все по-остра, той обмисляше дали да не се втурне нагоре и някак да се добере до сигурността на Играчката. Но веднага се отказа от тази идея. Не беше сигурен даже дали ще намери пътя, а и да излезе на външния корпус, нямаше начин да стигне до Играчката при такова време. Бурята ще го отнесе, още щом си покаже носа навън. Не, не му оставаше нищо друго, освен да стои тук и да сподели съдбата на другите.

Дукът се изправи.

— Щом е така, предполагам, че е най-добре да отида — каза той навъсено.

Баронът също стана. Рин каза:

— Може ли и аз да дойда? Отдавна ми се искаше да видя вашия пункт за управление.

Андреа го дръпна за ръката, докато говореше, но той се престори, че не забелязва. Дукът, чийто ум явно беше зает с други неща, кимна в знак на съгласие. Когато Рин стана, Андреа изсъска раздразнено:

— Защо ще ходиш там долу? Остани при мен, Робин.

— Няма да се бавя — отвърна й той. — А може и да помогна с нещо.

Принц Дарси му отправи цинична усмивка и каза:

— Но разбира се. Несъмнено ще използвате вашата Стара Наука, за да поправите разпадналите се движители и така ще спасите всички ни. А аз, тъй като ми липсват вашите способности, ще остана тук с дамите и ще се наслаждавам на малкото останало ни време.

Той протегна ръка към най-близката кана с вино. Рин беше впечатлен от тази проява на небрежна смелост, която обаче бе доста развалена от треперенето на каната в ръката на принца.

В редките промеждутъци, когато напускаше леглото си през последните три дни, Рин изучаваше „Господаря Мордред“. Андреа с удоволствие го развеждаше из обитаваната от благородниците част, но интересът й към кораба свършваше пред порталите, определящи границите на тази част. За да проникне зад тях, той помоли за помощ барон Шпанг, който му даде водач и въоръжен страж (Рин не беше сигурен какви задачи изпълняваше той, но вече подозираше нещо).

Рин знаеше, че по-голямата част от обема на Небесния Господар е заета от редицата огромни газови секции, но все пак забележително обширно пространство оставаше и за човешкия товар на въздушния кораб, където да преживее отредените му години. Основната част от обитаваните места се простираха в долната част на корпуса. В нея бяха сравнително просторните жилища на свободните жители, там живееха и сервите. Този централен жилищен район съдържаше също малки работилници и цехове, оръжейници и хидропонни градини, имаше и места за отглеждане на животни — кокошки, свине и кози (на сервите се падаше удоволствието да живеят гръб до гръб с тях). Нагоре, от двете страни на корпуса, се издигаше плетеница от коридори, шахти и закрити площадки, заедно с оръдейни кулички и казарми за кратък престой, предназначени за войниците на пост в отдалечените части на Небесния Господар. Рин си представяше Небесния Господар като множество газови секции, заобиколени от истински човешки кошер. Ако се разглобят и изправят един до друг всички пътища, всеки коридор, стълба, шахта, Рин смяташе, че биха се простряли на не по-малко от хиляда мили. Поне беше уверен, че вече е извървял немалко мили в засега кратките си набези извън района на аристократите.

В сравнение с тях пътят до пункта за управление беше кратък. Благородниците живееха в долната част на носа, а пунктът за управление висеше под корпуса малко по-надолу. Минаха по един коридор, последва спускане с асансьор и Рин се озова в него.

Слаб мъж, облечен в сиво като другите техници, но с островърха шапка, увенчана със златна емблема отпред, мина напред да поздрави дука, щом се показаха от асансьора.

— Сир, страхувам се, че положението ни не е особено добро. Бързо губим височина. Наредих всички останали ни движители да са в краен режим на издигане, а температурата в газовите секции е повишена до границата на безопасността, но все още падаме.

— На каква височина сме сега? — попита дукът, докато вървеше към предната част на залата.

Рин го последва, оглеждаше всичко наоколо с любопитство. Помещението беше дълго към четиридесет стъпки и петнадесет в най-широката си част. Извитите му стени бяха прозрачни, но Рин не виждаше зад тях нищо, освен черен мрак. В залата имаше към дузина мъже в сиви дрехи, лицата им бяха хлътнали и напрегнати в слабото осветление, а погледите им — впити в уредите пред тях или тъмнината навън. Рин забеляза, че макар в пункта за управление да имаше всякакви електронни уреди, като че ли повечето от тях не работеха.

— … едва ли и две хиляди стъпки — казваше главният техник на дука. — И в момента губим средно по една стъпка на всеки тридесет секунди. Най-много проблеми ни създава този проклет дъжд. Кой знае колко тона прибавя към общото ни тегло…

Внезапен проблясък на светлина накара Рин да подскочи. Почти незабавно го последва страхотен трясък на гръмотевица. Рин вярваше, че за миг е съзрял в мрака повърхността на океана, поне мярна пяната по вълните. В такава буря водата би трябвало да се мята като кипнала. Ако „Господарят Мордред“ се стовари върху нея, никой от хората на борда не би имал надежда да оцелее.

Дукът стоеше зад седналия рулеви, а главният техник беше до него. Рин надникна над раменете им към уредите, в които те се взираха. Намръщи се — разбра, че нямат радарни екрани.

— Но къде ви е радарът? — възкликна той.

Главният техник се извърна към него с вдигнати от учудване вежди. Очите му бяха изненадващо големи и добродушни.

— В „Господаря Мордред“ от векове няма работеща радарна система, господине…

— О! — намеси се дукът. — Забравих, че още не сте се срещали. Ламон, това е нашият нов съюзник. Запознай се с Робин. Той е… ъ-ъ, собственикът на онзи апарат от Старата Наука, който закрепихме върху кораба.

Главният техник с интерес огледа Рин.

— А, да, разбира се. Качвах се горе да разгледам вашата машина, сир. Впечатляваща е.

— Вярно е — отговори Рин, надяваше се този очевидно умен човек да не е опитвал да влезе в Играчката. Ако го е направил, досега би трябвало да е открил лъжата на Рин за мините в Играчката.

Но главният техник каза само:

— Изглежда тежка. Бих казал двадесет тона, съдейки по натиска върху външния корпус.

Рин сви рамене.

— Предполагам, че сте прав.

— Сир, това съвсем не подобрява сегашното ни положение. Спешно се нуждаем от намаляване на теглото. Бихте помогнал, ако се издигнете над корпуса, докато премине кризата.

— Да отлетя ли? — възкликна Рин. — Но аз изобщо не бих могъл да стигна до нея в такова време.

— Има начин. Мога да изпратя с вас група механици. Има проходи между външния и вътрешния корпуси. Биха могли да ви заведат близо до мястото, където е закрепена вашата машина и да пробият допълнителен люк през външния корпус.

Рин не знаеше какво да каже. Ако успееше да се добере до Играчката и включеше програмата й, тя вероятно би го завлякла обратно направо в убежището. Вярно е, така ще спаси живота си, но що за живот можеше да очаква в Шангри Ла след бягството си? Не се и съмняваше, че програмите никога повече няма да му дадат Играчката…

Но преди да измисли отговора, дукът се намеси припряно:

— Това не е необходимо, Ламон. Какво са двадесет тона повече или по-малко в това положение?

Рин подозираше, че дукът се страхува да не би той да не се върне, ако отлети. Правилен извод, но от неправилни предположения.

— Сир, в двадесетте тона би могла да е разликата между катастрофата и спасението. Трябва да намалим теглото, при това бързо.

Дукът ядно подръпваше брадата си.

— В такъв случай, предполагам, че най-добре да заповядам облекчаването на кораба.

— Да, сир — каза главният техник. — Сега това е единствената ни надежда. И затова помолих за вашето присъствие тук.

Дукът се обърна към барон Шпанг.

— И точно когато популярността ми взе да се покачва след напускането на онези ледени морета… а сега ще ме поучават на всеки ъгъл.

— Да, сир, но помислете колко ще спадне вашата популярност, ако тази нощ „Господарят Мордред“ пльосне в океана.

— Схващам мисълта ти — сухо каза дукът. — Ламон, микрофона!… Да свършваме с това.

Подадоха на дука нелеп на вид инструмент с прикачен към него кабел.

— Всички канали са включени — съобщи главният техник.

Дукът се прокашля и заговори с по-дълбок от обичайното глас:

— Хора от „Господаря Мордред“, говори ви вашият обичан повелител, дук дьо Люсан. За съжаление налага се да ви осведомя, че се намираме в аварийно положение. Повтарям, в аварийно положение. Крайно наложително е да облекчим „Господаря Мордред“ колкото може по-скоро. И затова от този момент прилагам Процедурата за аварийно изхвърляне. Веднага тръгвайте с вашите пожертвувания към местата за събиране! Повтарям, от този момент прилагам Процедурата за аварийно изхвърляне. Неподчинението ще бъде сурово наказано според Кралския закон. Но аз съм сигурен, че вие, мои верни поданици, с желание ще направите своите жертви за общото благо. Благодаря ви.

Той върна микрофона на главния техник, въздъхна и се загледа разсеяно в прозореца.

Рин дръпна барон Шпанг настрана и тихо го попита какво означава Процедурата за аварийно изхвърляне.

— Всеки човек… тоест всеки възрастен трябва да даде своя принос най-малко с двадесет и пет фунта, които ще бъдат изхвърлени — каза му барон Шпанг. — Ще ги занесат до определените места за събиране, където войниците ще ги премерят, ще отметнат името на човека и след това ще отнесат вещите до различни люкове, за да бъдат хвърлени зад борда.

Рин обмисли чутото. Поне от пръв поглед схемата му се струваше достатъчно добра. Всеки в кораба несъмнено би могъл да се лиши от двадесет и пет фунта вещи — стари дрехи, мебели, готварски принадлежности или нещо подобно. Но забеляза, че никой от техниците в пункта за управление не проявяваше готовност да се подчини на заповедта.

— Този закон за всеки ли важи? — попита той барона. — И за благородниците ли?

Баронът го погледна шокирано.

— Боже мой, не! Благородниците не биха изтърпели такова нещо.

— Ами техниците?

— Техниците също са освободени. Както и военните от всякакъв чин.

— Ясно. — Всички, които крепяха властта на дука.

Сега Рин виждаше схемата в съвсем друга светлина. Обикновеният гражданин, и особено сервът, доста трудно биха събрали двадесет и пет фунта вещи и материали, от които да се лишат. За тях това би означавало да дадат нещо, което съвсем не им е излишно, а може би е и незаменимо.

— Ъ-ъ, бароне, това сигурно е глупав въпрос, но навсякъде по корпуса имате монтирани тежки оръдия… не би ли било подходящо да изхвърлите някои от тях?

Погледът на барона увери Рин, че това наистина е глупав въпрос.

— Никога не бихме направили това! Все едно да скопим „Господаря Мордред“.

Рин искаше да му каже, че потъването на „Господаря Мордред“ в океана е по-зла участ от скопяването, но се въздържа.

 

Мина един час. Лъчите на два мощни прожектора шареха надолу от носа пред пункта за управление, пробиваха пелената на дъжда и осветяваха тежко дишащата морска повърхност, която изглеждаше неприятно близка. Въздушният кораб все още губеше височина, но Рин предполагаше, че процедурата по изхвърлянето не е завършила заради голямата си тромавост.

Чак след още един час, когато бяха на едва шестстотин стъпки над океана, главният техник обяви, че падането е спряло. И през следващите шест часа „Господарят Мордред“ мъчително бавно пълзеше обратно към смятаната за безопасна височина. До това време най-страшното от бурята отмина, виждаше се изгряващото слънце. Дукът, с посивяло от преумора лице, стана от креслото си и се протегна.

— Добре, това беше — каза с прозявка. — Аз отивам в леглото си. И революция да избухне, хич не ми пука… ще проспя всичко, даже и собствената си смърт от ръцете на тълпата.

И Рин се прозяваше. Чувстваше се не по-малко изморен от дука. Даже мисълта за очакващата го Андреа не можеше да притъпи сладката съблазън на съня. Канеше се да тръгне след дука към асансьора, когато главният техник извика:

— Сир! Преди да тръгнете… трябва да ви съобщя нещо!

Дукът го изгледа яростно, готов да избухне.

— Искрено се съмнявам, че нещо може да бъде по-важно за мен от леглото ми в момента, Ламон.

— Сир, другите Небесни Господари… няма ги! И наблюдателите горе потвърдиха. Никъде нито следа от тях. Сами сме.

Дукът го гледаше все така и изведнъж се озъби в широка усмивка.