Джон Броснан
Войната на небесните господари (21)

Глава двадесета

Джан отчаяно се претърколи по пътеката, опитваше в движение да измъкне оръжието от колана си. Подскачащото нагоре-надолу кълбо беше вече съвсем близо до нея. Пак стреля с лазера. Джан усети миризмата на изгорен прах във въздуха. И този път едва не я улучи. Нямаше време да види дали не е засегнат Робин. Насочи оръжието си с надеждата, че зарядът му не е напълно изразходван.

— Предупреждение! Предупреждение! Вероятно е тази система да функционира неправилно… Моля ви, напуснете района…

Лъчът от оръжието на Джан се заби в кълбото. Сензорите се пръснаха наоколо, а роботът се завъртя лудо на пет-шест стъпки от нея. Джан отново натисна спусъка, но лъч не се появи. Зарядът свърши.

— Внимание! — каза кълбото много силно. — Повредени са основни системи!

Миг след това то се стовари тежко върху пътеката, като издълба в повърхността й дупка, дълбока десетина сантиметра. Заломоти нещо неразбрано и каза с много по-приятен глас:

— Тази система за сигурност е предоставена безплатно от компанията „Кока-Кола“. Но компанията няма да поеме отговорност по никакви юридически искове, произтичащи от действия на системата в изпълнение на програмираните в нея задължения. Благодаря ви и помнете — с „Кока-Кола“ животът е по-добър!

Кълбото млъкна окончателно.

Джан предпазливо седна. Кълбото не направи нищо. Тя се обърна и бързо огледа Робин. Изглежда не беше ранен, гледаше все така мътно. Тя стана бавно с поглед, прикован в кълбото, готова да отскочи, щом то помръдне. Като последна проверка отиде да вземе арбалета. Кълбото подмина и това с безразличие. Сега можеше да бъде сигурна, че го е повредила.

— Изведнъж се оказа, че тук май не е много сигурно място — заговори на Робин, докато зареждаше арбалета. — Може и други от тези смахнати роботи да се навъртат наоколо. Като че най-безопасно е да върна арбалета в магазина, но той сега ни е единственото оръжие. Ти какво ще кажеш?

Робин, разбира се, не й отговори. Тя въздъхна, чувстваше се твърде самотна. Сложи стрела в арбалета, спусна предпазителя и пъхна оръжието с приклада надолу в раницата си.

— Хайде — каза тя и го дръпна да стане, — мисля си, че най-добре е да се върнем обратно нагоре и да си устроим бивака близо до входа. Току виж наложило се бързичко да бягаме оттук.

Джан нервно въртеше глава, искаше навреме да забележи кълбата-убийци, ако се появят. Поведе Робин нагоре по пътеката. Но роботи не се виждаха, най-неприятният момент беше когато минаха покрай магазина за дрехи и петте голи манекена пак поканиха Джан да влезе. Случката отново я разстрои необяснимо.

Поуспокои се малко, когато стигнаха до входа, но на спокойствието й му бе съдено скоро да си отиде. Двамата мъже, изскочили от тъмната вътрешност на един магазин, успяха да я сварят напълно неподготвена за нападението. И двамата носеха пушки. Единият заби приклада в стомаха на Джан. Тя рухна, бореше се за глътка въздух, само можа да гледа как другият стовари приклада върху главата на Робин. „Майко Богиньо, сега вече го убиха!“ Тя падна на колене и длани, напразно се опитваше да си поеме дъх. Чу Робин да се стоварва до нея и усети, че измъкват арбалета от раницата й. Обувка се пъхна под ребрата й и я обърна по гръб. Лежеше със свити към корема крака. Някой сякаш беше сложил отгоре й огромен камък. Още не можеше да диша, всичко плуваше пред погледа й. Смътна фигура застана над нея. Мъжът беше облечен в дрехи от черна кожа, върху тях беше наметнал черна пелерина. Той сведе поглед към нея и се усмихна, после се обърна към Робин. Изражението му се промени. Отначало сякаш не вярваше на очите си, гневът разкриви лицето му и той измъкна от колана си изцапана с кръв кама със сребърна дръжка…

 

Дори и със сгърчено в усилия да диша лице, момичето изглеждаше красиво в очите на дук дьо Люсан. Насочи вниманието си към нейния спътник, в момента един от воините го обръщаше на гръб. Дукът подскочи от изумление. Превръзката не му попречи веднага да познае кой е мъжът с момичето. Дукът сграбчи дръжката на камата.

— Значи след всички изпитания, които щедро стовари на главата ми, Бог накрая предаде в ръцете ми един от причинителите на моите нещастия! — Той ритна Робин по крака. Младежът се размърда, но не отвори очи. Изпод превръзката на главата му течеше кръв. — Събуди се, проклетнико! — извика дукът. — Събуди се, за да ти прережа гърлото!

— Не! — момичето задавено проговори на Американо. — Оставете го… ранен е… ще умре…

— Това е съвсем сигурно, мила! — отговори й дукът на нейния език. — Защото аз ще го убия.

— Не… не го докосвайте!

Момичето пропълзя до Робин и го закри с тялото си. Хубаво тяло, отбеляза мислено дукът, загледан във вдигналата се над бедрата туника. За миг съблазънта потисна гнева му.

— Дръпни се — каза й той. — Имам много сметки да уреждам с твоя… приятел.

Младежът като че избра точно този момент, за да простене, отвори очи.

— Жаден съм… много съм жаден…

Момичето внезапно се отдръпна.

— Робин! Пак говориш! О, Майко Богиньо, благодаря ти!

Дукът се наведе, хвана момичето за рамото и я бутна по-далече от Робин. Усмихна му се свирепо.

— Здравей отново, Робин. Помниш ли ме?

Робин се смръщи, пипна кървящото под превръзката място на главата си.

— Главата… страшно ме боли…

— Не се учудвам — каза дукът и размаха камата пред лицето му. Момичето пак се опита да се намеси, но я задържа един от хората на дука. — Та те попитах, Робин, помниш ли ме?

— Да… Вие сте дукът. Дук дьо Люсан. — Той пак направи гримаса и се огледа. — Какво ми се е случило? Къде сме? — Очите му се спряха на Джан, неподвижна в хватката на воина. — А вие коя сте? Като че ли ви познавам, но… Господи, колко съм жаден…

— Робин, не ме ли помниш? — измъчено викна момичето.

Той не отговори, само пипна главата си и изохка.

— Имаш ли вода? — попита дукът. Тя кимна. — Тогава дай му да пие. Не искам да умре от жажда, преди аз да съм го убил.

Махна на воина да я пусне и недоверчиво я гледаше как измъква манерка от раницата, която свали от гърба си. Тя коленичи до Робин и поднесе манерката към устата му, а дукът каза:

— Има и една подробност… ти коя си?

Момичето го стрелна с очи.

— Името ми е… Мелиса.

— Мелиса значи? — повтори дукът.

Беше усетил кратката пауза. Огледа тялото й по-внимателно.

— И как се оказа тук, Мелиса? А повече ме интересува той как дойде долу? Когато го видях за последен път, той кацаше с дяволската си летяща машина върху Небесния Ангел. Та какво се случи? Да не би Небесната Жена да се е отказала от услугите му? И какво стана с неговата машина? Наблизо ли е?

Момичето дръпна манерката от устата на Робин въпреки явното му желание да пие още и погледна дука.

— Още си е върху Небесния Ангел. А Небесната Жена вече я няма. Уби я един паяк… същият робот, който за малко да убие и Робин. Сега Небесният Ангел с всичките му роботи и останалите от флотилията са във властта на един компютър. Този компютър е полудял… страшно зъл е.

Дукът замислено поглади брадичката си, чудеше се кое в приказките й е истина. Наистина, според слуховете за предишните деяния на Небесната Жена, днешното изтребление не би й подхождало.

— А вие двамата как се озовахте тук? — попита той.

— Компютърът ни изгони и ни свали на земята. Малко по-нататък. Дойдохме пеша. Изглеждаше единственото подходящо място.

Това поне беше вярно. Той и хората му по инстинкт се насочиха към това внушително укрепление. Хрумна му, че и други оцелели би трябвало да си помислят същото. И не само хора от неговия кораб, а и от другите, включително и на Ел Рашад. Обърна се към един от тримата войници:

— Излез навън и наблюдавай, но се скрий добре. Страхувам се, че и други могат да дойдат насам.

Мъжът се поклони и се отдалечи тичешком. Дукът пак се обърна към момичето, което стана и се изправи срещу него. Очите им бяха наравно.

— Значи този зъл компютър, който е убил Небесната Жена и почти е довършил Робин, все пак е решил да ви свали на земята? Странно милосърдие у машина, заради която хиляди умряха днес.

— Компютърът прави каквото му скимне. Нали ви казах, полудял е.

— Така ли? А какво беше твоето положение в Небесния Ангел?

— Моето ли? — момичето се запъна. — Бях… ами, бях личната слугиня на Небесната Жена. Още откакто в Минерва решиха, че съм достатъчно голяма, за да работя.

— Ти от Минерва ли си?

— Да. И се гордея с това.

Дукът пак сведе поглед към Робин. Младежът очевидно беше зле, изглеждаше объркан и уплашен.

Въобще не напомняше онова бодро, самоуверено петле, което изпъчено влезе в „Господаря Мордред“. Да убие тази човешка развалина не би било много забавно. Реши да го остави засега, може би ще се опомни малко, за да му отмъсти по-сладко. Попита момичето:

— Как се казваше онази твоя Небесна Жена, дето вече е мъртва?

— Джан Дорвин — бързо изговори тя и примига като от болка.

Младежът леко изпъшка и разсея вниманието на дука. Мръщеше се, сигурно се опитваше да си спомни нещо.

— Робин, ти какво помниш за Джан Дорвин?

— Нищо… не помня. Много ме боли главата. — Сега гласът му беше по-силен. Явно водата го облекчи.

— Мен помниш. Помниш, че си бил в „Господаря Мордред“. Помниш и Андреа…

— Да… Андреа. Тя къде е?

На дука не му се искаше да мисли за това.

— Помниш, че отлетя с твоята машина до Небесния Ангел. Трябва да си се срещал с онази Небесна Жена, с Джан Дорвин. Предложил си й услугите си, както на мен преди това.

— Спомням си Андреа… „Господаря Мордред“… Вашия син… дуела… нищо друго…

— Добре, Робин, за мен ще бъде истинско удоволствие да освежа спомените ти… когато живнеш малко.

Чуха се стъпки. Дукът погледна през рамо. Главният техник, излязъл да проучи околността по свое желание, сега слизаше по пътеката.

— Сир, като премислих всичко, не вярвам това да е било крепост.

— Не е — твърдо го увери момичето. — Било е нещо като грамаден пазар. Има с хиляди най-различни магазини тук.

— Сигурна ли си? — разочаровано промърмори дукът.

— Бях долу. Сигурна съм.

— Няма ли оръжия?

Тя посочи арбалета, който беше в ръцете на един от воините.

— Такива има купища. И нищо друго. Но не съм ходила навсякъде. Само слязох по-надолу от вас. А нагоре не съм се качвала.

— Предполагам, няма и храна?

— В някои магазини видях консерви, но не ми се мисли какво има в тях след толкова години.

Дукът кимна умислено.

— Странно, това място никога не е било ограбвано. Как мислиш, дали защото са знаели за някакви зарази тук?

— И аз си помислих това. Може и така да е било. Онази дупка в покрива май е пробита от ракета. А съм чувала, че по време на Генетичните войни са изстрелвали ракети само пълни с вируси.

— Да — съгласи се той. — Но може би мястото вече е станало безопасно.

— Открих и друга причина, поради която никой не е ровил тук — каза му момичето. — Когато взех арбалета, една машина за охрана се включи. Почти успя да ме докопа. Мисля, че я унищожих, но е възможно да има още някоя като нея. Затова се върнахме нагоре.

Пак се чуха стъпки — някой идваше тичешком. Мъжът, когото дукът беше изпратил навън, се втурна през широкия тунел на входа.

— Какво има? — подвикна му дукът.

— Сир, цяла група идва насам. Сега излизат от пустошта. Ще бъдат тук след десетина минути. Преброих двайсет души. Може да има и други. Видях, че носят оръжия. Пушки… саби… брадви.

— А те видяха ли те?

— Бих се заклел, че не, сир!

— Да се надяваме. Изненадата е единственото преимущество, с което разполагаме. — Той се огледа и каза на тримата си войници: — Скрийте се добре, но си изберете позиции, от които можете да стреляте удобно. — Наведе се, взе арбалета на момичето, провери дали е зареден и попита: — Имаш ли още стрели?

Тя кимна и посочи раницата си. Дукът я отвори, взе стрели, колкото можа да хване с ръка и ги пъхна под колана си. Обърна се към главния техник и двамата му подчинени, които нямаха оръжие:

— Заведете Робин и момичето там — той махна към потъналата в мрак вътрешност на най-близкия магазин. — Скрийте се добре и да не съм чул от вас нито звук!

Те се подчиниха, а дукът припряно изтича нагоре по пътеката и се скри зад изящно украсена колона. Отново провери арбалета и зачака, притиснал гръб в колоната. Не смяташе, че имат шанс да надделеят в схватката. Три пушки и арбалет срещу двайсетина въоръжени мъже. Дали са от хората на Ел Рашад? Кой знае? Може би и самият Ел Рашад е с тях. Дукът изгаряше от желание да забие стрела в главата на този нагъл глупак. Но днес Бог вече предаде в ръцете му единия враг. Да хване и двамата би означавало да иска твърде много от Бог. Чу стъпките, отекващи по тунела на входа. Напрегна се, пръстът му докосна спусъка на арбалета, чакаше промяната в звука, която щеше да покаже, че противниците излизат от тунела. Чакай. Още не… чакай… сега.

Той се извъртя иззад колоната. Падна на коляно и опря приклада в рамото си.

— Огън! — кресна на войниците.

Едва не натисна спусъка, но навреме разпозна няколко лица в стреснатата от вика група.

— Не… не стреляйте! — отчаяно извика той.

Не прозвучаха изстрели. И неговите хора явно бяха познали идващите. Дукът се изправи и бавно тръгна към двамата начело на групата, която още се точеше през тунела.

— Приветствам ви, любими деца мои — каза дукът с напрегнат глас.

Принц Дарси и принцеса Андреа, чиито лица и дрехи бяха зацапани от мръсотията на пустошта, го гледаха невярващо. Един едър войник зад тях промърмори:

— Света Дево… ама това е дукът!

— Татко… — започна Дарси и се запъна. Андреа му отправи яростния поглед на единственото си око.

Дукът вдигна ръка.

— Не, не. Спрете тези викове на радост и въодушевление. Не е нужно да ми казвате колко сте щастливи да ме видите жив и невредим — моето сърце вече ми подсказа това.

Дарси преглътна и каза:

— Разбира се, аз… ние… много сме доволни да те видим жив, татко… но как успя да се спасиш? Бяхме сигурни, че си загинал с „Господаря Мордред“.

— За малко. Но успяхме да се справим с онези проклетници на Ел Рашад и накрая отворихме с взрив авариен люк в пункта за управление. А вие как оцеляхте! И тези с вас?

— Взехме военен планер. Излетяхме още при първите попадения на лазери в „Господаря Мордред“ — каза му Дарси.

Дукът огледа скупчените зад неговия син и дъщеря хора. Всички бяха мъже и като че ли само войници.

— Аха, а моята скъпа съпруга… тя придружи ли ви?

— Майка ни отказа да напусне кораба — студено го осведоми Андреа. — Каза, че предпочита да умре в „Господаря Мордред“, отколкото да преживее унижението от превръщането си в земен червей.

— О, колко жалко! — каза дукът. Пое си дълбоко дъх. — Но животът продължава, дори и в тези потискащи обстоятелства. — Той погледна Дарси. — Щом сте имали планер, но се оказахте тук, предполагам, че са ви свалили със стрелба — или Небесният Ангел, или някой друг кораб от флотилията на онази прокълната Небесна Жена?

— Улучиха ни един път с лазер — каза Дарси. — Кабината се запали. Нагълтахме се с дим, но успяхме да угасим пожара. Имахме намерение да се измъкнем от тази погълната от пустош земя и почти успяхме. Флотилията на Небесната Жена се насочи на юг и затова ние поехме на север и… налетяхме право на армията на Ел Рашад. — Той завъртя глава.

— Армията на Ел Рашад? — озадачено попита дукът. — Но нали и от „Меча на исляма“ не би могло да са оцелели кой знае колко много хора? Очаквах, че и той е рухнал в пламъци, като „Господаря Мордред“ и останалите.

— Не. Вярно е, падна, но почти нямаше огън по него. Лежи разбит в подножието на хълмовете на северния край на долината. Почти нищо изгоряло няма. Изглежда „Мечът на исляма“ все още е имал хелий в повечето секции. Видяхме много хора да щъкат около разбития кораб. А над него гъмжеше от планери. Започнаха да стрелят по нас. А един ни подгони и ни принуди да се върнем. Накрая вече не можехме да поддържаме височината и кацнахме наблизо… Точно насред голямо парче от тази мъртвешка пустош.

Андреа потрепери.

— Ужасно беше. И там имаше разни същества…

— Зная — каза дукът. Спомни си своята твърде близка среща с нещо, напомнящо търкаляща се топка от гърчещи се червеи.

— Ще стане и по-лошо — каза Дарси. — Отгоре видяхме няколко странни животни. Няколко големи същества навлизаха в долината. Сигурно ги привлича тази миризма на смърт. Имаше едно влечуго, което май беше дълго петдесетина стъпки от главата до края на опашката. Решихме да се скрием тук, докато свърши пиршеството с мършата.

— Да, това е най-разумното — съгласи се дукът.

— Трябва да направим колкото можем по-здрава барикада на този вход, а трябва да намерим и другите входове. В сграда с такива размери едва ли има само един. Голям късмет е, че водиш толкова мъже. Сега имаме някакъв шанс, а преди… — Той сви рамене и се усмихна на децата си. — Но нека първо ви покажа нещо, което ще пооблекчи болката от този черен ден. — Той се обърна и махна на главния техник, застанал пред магазина. — Върви да доведеш нашите пленници!

Принц Дарси се смръщи срещу дука.

— Пленници ли? Кои?…

Когато Андреа позна Робин, когото крепяха двама техници, тя издаде звук, подобен и на хълцане, и на змийско съскане. Лицето на Дарси също изразяваше изумлението му.

— Изменникът… тук? Но как, по дяволите?…

— О, и аз си имам начини — каза дукът, който се наслаждаваше на момента.

— Андреа? Ти ли си?

Робин я беше познал. На лицето му бавно се появи усмивка. Радваше се да я види. Въпреки цялата си омраза към него, дукът вътрешно се разтресе. Андреа бързо пристъпи напред с вдигната ръка. Ясно беше какво иска да направи. Почти успя да го удари, но момичето се изтръгна от ръцете на главния техник и хвана ръката й.

— Недей! — викна тя в лицето на Андреа. — Не виждаш ли, че главата му е разбита?

Андреа освободи ръката си и за първи път ядно огледа момичето.

— А ти коя си, да те вземат мътните?

Дукът веднага пристъпи между тях.

— Котенце, тази е от Небесния Ангел. Преди е била слугиня на Небесната Жена, Джан Дорвин. Казва, че онази била мъртва.

— Така ли? Каква чудесна новина. Аз с удоволствие ще науча слугинята й на послушание, твърде дръзко се държи с мен… но това ще оставим за по-късно. — Тя пак се обърна към объркано примигващия Робин. — Значи са ти подрязали крилцата, а? Добре, но не само това може да ти бъде отрязано.

— Андреа — със слаб глас се обади той, — не разбирам какво става… ти защо си тук? И какво е станало с окото ти?

Тя му обърна гръб.

— Балком! — извика тя.

Един войник с могъщо телосложение дойде при нея.

— Очаквам заповедите ви, ваше височество.

— Искам хората ти да съблекат тази отрепка. И му вържете китките за парапета…

— Не! — изкрещя момичето.

Втурна се към Андреа, но главният техник я сграбчи и я дръпна назад. Балком, когото дукът смътно помнеше като главен сержант, беше го срещал два-три пъти, погледна въпросително принца. Дарси помисли и кимна.

— Прави каквото ти казва.

Балком махна с ръка на двама войници да приближат.

— Не! — изпищя момичето, бореше се диво да се освободи.

Андреа погледна първо нея, после Балком.

— Тази я вържете и й запушете устата.

— Слушам, Ваше Височество — колебливо каза Балком. — Но какво да използвам вместо въжета?

— Божичко, аз ли да ви казвам! — кисело отвърна Андреа. — Ако не можете да намерите нещо по-добро, използвайте собствените си колани!

Наложи се да използват коланите. Дукът вече схващаше намерението на Андреа.

— Мила — каза й той, — разбирам чувствата ти. Аз също имах намерение да отмъстя на този изменник. Но я го погледни, ударът по главата го е направил слабоумен. Какво удоволствие ще получиш, ако го накълцаш в такова състояние? Почакай да се опомни малко, аз така смятах да направя.

Андреа не го и слушаше. Измъкна камата си и опипа острието.

— Не е много остър, но какво значение има.

Робин седеше с гръб към парапета, китките на ръцете му бяха вързани над главата. Явно още нищо не можеше да разбере, въобще не улавяше смисъла на това, което му се случваше. Макар и вързано здраво, момичето трескаво се мяташе в ръцете на двама техници. Грубо напъханият в устата й парцал заглушаваше звуците, но дукът знаеше, че тя крещеше.

Андреа застана над Робин и го загледа, после каза на двамата войници, които го бяха вързали:

— Хванете го за стъпалата и го разкрачете.

Те се подчиниха. Андреа коленичи между краката му.

— Андреа?… — въпросително се обади смутеният Робин.

Тя хвана тестисите му с лявата си ръка и с безизразно лице се зае с кървавата си работа.

Острието наистина се оказа тъпо и всичко ставаше бавно. След малко дукът извърна поглед, гадеше му се. Писъците на Робин отекваха в ушите му, дукът вдигна поглед към дупката в купола на тавана и се замисли за характера на своята дъщеря. Как би могъл човек да й се довери, щом стигаше до такива крайности? Точно като майка си.