Джон Броснан
Войната на небесните господари (7)

Глава шеста

— Сериозно ли говорите, господарю? — попита барон Шпанг. — Да дадете дъщеря си на този… на това чудато същество.

— Ама разбира се! — безгрижно отвърна дукът. — Време е да си заслужи прехраната.

Бяха само двамата в приемната на дука. Доста пийналият младеж бе придружен до луксозен апартамент, чийто дотогавашен притежател беше изхвърлен набързо. Баронът крачеше из стаята, имаше угрижен вид.

— Сир, не разбирам защо. И най-обикновена мръсница би задоволила сексуалните му апетити. Искам да кажа, че още не знаем даже дали ни казва истината. Освен това, той е земен жител. Кой знае какви болести би могъл да носи в себе си. Бихте изложили на риск живота на принцеса Андреа.

— Лесно е да се види, че той не е обикновен земен жител — каза дукът. — А онова негово убежище е било изолирано от човешката раса още отпреди Генетичните войни.

— Той го казва — отбеляза баронът.

— Склонен съм да допусна, че говори истината. Онзи негов апарат не е зрителна илюзия, нали? И ако застане на наша страна, всичко се променя. Но проблемът е, че трябва да зная дали мога да му се доверя. Искам да е в моята власт, и то напълно. Точно Андреа трябва да постигне това. Ето един здрав млад мъж, който — ако казва истината — е израсъл в свят, лишен от жени. Представи си само отчаянието му! И си представи има ли изобщо шанс срещу Андреа — поразително красива, а е и най-коварната кучка, която съм виждал, даже в сравнение с моята съпруга. Уверявам те, само часове ще й трябват, за да стане той неин безпомощен роб.

Баронът спря и зарови пръсти в брадата си.

— Е да… може би. Но какво ще каже самата принцеса Андреа? Може би няма да е склонна към, ъ-ъ-ъ, интимна връзка с този чужденец.

Едната вежда на дука се вдигна.

— О, я стига, скъпи ми бароне — протяжно измърмори той. — Познаваш дъщеря ми. Само като види този екзотичен красив младеж с великолепно телосложение и ще й потекат лигите. Той е безкрайно интересен в сравнение със сегашната сбирщина нищожни нейни приятелчета. Не, не мисля, че ще откаже да ме подпомогне. Пък и няма да има възможност за избор.

 

— Няма да направя това! — изкрещя Андреа.

— О не, котенцето ми, ще го направиш. И още как! — спокойно каза дукът.

— Да се любя с някакъв си мръсен земен червей? Никога!

Бузите й пламтяха от гняв, колкото и да беше смешно, тя тупна с крак по пода. Дукът я наблюдаваше безстрастно от дълбините на креслото си.

— Казах ти вече, скъпа, той не е някакъв си земен червей. И доброто му отношение към нас е жизнено важно. За мен. За тебе. За всички нас. Но не мисля, че ще го направиш насила. Момчето е много хубаво.

— Хич не ми пука колко е хубав! Няма да проституирам заради тебе!

— Тогава смятай, че проституираш заради себе си, котенце!

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Искаш да се върнем на север. С този младеж и неговата летяща машина вече имам сили да се противопоставя на Ел Рашад и останалите. Но искам да знам, че мога да се доверя безусловно на младежа и че ще направи каквото му кажа. Не мога да го накарам насила, вече ти обясних защо. И затова имам нужда от тебе, мила моя. Ако успееш, ще ти бъда много благодарен. Ще имаш всичко, което твоето извратено малко сърчице поиска, стига да е по силите ми да ти го дам.

Лицето на Андреа се смекчи, но в очите й нямаше доверие.

— Обещаваш ли, татко?

— Кълна се в честта си.

Тя презрително изпръхтя — поведение, отбеляза дукът, което бе усвоила още докато пълзеше по коленете на майка си — но каза:

— Преди да реша, искам да видя този земен червей.

— Но разбира се, котенце…

Дукът се канеше да повика Шпанг, за да я съпроводи до стаите на младежа, но се появи още един техник. Дукът знаеше причината за идването му.

— Пак ли Ел Рашад? — осведоми се той.

— Да, сир. Според съобщението, той лично ще дойде в „Господаря Мордред“. До един час. Иска да говори с вас по неотложен въпрос.

Дукът се усмихна.

— Добре, добре… Ще трябва да извадим от шкафовете най-хубавото ни сребро. — Обърна се към дъщеря си. — Виждаш ли колко важен е нашият млад гост? И колко е важно ти и той да станете… хм, добри приятели?

Тя кимна.

— Още сега ще отида да го видя и ще ти кажа решението си.

 

Рин, или Робин, както вече се наричаше, лежеше лениво на широкото четирикрако легло и отново прекарваше пред мисления си поглед събитията от последните часове. Животът му се беше преобърнал по толкова чудноват начин, че донякъде се съмняваше дали някоя от неговите лукави програми не го е подмамила в наркотичен сън, в който преживява своя любим стар филм. Сега беше облечен в зелен клин, черни обувки от мека кожа, бяла копринена риза и червена куртка с издути ръкави. До него на леглото имаше сабя в ножница, прикачена към широк кожен колан. Дръжката беше украсена с плетеници от сребърен филигран. Е, признаваше, че дрехите са неудобни, но промяната след синтетичните тъкани възбуждаше приятно.

Още влизането в Небесния Господар предизвика вълнение, а и малко страх. Знаеше, че се държи като играч в хазартно залагане — пазеше го само неговата лъжа — но какво друго можеше да направи? Да включи отново програмата на Играчката, за да го отмъкне обратно във вечната скука на убежището? Не, по-добре да рискува живота си с надеждата, че най-после ще се отърве от Елоите.

Не знаеше какво да очаква от вътрешността на Небесния Господар. Неговите обучаващи програми съдържаха информация само до годините непосредствено след Генетичните войни, когато се появили Небесните Господари. После радиовръзките се разпаднали, защото някои гъбички били създадени специално за унищожаване на електронно оборудване. Знаеше какво са представлявали някога Небесните Господари — били Небесни Ангели, огромни, въздушни кораби, създадени с хуманитарни цели. Служели за летящи спасителни центрове в случай на бедствие — природно или причинено от човека. Били претъпкани с аварийни запаси и имали обширни спални, затова можели бързо да предоставят помощ и подслон на оцелелите от наводнения, земетресения, урагани и големи генетични „злополуки“ (Генетичните корпорации понякога правели грешки). Много от тях също били използвани като евтино превозно средство за Третия свят. След Генетичните войни навсякъде по света различни групи се сражавали за тях, в отчаяните си опити да избягат от епидемиите и другите страхотии на генното инженерство, които неудържимо върлували по планетата. Когато се разнесъл димът от битките, власт над Небесните Ангели естествено имали най-безмилостните насилници и това предопределило следващите събития. Небесните Ангели изчезнали, вместо тях се появили Небесните Господари, които скоро наложили игото си на нещастниците без късмет, все още живуркащи на земята.

След като се убеди, че Играчката е здраво вързана с въжета за външния корпус, Рин слезе в „Господаря Мордред“ и първото му впечатление беше, че всичко едва не се разпада. Люкове, стълби, асансьори, коридори — всичко беше поправяно и кърпено отново и отново през годините. Видяното по нищо не приличаше на картините от Небесните Ангели, които му показваше една от историческите програми. В тях се виждаха само блестящи коридори и безупречно работещи висши технологии. Но нямаше от какво да се учудва. В края на краищата онези картинки бяха отпреди четири века, а оттогава „Господарят Мордред“ очевидно бе претърпял множество премеждия.

Онези картини не му бяха дали представа и за огромните размери на Небесния Господар. Колкото и голям да изглеждаше отвън, вътре като че беше още по-вместителен и просторите на убежището му се струваха направо нищожни. Спускането с асансьора между внушителните газови секции беше смешно дълго (но пък и асансьорът не се движеше никак бързо, а на три пъти спря без никаква явна причина). Най-после вратите на асансьора се дръпнаха и откриха широка площадка, на която се бе събрала тълпа и имаше четириколка с впрегнати в нея две големи животни, в които Рин разпозна коне. Тълпата закрещя и тръгна напред, когато дукът и останалите се появиха от асансьора. Редица воини препречваха пътя й с алебардите си. Хората в тълпата вдигаха юмруци и гръмко изричаха ругатни. Рин се досети, че са насочени към дука. Не виждаше причина да се отнасят за самия него, беше сигурен, че новината за пристигането му още не е стигнала до населението на въздушния кораб.

Дукът се качи в откритата четириколка и махна на Рин да го последва. Докато Рин сядаше до него, дукът каза сухо:

— Моите верни поданици проявяват привързаността си към мен.

Рин жадно оглеждаше тълпата, надяваше се за първи път да види истинска жена, но всички така се бяха увили в шалове и качулати наметала, че беше невъзможно да определи пола на когото и да било. Както се взираше в тях, облачетата пара от викащите усти му показаха колко студено е в Небесния Господар. От излизането си от топлата утроба на Играчката беше твърде възбуден и напрегнат, за да усети истински вцепеняващата разлика в температурата. Ясно беше, че и да има отоплителна система в „Господаря Мордред“, тя не работи както трябва.

Щом и другите се качиха в четириколката, кочияшът припряно подкара конете. Започна друсането по покритата със слама неравна повърхност, воините подтичваха зад тях. Навлязоха в коридор, който се разшири до закрита улица с магазини и кръчми. Рин се захласна по тях, макар че преминаването им бе съпроводено с подигравателни крясъци и свиркане. Дукът махаше снизходително, сякаш приемаше поздравления.

Рин неспирно се оглеждаше за жени и като че забеляза няколко, но не беше сигурен. Много по-лесно му бе да види децата с най-различен ръст, но за тях също не можа да каже момчета ли са или момичета, толкова дрехи бяха навлекли по себе си.

В края на пътуването още веднъж влязоха в асансьор, но този път за малко, и се изкачваха. Излязоха в свят, напълно отличаващ се от онзи долу. Широките коридори бяха облицовани с хубаво полирани дървени плоскости, по които се виждаше изящна резба, а добре облечените хора по пътя им проявяваха подчертана почтителност към дука. И за радост на Рин две от фигурите, дори и увити в тежки наметала, бяха несъмнено женски. Искаше да се позадържи и да ги огледа по-отблизо, но дукът го подкани да продължи.

Накрая влязоха в част от „Господаря Мордред“, несъмнено отредена само за дука, защото беше най-богато обзаведената от всичко, видяно досега от Рин. Предположи, че вече се намират в носа на огромния въздушен кораб и това се потвърди, когато за кратко минаха през тронната зала към приемната на дука. Извивката на големите прозорци, които се издуваха навън и нагоре към тавана подсказа на Рин, че залата е някъде под носа на кораба.

Бе се опитал да си припомни каква е основната причина да правят Небесните Ангели толкова обемисти — нещо, свързано с увеличаването на подемната сила. Ако направите въздушния кораб два пъти по-голям, способността му да се издига нагоре се увеличава не само два пъти. Подемната сила нараства в нещо като геометрична прогресия спрямо размерите на кораба. Тези размишления го накараха да попита дука как успяват да си набавят нови количества хелий. Отговорът не му прозвуча успокояващо — по-голямата част от хелия на „Господаря Мордред“ била отдавна загубена и затова повечето газови секции съдържали водород, получаван тук, в кораба. Рин съвсем ясно разбираше, че докато хелият е инертен газ, водородът е запалим. Всъщност в момента се намираше в грамадна летяща бомба.

Чукане на вратата го изтръгна от размислите.

— Влез — викна той, като очакваше да е още един слуга с още някакви подаръци от дука.

Щом вратата се отвори, той подскочи на леглото. Не влизаше слуга. Беше жена. Момиче. С лице на ангел. И когато хвърли наметалото си настрана, той видя, че и тялото й е на ангел. Не, бързо размисли той, не на ангел. Няма ангел, който би показвал толкова дръзко разкошното си тяло. Еротичните програми в убежището бледнееха в сравнение с нея.

Тя му се усмихна и Рин усети как се сгорещяват ушите му.

— Приветствам почитаемия гост на моя баща — каза тя. — Аз съм принцеса Андреа. Моят баща изрази желанието си вие и аз да станем добри приятели. — Тя замълча и… дали му се стори или тя наистина бързо плъзна погледа си по цялото му тяло? Накрая каза: — И аз имам същото желание.

— Настоявам да доведете пред мен вашия посетител от станцията на Старата Наука. Искам да го разпитам.

Седнал на трона си, дукът гледаше Ел Рашад отгоре надолу. Мюсюлманският Небесен Господар седеше намръщен на възглавница, която дукът умишлено нареди да поставят точно пред трона му. „Мина времето, когато можеше да настояваш“, каза си дукът удовлетворено. А гласно каза:

— Моят гост си почива в момента и не може да бъде безпокоен. Ако имате някакви въпроси към него, ще бъда щастлив да му ги задам при първата появила се възможност.

Ел Рашад трудно овладяваше яростта си. Произнесе с глух глас:

— Забравяте, че имаме споразумение. Казвате, че този апарат и неговият пилот са от станцията, която търсим. Следователно длъжен сте да споделите каквато информация имате за местоположението й, с мен… и другите ни съюзници, разбира се.

Дукът се отпусна назад в трона си.

— Ако знаех къде се намира станцията, естествено бих споделил тази информация с вас, но аз не знам. Нито пък моят посетител знае. Само компютърът в неговия апарат знае.

— Това ви е казал, но как можете да сте сигурен, че ви казва истината?

— Доверявам се на интуицията си.

— Уверен съм, че интуицията ви е безпогрешна! — гласът на Ел Рашад беше напоен с отрова. — Но би било разумно да приложим мъчения спрямо този човек, за да потвърдим прозренията ви.

— Съществуват някои сложности, които не позволяват прилагането на подобни методи.

— Тогава нека аз да се заема с него. Гарантирам, че никаква тайна няма да е останала у него, след като моите инквизитори са си свършили работата.

— Благодаря ви за великодушното предложение — каза му дукът, — но аз наистина не вярвам да има полза от това. Той твърди, че станцията е в подходящо положение дълбоко под ледената покривка на шелфа. Недостъпна е.

— Той бил казал! — присмя му се Ел Рашад. — Но ако е вярно, нека го използваме като заложник. Ще го принудим да изпрати от апарата си съобщение до своите хора — че ще бъде убит, ако те не се съгласят да излязат на повърхността и да преговарят с нас.

Дукът въздъхна. Нямаше намерението да си губи времето в опити да му описва онези Елои. Погледна за миг четиримата облечени в черно воини, съпровождали Ел Рашад. Зад тях от двете страни на вратата стояха по двама от собствените му хора. Знаеше, че Шпанг и цял взвод стражи чакат наблизо. Пое дълбоко дъх и каза:

— Това просто няма да е необходимо. Разрушителната мощ на летящата машина е достатъчна, за да победим Небесния Ангел и неговата флотилия от пленени Небесни Господари.

— Откъде знаете? — не мирясваше Ел Рашад.

— Нейният пилот ме увери в това и аз му вярвам — каза дукът. — Така че предлагам да прекратим търсенето на станцията, да се върнем на север и да открием Небесния Ангел. И да го унищожим.

— Не! Няма да рискувам всичко заради една несигурна случайност. Как можете да се доверите на този човек? Защо би поискал да ни помогне?

Дукът се прокашля и отговори:

— Ами, всъщност, той се съгласи да помогне на мен, скъпи ми Ел Рашад. Сключихме сделка. Той доста спешно се нуждаеше от някои, ъ-ъ-ъ, услуги и аз се оказах в състояние да му ги осигуря. — „Поне се надявам да е така!“, неспокойно помисли дукът.

Погледът на Ел Рашад го стрелна заплашително.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Казвам ви, че „Господарят Мордред“ в този момент се оттегля от вашата експедиция. Тръгвам на север да търся Небесния Ангел. Разбира се, вие и другите Небесни Господари сте поканени да се присъедините.

Тялото на Ел Рашад се вцепени, от погледа му вече лъхаше на смърт. Дукът усещаше безумния му гняв както се усеща топлината от запалена камина. Дългите секунди се точеха една след друга. Дукът се досещаше какво желание измъчва Ел Рашад в този миг — да заповяда на воините да го убият. Но дали омразата и яростта му бяха толкова силни, че да прежали собствения си живот заради удоволствието да види как ще насекат дука на мръвки? Най-после Ел Рашад се отпусна и дукът усети, че опасността е отминала.

— Много добре — меко каза Ел Рашад, — да бъде както казвате. Всички ще ви последваме на север. — Той стана. — Коранът предупреждава правоверния да не се сприятелява с юдеите и християните. Трябваше по-смирено да се вслушам в Словото на Аллах. Но занапред така ще постъпвам.

Докато той излизаше от тронната зала, последван от придружителите си, дукът упорито се бореше с напиращия почти истеричен смях.

 

Новите дрехи на Рин лежаха на куп до леглото. До тях бяха дрехите на Андреа. А самата Андреа спеше до него в леглото. Рин също поспа малко след необуздания и продължителен секс до изтощение, но сега пак беше възбуден. Притисна се в тялото й. Тя въздъхна, но не се събуди. Той искаше да дръпне завивките и да огледа тялото й, докато тя спи, но беше твърде студено. Вместо това плъзна ръката си и покри с длан лявата гърда на момичето, докато си припомняше какво правеха двамата…

Сексуалните му игри с безтелесните призраци от програмите не го предпазиха от изненадите на истинското преживяване. Отначало бе твърде неловък, твърде превъзбуден, за него първият им акт свърши почти веднага. Тогава тя пое играта в свои ръце. Първо го възбуди, после с вещина, която го учуди и потресе, отново и отново го довеждаше до ръба и всеки път успяваше да отложи сякаш неизбежното. Когато най-накрая го яхна и му позволи да стигне до оргазъм, усещането бе толкова силно, че главата му едва не се пръсна. И когато след кратка почивка пак се любиха невероятно за трети път, Андреа му показа такъв опит в секса, че сигурно отдавна мъртвите създатели на неговите еротични програми биха пощурели от завист. Ясно, не й беше за първи път…

„А сега какво?“, запита се той. Всичко зависеше от Играчката. Какво ще се случи, когато я включи пак, след като „Господарят Мордред“ премине установените граници на позволената за апарата територия? Дали Играчката автоматично ще се върне в пределите на територията или ще се задоволи да изпълнява заповедите му, щом вече са напуснали определеното от програмата пространство? Рин не би си позволил да рискува. Налагаше се да опита препрограмиране на компютъра, докато Играчката е изключена, стига в „Господаря Мордред“ да се намират необходимите инструменти. Ако се провали, Играчката ще бъде безполезна и на свой ред и той ще се окаже безполезен за дука.

Но всичко това е в бъдещето. А засега нека се радва на настоящето, което не бе се надявал да преживее някога. Той нежно притисна гърдата на Андреа.

— Събуди се, принцесо, събуди се…