Джон Броснан
Войната на небесните господари (5)

Глава четвърта

— Сир, сега започваме спускането — прошепна барон Шпанг.

Дук дьо Люсан отвори очи и надникна през прозореца. Далече под тях „Мечът на исляма“ изглеждаше плашещо малък. Всъщност, всички Небесни Господари му изглеждаха плашещо малки. Беше объркващо за всеки, свикнал да смята един Небесен Господар за цял, завършен свят, да го види толкова нищожен на фона на привидно безкрайния океан.

Пилотът на планера наистина бе започнал спираловидното спускане и дукът се надяваше то да завърши с кацане върху „Меча на исляма“. Дукът се насили да държи очите си отворени по време на спускането, би искал да престане и този огън в стомаха му. А сега пък, за да направят нещата още по-непоносими, започнаха спазми в червата му. Крехкият планер зловещо поскърцваше в полета си и дукът въобще не би се изненадал, ако той в миг се разпаднеше на парчета.

„Мечът на исляма“ бързо растеше пред погледите им, скоро с доближаването на планера към него той вече изглеждаше на дука истински величествен Небесен Господар. Лека-полека се отпусна. Даже и за него беше ясно, че на пилота никак няма да му е трудно в осъществяването на въздушната среща.

След минута планерът се носеше ниско над външния корпус на „Меча на исляма“, който бе забавил движението си и обръщаше кърмата си по вятъра, за да улесни кацането. В прилив на вдъхновение пилотът умело докосна корпуса точно в началото на обозначената писта за кацане. Дукът хлъцна, защото планерът грубо заподскача по корпуса, но пилотът бързо го спря. Толкова бързо, че летателният апарат замря на двадесетина ярда от задържащата мрежа, опъната върху Небесния Господар. Малко по-нататък бяха закрепени три планера с различни конструкции.

— Добре беше! — искрено каза дукът на своя пилот. — Върни ме на „Господаря Мордред“ по същия начин и един месец ще получаваш двойна дажба.

Техниците от „Меча на исляма“ избързаха напред, за да закрепят планера. Зад тях идваше почетната стража от облечени в черно воини. Двамата рицари на дука, достатъчно внушителни в церемониалната си броня от сребърни брънки и със стърчащи от нараменните кобури автоматични пистолети калибър 45 слязоха първи от планера. Последва ги Шпанг, който помогна на дука да излезе от кабината. Воин от почетната стража пристъпи напред и склони глава пред дука. Както при останалите воини, лицето му беше почти изцяло закрито от увития около главата му черен плат, виждаха се само очите.

— От името на моя господар Ел Рашад, приветствам ви с добре дошли в „Меча на исляма“ — каза той с твърд акцент. — С ваше позволение ще ви придружа, за да ви заведа при Негово Великолепие.

Дукът кимна. Воините на Ел Рашад се подредиха от двете страни на дука и неговите спътници и предвождани от говорителя, двете групи тръгнаха достолепно между опънатите въжета към най-близкия люк.

После имаше дълго спускане с асансьор между стените на две от гигантските газови секции и продължително промъкване по няколко улици, претъпкани с хора и животни. И сега, както при предишното си идване, дукът се шокира от смесицата силни, остри миризми, които насищаха въздуха в закритите улици. Но най-силно го вълнуваше гледката на стари хора сред тълпите. Населението на „Меча на исляма“ принадлежеше към непоклатимо правоверна ислямска секта и затова между тях нямаше хора от Висшия стандарт. Затова и бяха подложени на отдавнашните, „естествени“ процеси на стареене. Но дукът не успяваше да си представи какво естествено има тялото ти бавно да се разпада и изхабява много години наред, докато накрая се срутиш мъртъв от натрупаните най-различни болести.

Лицата на някои стари мъже, които мярна по улиците, наистина изглеждаха твърде стари и той гнусливо се опитваше да не си представя какви ли са телата им под навлечените роби. Вероятно и някои от жените бяха също толкова стари, но пред хора те напълно закриваха лицата си и дукът не можа да ги види. Мисълта за тялото на стара жена му се стори още по-отблъскваща и той бързо се отърси от нежеланите картини на въображението си.

Неговата група и придружителите им минаха през богато украсен портал, пазен от тежко въоръжени стражи и влязоха в личните покои на Ел Рашад. Дукът вече бе идвал тук, но пак не можа да се ориентира в кривулиците и завоите на покритите с килими коридори. Накрая стигнаха до залата, в която Ел Рашад се съвещаваше с другите владетели на Небесните Господари. По стените и тавана на залата бяха окачени ярки платове, които създаваха впечатлението, че човек се намира в огромна палатка. В средата на залата сред дебелите килими имаше ниска овална маса. Около нея се бяха разположили другите четирима владетели, седнали със скръстени крака на големи възглавници. До тях стояха съветниците им, а останалите им хора бяха край стените. Докато дукът вървеше към масата, другите владетели обърнаха погледите си към него. От мястото си начело на масата Ел Рашад се обади с глас, натежал от презрение:

— А, ето го най-после и нашия съюзник християнина. Вече се страхувахме да не би вашият планер да се е разбил трагично в океана.

„Вече се надявахте, така е по-правдиво“, каза си дукът, докато с мъка се настаняваше на възглавницата и кръстосваше крака. Ел Рашад не правеше никакви отстъпки спрямо различаващите се обичаи на своите гости. Според дука и това беше начин ненатрапчиво да им показва своето превъзходство. Барон Шпанг застана на мястото си точно зад дука.

Дук дьо Люсан успя да се усмихне весело на Ел Рашад, който както винаги беше великолепен в своите черни и кърваво червени одежди.

— Благодаря ви за загрижеността. Искрено съм трогнат.

Говореше на езика, общ за всички тях — Американо, смесица от някогашните испански и английски.

Ястребовото лице на Ел Рашад се опъна от явния сарказъм на дука, после владетелят плесна с ръце. Слуга или роб припряно излезе от пролука в драпериите с поднос в ръце. Той постави пред дука малка чаша с черна течност и чиния с квадратни бели парчета. Дукът вече знаеше от опит, че те са нетърпимо сладки. Угощението за другите владетели вече бе поднесено.

Подчертано пренебрегвайки храната и напитката, дукът пак се усмихна на Ел Рашад и каза:

— Надявам се, братко мой небесен завоевател, че причината да свикате тази среща е важна. Въпреки наслаждението от всяка възможност да съм с вас и другите наши братя, в момента съм доста зает с някои домашни грижи в „Господаря Мордред“ и затова вашата покана дойде в донякъде неудобно за мен време.

Ел Рашад каза остро:

— Вашите домашни проблеми, каквито и да са те, нямат никакво значение в сравнение с целите на нашето общо начинание.

Дукът сви рамене.

— Лесно ви е да говорите така, о преславни владетелю, но както ви е известно, „Господарят Мордред“ не е в блестящо състояние… — „Разпада се би било по-точно“, печално си каза той. — … и условията в кораба в момента не са особено добри. Моите хора, въпреки дълбоката си любов и несъмнената си лоялност към мен, започват да стават, хм, неспокойни.

Презрението проблясна в очите на Ел Рашад.

— Един опитен владетел на Небесен Господар не би трябвало да среща трудности в упражняването на властта си над поданиците.

„Да ти го начукам!“, помисли дукът, засегнат от упрека. Но в този момент заговори господарят Масатан. Както предишния път, той носеше великолепното си наметало от разноцветни пера, златната лента на главата му също бе окичена с пера. „На този сигурно не му е трябвал и планер, за да дойде тук, мърмореше си безгласно дукът. Само е плеснал с ръце…“

Явно, господарят Масатан искаше да изкаже същите оплаквания като дука. В „Господаря Масатан“ храната също опасно намалявала, а хората страдали от студа. Неколцина вече умрели. Не можело така да продължава, ставало прекалено.

Дукът се оживи. За разнообразие този път нямаше да се окаже сам срещу всички. Още повече го зарадва сгъстяващият се мрак по лицето на Ел Рашад. И пак си зададе въпроса колко е стар този мъж. Дукът нямаше по какво да отсъди, защото целия си живот бе прекарал сред хора, които външно не изглеждаха на повече от тридесет и пет. По лицето на Ел Рашад личаха дълбоките бръчки, но се виждаше, че не е толкова стар, колкото бяха някои от мъжете по улиците.

Сега говореше господарят Торес. Дукът съсредоточи вниманието си върху него. Като останалите владетели от Америка и господарят Торес беше от Висшия стандарт, имаше гладка кожа на лицето, но то приковаваше погледа с остро ъгловатите си очертания и свирепите очи. Торес носеше туника без ръкави, сякаш изтъкана от златни нишки и подобно на господаря Масатан имаше златен обръч на главата си. Кожата му се отличаваше и с дълбокия си бронзов тен, мускулестите му ръце като че току-що бяха лъснати с парцал.

Дукът със съжаление чу, че макар Торес също да има проблеми, той гласува за продължаване на търсенето. После и принц Каракас каза мнението си (в сравнение с другите беше облечен много скучно — цял, от глава до пети гладък тъмносив костюм), като почти повтори думите на Торес. Дукът го напсува безмълвно. Трима срещу двама в полза на Ел Рашад. Реши да опита отново…

— Братя мои повелители — започна той, макар да се обръщаше само към Ел Рашад, — мога ли да направя следното предложение? Както знаете, „Господарят Мордред“ е в лошо състояние в сравнение с вашите кораби и все повече се превръща в пречка за вашето начинание. Ами че вие още преди няколко дни щяхте да стигнете до целта, ако не се бавехте заради жалките тридесет мили в час на „Господаря Мордред“. Затова, заради общото благо, предлагам да се оттегля от експедицията и бавно да се върна на север. Когато вече няма да сте спънати от моя нещастен кораб, търсенето на голямата морска станция ще потръгне забележимо по-бързо. Жалко, аз и хората ми ще пропуснем възможността да използваме техническите богатства, които тази станция, разбира се, съдържа. За съжаление като че се налага да направя тази жертва за успеха на вашето велико начинание.

Ел Рашад каза рязко:

— И дума да не става. „Господарят Мордред“ остава с нас. Загубихте гласуването. А търсенето ще продължи, докато намерим станцията. Причината да свикам това съвещание е предложението ми да се разделим на две групи, щом стигнем района на Антарктика. Така много по-бързо ще претърсим крайбрежните води на ледения континент.

Дук дьо Люсан кипна. Ел Рашад нямаше да се успокои, докато всички не пукнат от глад или не замръзнат. И заради какво? Заради нещо абсолютно безсмислено.

— Ел Рашад, трябва да се вслушвате в доводите на разума! — гръмко каза той. — Разчитате на чудо. Може би тази станция все пак е съществувала преди векове, но шансовете тя и обитателите й да са оцелели са изчезващо малки. По дългия си път насам срещнахме ли поне един морски комплекс или станция? Не! Предполагам, че отдавна са унищожени от Небесни Господари или от морски червеи, главоноги и други чудовища, които сега благоденстват из океаните.

Ел Рашад го удостои с яростен поглед.

— Ако си бяхте направил труда да погледнете океана, щяхте да видите, че признаците на морската пустош намаляват с напредването ни на юг. Очевидно е, че причина за това са по-ниските температури. Затова и шансът станцията да е оцеляла невредима са много високи, защото е още по на юг. Не, дук дьо Люсан, търсенето ще продължи, а вие и „Господарят Мордред“ ще участвате в него до края!

Дукът се усмихна насила и кимна на Ел Рашад.

— Разбира се, преславни повелителю. Както наредите.

Отново му се налагаше да помисли — каква все пак беше истинската причина Ел Рашад толкова решително да задържа него и кораба му като част от експедицията? Смътно и много неприятно подозрение се зараждаше в ума му. Страхуваше се, че Ел Рашад възнамерява да използва „Господаря Мордред“ като подвижен щит. Ако открият станцията, дукът ще бъде принуден да установи първия и предполагаемо водещ до бойни действия контакт, докато Ел Рашад и останалите чакат на безопасно разстояние, за да видят какво ще стане. Ако хората в станцията разполагат с оръжие от Старата Наука, „Господарят Мордред“ ще трябва да понесе удара, който вероятно ще означава края му. После удовлетвореният от проявата на мощ Ел Рашад ще направи крачката към помирение с обитателите на станцията и ще се опита да сключи сделка с тях за помощта им. Колкото повече обмисляше това, дукът виждаше тази вероятност като истинското обяснение. И нямаше какво да направи.

Погледна Ел Рашад и за миг очите им се срещнаха. Дукът се почувства като безпомощен гълъб, гледащ неумолимия полет на ястреба към него.

 

— Още веднъж настоятелно съветвам незабавно да се върнем в убежището! — каза програмата на Играчката.

— Аз пък казвам не. Оставаме тук — твърдо отвърна Рин.

Умът и тялото му звъняха от вълнение. Случило се бе нещо различно! И знаеше, че животът му никога вече няма да бъде същият. Скоро след като забеляза наближаващата флотилия Небесни Господари, той измисли план, но зависеше от поведението на програмата. Досега нещата вървяха добре — компютърът го подканяше да бягат, но явно не бе програмиран да поеме направо управлението на Играчката в такова положение. Възможно бе и програмистът — несъмнено някоя друга програма — просто да не е предвидил подобно положение.

Небесните Господари скъсяваха разстоянието съвсем бавно. Рин беше сигурен, че могат да летят и по-бързо, но някаква причина ги караше да поддържат тази ниска скорост. Усещаше нетърпение.

— Колко им остава до твоята проклета граница? — попита той.

— По-малко от половин миля — каза компютърът. — Рин, наистина трябва да се махнем. Защо не се потопим? Струва ми се, че ловът, би бил добър днес.

Рин не успя да въздържи смеха си. В женския глас се бяха промъкнали подмазвачески нотки. Самоувереността му укрепваше. Беше хванал програмата за нейните несъществуващи ташаци.

— Издигаш се. До височина пет хиляди. После я поддържаме.

Програмата възрази, но изпълни заповедта. Играчката се издигаше бързо.

— А сега колко им остава до границата? — попита той, когато Играчката достигна посочената височина.

— Три от въздушните кораби вече навлязоха в територията ни. Другите два ще направят това всеки момент — неохотно му каза програмата.

Рин кресна от радост и заудря с юмруци по облегалките на креслото.

— Тръгвай напред. Бавно. Да речем, с петдесет мили в час.

— Категорично не те съветвам да предприемаш подобни действия! — каза програмата, макар че вече изпълняваше заповедта.

Рин гледаше екрана като омагьосан, а Играчката летеше към приближаващите Небесни Господари. И те все по-силно го впечатляваха с размерите си. Бе ги научил още от историческата си програма — дълги над една миля и към хиляда стъпки в най-широката си част, но това въобще не го бе подготвило за гледката.

Увеличаваше изображението на Небесния Господар точно пред него, докато не запълни екрана. Сега различаваше подробности — множеството оръдейни кулички и лъскавите като стъкло плочки, които май покриваха почти изцяло горната част на корпуса. Порови в паметта си и откри отговора — те бяха слънчеви батерии, основният източник на енергия за Небесните Господари. Съдържаха вещество, създадено с генно инженерство, което приличаше на хлорофила и превръщаше слънчевите лъчи направо в електричество.

Играчката бързо летеше към флотилията и Рин се колебаеше на кой от огромните въздушни кораби да кацне. Още се опитваше да избере, когато Играчката каза:

— Радарът откри седми летателен апарат в околността.

— Още един Небесен Господар ли?

— Не. Значително по-малък е. Виж. — Екранът примигна, после показа крехка конструкция с твърде дълги крила. В кабината отпред се виждаха хора.

— Искам да го огледам отблизо — заповяда Рин.

 

Дук дьо Люсан беше толкова разгневен от начина, по който завърши съвещанието, че не се сещаше за страха си от летенето докато планерът го отнасяше към „Господаря Мордред“. Той даже не реагира на разтревожения вик на пилота, но когато планерът рязко зави, привичният ужас на дука веднага си взе своето.

— Какво става? — кресна той. — Ще паднем ли?

— Сир, погледнете надясно! — изрева пилотът през рамо.

Дукът и барон Шпанг едновременно надзърнаха през прозорчето. Баронът изруга. Дукът прехапа устни и едва изграчи:

— Но какво е това?

До тях, само на няколко стъпки от края на крилото, летеше приличащ на сълза метален предмет. За дука най-невероятното в него беше, че въпреки немалките си размери, той нямаше криле. Всъщност нямаше никакви видими особености, освен няколко вдлъбнати отпред и отзад.

— Ел Рашад — простена дукът. — Изобретил е някакво тайно оръжие и ще ме унищожи с него!

— Това не може да идва от „Меча на исляма“ — каза барон Шпанг. — От нещата на Старата Наука е. Ако Ел Рашад притежаваше такъв апарат, той въобще нямаше да се занимава с експедицията.

Тайнственият заплашителен предмет внезапно изчезна.

— Отиде си! — облекчено викна дукът.

— Не — обади се пилотът след няколко секунди. — Точно зад опашката ни е. Толкова близо е, че нашите стрелци не могат да го нападнат, без да улучат и нас.

— И какво можем да направим? — попита Шланг.

— Нищо! — отговори пилотът.