Джон Броснан
Войната на небесните господари (24)

Глава двадесет и трета

Тайра лежеше с лице, заровено в завивките, плачеше. Майлоу я гледаше, докато си обличаше дрехите. Сянка на вина премина през ума му. Не трябваше така да губи търпение… изтърва си нервите. Всичко стана заради това проклето негово тяло, с предпубертетните му сексуални желания. И никакъв начин да ги задоволи истински. Колкото по-скоро достигне пубертета, толкова по-добре. Би трябвало да са останали броени седмици. Излезе в коридора и едва не се спъна в един от паяците.

— Майлоу, ти си страшно гаден тип! — развеселено се обади Ашли от паяка. — Виж какво направи на това нещастно момиче.

— Шпионираш ме както винаги, а? — каза Майлоу.

— А какво друго ми остава да правя?

— Е, ти изхвърли нашите пътници, не аз! — Той забързано тръгна по коридора.

Паякът подтичваше след него.

— Къде отиваш? — попита Ашли.

Майлоу помисли малко, преди да отговори.

— Горе, ще изляза върху корпуса — каза накрая. — Искам пак да хвърля един поглед на онази летяща машинка.

— Все си играеш с това нещо — кисело каза Ашли. — А няма смисъл. Никога няма да я накараш да проработи.

— Зная… зная, но поне ми е забавно. — „И живея с надеждата“, добави той безгласно.

Горе беше топло, горещ вятър налиташе по корпуса, макар че Ашли изпълни молбата му да намали скоростта. С ръка на осигурителното въже Майлоу тръгна към машината на Робин. В същата посока се точеше безполезният кабел, прокаран от паяците според указанията на Робин.

— Къде сме? — Майлоу питаше робота, който го следваше непрекъснато и му досаждаше.

— Откъде да знам! Ще питам Карл… Казва, че над държавата Теуантепек. Преди разделянето била част от Мексико, ако те интересува.

— О, много любопитно! — каза той, докато оглеждаше наоколо.

Другите кораби от флотилията следваха в колона Небесния Ангел, но сред тях не беше „Господарят Монкалм“. Управляващата го Ашли беше решила да тръгне сама нанякъде, заедно с хората на борда му.

Люкът на машината беше полуотворен. Напътстван от Карл робот беше успял да се справи с механизма за заключване, но не постигна успех в разгадаването на самата машина. Поне така казваше. Майлоу подозираше, че Ашли е забранила на Карл дори да опита.

Майлоу се промъкна в кабината и се настани в удобното кресло. Гледаше мечтателно тъмния пулт и слепите екрани. Усещаше огромната, скрита в машината мощ, която спеше, а нямаше сили да събуди. Въздъхна и прокара пръсти по редицата бутони на пулта…

— Губиш си времето — каза Ашли през надничащия в люка паяк.

Майлоу се опита да не й обръща внимание. Седя вътре, играейки си с пулта повече от петнадесет минути, надяваше се все някак да улучи правилното съчетание, което ще съживи машината. Но нищо не се случи.

— Махни се оттам — накрая каза на паяка. — Излизам.

Със съжаление последва паяка през двойния люк. Трябваше да измисли нещо, за да подчини тази машина. Но първо се налагаше да надхитри Ашли…

 

Приличаше на мъртвец.

Задъхана от тичането, Джан се отпусна на колене до него и опипа с пръсти гърлото му. Все още имаше пулс, оставаше мъждукаща надежда.

— Горкичкият ми — каза му на пресекулки. — Току-виж сме се измъкнали от тази каша.

Свали пръстена от ръката си и го сложи на средния пръст на лявата му ръка. Бързо се помоли на Майката Богиня и натисна камъка. Не го пускаше. Това трябваше да е решението. Пръстенът можеше да работи, само ако е на тялото на Робин. Може би го разпознаваше дори по генетичния код. Когато Джан беше опитала да го включи на своята ръка, той я беше „огледал“ и щом бе установил, че не е Робин, е отказал. Поне Джан се надяваше да е било така…

 

Проверяваше въжетата, закрепващи машината към външния корпус, когато усети вибрациите. Да, въжето в ръцете му трепереше. От машината! Нещо ставаше в нея! Сигурно случайно е направил правилната комбинация на пулта, най-после! Хвърли се обратно към люка. Да! Виждаше през люковете грейналите на пулта светлинки. Но щом се опита да се пъхне вътре, паякът го сграбчи отзад за ризата.

— Не влизай там! — изкрещя Ашли. — Никъде няма да ходиш!

Обърна се светкавично, ризата му се разпра, и ритна диво. Паякът тежеше доста, но силата на удара го подметна във въздуха и го отхвърли от Майлоу.

— Тъпа смахната кучка! Ще ти пръсна гадния компютър на парченца! — изрева Майлоу.

Преди да падне паякът, той вече се беше извъртял към люка…

Точно навреме, за да види как се затваря.

— Не! — викна Майлоу.

Бръмченето на машината стана по-басово. Задържащите я въжета започнаха да се късат с гръмък пукот.

— Не! — пак извика той.

Въже изплющя на сантиметри от него, машината се издигна над корпуса. Майлоу направи няколко крачки заднешком. Машината все по-бързо набираше височина. Той вдигна глава.

— Върни се… — слабо извика Майлоу.

Машината вече беше на около двеста стъпки над корпуса и внезапно се стрелна напред с огромна скорост. След трийсетина секунди изчезна от погледа му.

Майлоу стоеше вторачен в точката сред небето, където машината сякаш потъна в нищото. Твърде ясно усещаше присъствието на неподвижния паяк до себе си. Почти можеше да чуе непроизнесените от Ашли думи: „Ще съ-жа-ля-ваш…“

 

— Колко трогателно… последно сбогом.

Джан погледна назад. Принцесата бе разрошена и останала без дъх от непривичното напрежение да тича. Подпря се на една колона, за да не падне. Отново държеше камата в ръка. Запъхтеният Ламон се появи зад нея.

С несигурни крачки принцесата влезе в магазина. Надигна камата напред. Джан пусна ръката на Робин и се изправи с лице към нея. Дали достатъчно дълго беше натискала камъка? А може би летящата машина се намираше твърде далече, за да приеме сигнала от пръстена. И може би все пак тя се утешаваше с измислици, и пръстенът си беше обикновено украшение.

— Принцесо… недейте! — извика влезлият след нея Ламон.

Тя обърна поглед към него.

— Моят баща я осъди на смърт и аз ще се погрижа присъдата да бъде изпълнена, и то веднага. А ти ще ми помогнеш, или ще направя така, че да споделиш съдбата й.

— Да ви помогна?…

— За да я надвием. Твърде силна е за мен. Хвани я и дръж здраво, за да пратя душата й в ада.

Ламон безпомощно погледна Джан.

— Направи каквото ти казах, Ламон! Това е заповед на принцеса! — кресна Андреа.

Джан невъзмутимо каза:

— Ламон, вече не си длъжен да се подчиняваш нито на нея, нито на нейния баща. Те вече не са владетели, те са просто жалки бегълци като всички нас. Техният свят изчезна. Даже и мини-кралството, което се опитваха да създадат на земята, умря, преди да се роди. Погледни…

Джан махна с ръка към витрината на магазина. Мъже бягаха лудешки надолу по пътеката. Повечето бяха облечени в черните униформи на Ел Рашад, но сред тях бяха и неколцина от войниците на дука. И всички бяха попаднали в ноктите на подлудяващата паника.

Накрая Джан видя и причината за тази паника. Отначало й се стори, че вижда гигантски паяк…

— Света Марийо, Божия майко! — изпелтечи принцесата.

— Но това е човешка ръка — стъписан каза Ламон. — Но това не може да го бъде! Невъзможно е!

Ръката настигна двама мъже и ги смаза под туловището си. А Джан си спомни разказите на Майлоу с какво са се занимавали богаташите, владеещи Генетичните корпорации, в частните си имения, чудовищата, проектирани по тяхна поръчка, за да ги забавляват. Сред всичко друго създали и гигантските влечуги. Беше виждала множество ужасии в пустошта, създадени от хората, но тази беше най-чудовищната…

 

Рин бавно изплуваше от мрака към света на усещанията, обратно към болката и слабостта от треската. Мъчеше го невероятна жажда. Отвори очи и се опита да говори. Нищо не излезе от устата му. Опита пак.

— Джан…

С облекчение я видя до себе си, приведена ниско над лицето му. Учуди се — и Андреа беше тук. И някакъв мъж. Двамата се прикриваха зад тезгях. Изглеждаха вцепенени от страх. Имаше нещо, свързано с Андреа, което не биваше да си припомня… но то въпреки всичко се появи в паметта му. Какво му направи тя? Рин изръмжа.

— Тихо! — предупреди го Джан, сложила хладната си длан върху пламтящото му чело. — Моля те, не говори.

— Вода… искам да пия… — изграчи той.

— Съжалявам, мили. Нямаме нито капка.

Нима тя не разбираше? Той трябваше да пие вода. Умираше от жажда. Умираше. Да, умираше. Не му се живееше след това, което Андреа направи с него. По дяволите, всичко стана толкова лошо, но защо? Тъкмо се готвеше да избяга заедно с Джан, в Играчката и после… после какво? И как щеше да повика Играчката? Отговорът се въртеше мъчително близо. Нещо да направи с един пръстен. Опита да се съсредоточи, но напразно…

Осъзна, че чува писъци. Някой пищеше недалеч оттук. Като че ли беше мъж. Зачуди се какво ли е това място? Хрумна му, че може би е умрял и се намира в ада. Но не, не можеше да е в ада, щом Джан е до него. В ада няма утешение.

— Джан… — промълви той и пак потъна в забравата.

 

Дукът надничаше нервно над ниската стена. Чудовището душеше из въздуха, но с… показалеца си. Явно търсеше пропусната досега плячка. Отведнъж тръгна напред и изчезна в един склад на около петдесетина метра по-нататък. Отвътре веднага се понесоха писъци. Дукът извърна поглед към Ел Рашад, приклекнал до него зад стената. Ел Рашад беше затворил очи и непрекъснато мънкаше една и съща молитва. Често споменаваше Аллах. И дукът прочиташе по някоя молитва на ум. Не виждаше изход от това положение. Бяха в капан, рано или късно това чудовище щеше да ги открие, да ги убие и после на воля да поглъща телата им.

 

— Идва насам — простена принцесата.

Джан спря да диша. Чудовището застана до един от фонтаните и се обърна към техния магазин, показалецът му беше вдигнат и насочен право към тях. Джан усети как се вледеняваше кожата по гръбнака й. Повтаряше си, че гигантската ръка не е нищо повече от проклятие, създадено от хора, но това не я освобождаваше от непобедимия животински страх.

Ръката изведнъж се обърна и се затътри в друга посока. Джан си пое дъх.

— Няма да остана повече тук! — обяви принцесата, когато чудовището се загуби някъде из магазините. — Ще изтичам до пътеката и ще тръгна нагоре.

— Нямате никакъв шанс — каза й Ламон. — Това същество е прекалено бързо.

Но принцесата се престори, че не го чува. Изправи се и бавно излезе пред магазина. После се втурна да бяга. Джан раздвояваше вниманието си да гледа принцесата и магазина, в който влезе чудовището. И тогава нещо се случи. Нещо чудесно.

На пода падна сянка. Джан вдигна поглед. Нещо препречи пътя на светлината през дупката в покрива. Сърцето на Джан подскочи. Това беше летящата машина на Робин.

И принцеса Андреа я беше видяла. Разпозна машината и се закова на място с поглед, вперен нагоре.

— Летящата машина! — извика Ламон.

Докато слизаше, машината се завъртя и се насочи към тях. Джан вече чуваше мощното й бучене. Принцесата също видя къде ще кацне и тръгна да се връща. Джан видя и чудовището, привлечено от звука, да излиза от магазина.

 

— Не мога да повярвам — машината на предателя е тук! — дукът се задави от вълнение.

— Но какво търси тук? — попита синът му.

— Ясно е като бял ден, глупако. Дошла е за него! Хайде, трябва да се доберем до нея!

Дукът скочи и изтича навън. Огледа се за миг и видя, че Дарси го следва. Ел Рашад остана приклекнал зад стената.

Звярът спря колебливо, мушеше из въздуха върха на показалеца си. Присъствието на летящата машина и шумът от нея го объркваше. Дукът беше сигурен, че ще стигне до машината, преди съществото да го хване. Пък и Андреа беше между него и чудовището…

 

Машината меко слезе пред магазина. Преди да кацне, завъртя се с люка към тях. А сега люкът се отваряше. Джан отиде при Робин и се опита да го повдигне за раменете. Той изохка. Машината закриваше всичко и тя нямаше представа къде е Звярът. Но не се съмняваше, че ще дойде, привлечен от пристигането на апарата. Тя погледна отчаяно Ламон.

— Моля те! — извика.

Той веднага й се притече на помощ, хвана Робин за глезените. Заедно успяха да го занесат до машината.

— Рин? Рин? Добре ли си?

Гласът излизаше от вътрешността на машината. Женски глас. Джан се обърка за миг, но бързо му отговори.

— Робин е ранен. В безсъзнание е.

Стигнаха машината. Ламон поддържаше Робин изправен, а Джан се промъкна в люка. Видя, че кабината е празна. Ясно, това трябва да е компютър. Надяваше се, че тази програма с женски глас е по-разсъдлива от Ашли.

— Робин се нуждае от спешно лечение — каза Джан на машината. — Трябва да отлетиш с него в дома му и то с най-голяма бързина.

— Разбира се! Вкарайте го вътре. Между другото, името му не е Робин, а Рин.

 

— Бягай, Андреа! Бягай! — крещеше принцът.

Дукът се огледа. Звярът връхлиташе върху неговата дъщеря. Тя видя опасността и внезапно отскочи встрани. „Добре, каза си дукът, сега поне не бяга към машината.“ Но сега и Дарси побягна в друга посока, викаше с пълен глас и размахваше здравата си ръка. „Божичко“, прошепна дукът. Този се опитваше да отклони чудовището от сестра си! И кой да прояви такава саможертва — Дарси! „Колко малко познаваме децата си!“, позволи си да поразсъждава дукът, докато съсредоточаваше усилията си да бяга още по-бързо.

Коленичила на креслото, Джан дърпаше Робин през люка за раменете, а Ламон й помагаше отвън, като го буташе. После макар и с усилие, тя настани Робин полулегнал на креслото. Малката кабина, предназначена само за един човек, беше претъпкана от двете тела. Робин тихо бълнуваше и Джан видя, че от превръзката между краката му капе кръв. Обърна се — лицето на дука се показа през люка. Опитваше се да влезе, но Ламон му пречеше отзад.

— Пусни ме, човече! Трябва да се вмъкна вътре! — викаше дукът.

— Но сир, не можете! Няма място!

— Ей сега ще има, глупако! Щом измъкна тези двамата!

Джан припряно каза:

— Машина, затвори люка!

Женският глас отговори хладнокръвно:

— Ще го направя веднага, щом преместиш особата си вън от моята кабина. Не мога да те отведа в Шангри Ла. Забранено е!

Този отговор не учуди Джан особено много. Подсъзнателно го бе очаквала. Погледна към люка. Дукът и Ламон не се виждаха. Но се чуваше шум като от свирепа схватка. Тя въздъхна. Ако още има някаква възможност да бъде спасен Робин, тя нямаше какво друго да направи, освен да излезе. Препирните с проклетия компютър само щяха да отнемат още от малкото останало му време. Приготви се да изпълзи от двойния люк…

 

Виковете и махането с ръка на принц Дарси най-накрая постигнаха целите си. Звярът спря и Андреа успя да се скрие зад колоната, към която тичаше. Ако Звярът не се беше забавил, досега щеше да я е убил. Завъртя се към Дарси, но после реши да атакува първо по-близката жертва, пак се обърна и продължи към колоната на Андреа. Опря в пода масивния чукан на китката си, вдигна се на основата на дланта и стовари всичките си пет пръста върху колоната, която се пръсна. Дарси чу вика на сестра си, но звукът потъна в грохота на падащите парчета — балконът отгоре се срути. Преди прашният облак да закрие всичко, Дарси видя как Звярът рухна под няколко грамадни парчета древна зидария. Крещейки името на Андреа и със сабя в ръка, той нахлу в облака.

Надяваше се да види мъртво затрупаното чудовище, но макар и притиснато към пода, то се мяташе трескаво и щеше скоро да се освободи. Не можеше да открие Андреа. Приближи до гърчещата се твар. Вонята й беше непоносима. С усилие на волята се принуди да застане съвсем близо и заби сабята си до основата на малкия пръст с размери на необхватен дървесен ствол. Острието проникна само на два-три сантиметра в дебелата сива кожа. Нямаше надежда да убие чудовището. Викаше Андреа и започна бързо да рови из купчината пред Звяра. Намери я полузатрупана от парчетата.

Пъхна сабята си в ножницата и задърпа покритата с прах ръка, накрая бе възнаграден от приглушен стон. Вкопчи се здраво и я издърпа от камънаците, накара я да се изправи.

— Андреа! — викна в лицето й, борейки се да я задържи, — събуди се! Трябва да се махаме оттук! Андреа!…

Чуваше зад себе си нарастващите усилия на Звяра да се измъкне. Не оставаше много време.

 

Джан се канеше да скочи от люка, но се поколеба. Дукът и Ламон се бяха счепкали на живот и смърт. Ламон лежеше по гръб на пода, дукът го беше яхнал и безмилостно натискаше кинжала си към корема на Ламон, чиято сила беше на привършване. Джан знаеше, че той ще умре след малко, ако не му се притече на помощ. Но тъкмо се канеше да скочи и чу зад себе си слаб вик:

— Джан…

Изви се и се върна в кабината. Робин беше в съзнание и съдейки по погледа, умът му беше съвсем прояснен.

— Джан… повикала си Играчката! — учудено прошепна той.

— Да, мили, щом така наричаш това нещо, но с твоя помощ. Но трябва да си вървя. Няма да те отведе на безопасно място, докато не изляза.

— Не… — извика Робин с мъчителна гримаса.

Той притвори очи и Джан помисли, че пак се е унесъл, но очите му се отвориха и се чу твърдият му глас:

— Играчко, чуваш ли ме?

— Да, Рин. Наистина е крайно време да тръгваме. Предстои ни да изминем дълъг път, а според данните на моите сензори ти си в много лошо състояние.

— Играчко, откакто промених твоите програми, длъжна си да се подчиняваш на всяка моя заповед, така ли е?

— Да, Рин.

— Тогава ти заповядвам да се подчиняваш на всичко, казано от тази жена. Името й е Джан. Регистрирай гласовите й характеристики… — Той се запъна. — Джан, кажи нещо на Играчката.

— Ъ-ъ-ъ… здравей, Играчко. Казвам се Джан.

— Името и гласовите характеристики са регистрирани — недоволно каза компютърът. — Рин, никак няма да се зарадват в Шангри Ла, ако заведеш тази жена там.

Робин не отговори. Джан го погледна — този път наистина беше изпаднал в безсъзнание.

— Играчко! — извика, докато се наместваше в кабината. — Заповядвам ти да затвориш люковете!

— Всичко, което поискаш.

Люковете едновременно се притиснаха на местата си.

Джан намести колкото можа по-удобно Робин в единия край на креслото и се изви настрана до него. Беше в твърде неудобна поза, можеше да се подпира само на бедрото и рамото си.

— Покажи ми какво става навън!

Обзорните екрани светнаха.

Един от тях показваше дука и Ламон, който лежеше неподвижно. На корема му имаше кърваво петно, Джан беше сигурна, че е мъртъв. Дукът ставаше в този момент. Обърна се, видя затворения люк и скочи към машината с уста, разтворена в безмълвни крясъци. Запълни целия екран и изчезна. Чу се приглушен тътнеж. Сигурно удряше с юмруци по люка.

— Играчко, издигни се, после задръж на място.

Джан следеше картината на другите екрани по време на издигането. Забеляза Звяра на един от тях. Гонеше двама души, в които тя разпозна принца и принцесата. Той я крепеше да не падне. Средният пръст на Звяра стърчеше нелепо изкривен, като че ли нещо го беше пречупило, но дори с това тромаво клатушкане скоро щеше да настигне бавно тътрещите се хора.

Тя погледа още малко екрана и каза:

— Имаш ли оръжия?

— Да.

— Тогава моля те, унищожи онова същество долу.

— Кое по-точно? Виждам три.

— Най-голямото.

— Ей сега!

Носът на Играчката се завъртя и потъна надолу. Джан усети слабо потрепване и видя на екрана нещо да се спуска устремно към Звяра, оставяйки опашка от пара след себе си. Звярът се разтресе и се опита да спре. Вдигна въпросително показалеца си, като че се опитваше да открие откъде беше дошъл ударът. След миг се пръсна, огромни парчета древна димяща плът се разлетяха по пода на обширния пазар.

Взривната вълна беше съборила принца и принцесата. Без да се увери, че са невредими, Джан заповяда на Играчката да излезе през дупката в покрива.

Гледаше смаляващата се под тях сграда. Вече не я интересуваше какво става с дука, с неговите отвратителни деца и с другите оцелели. Каза на Играчката:

— А сега към Шангри Ла!