Джон Броснан
Войната на небесните господари (19)

Глава осемнадесета

Дук дьо Люсан тревожно се вглеждаше в сивото небе пред себе си. Окаяно време с ниско натежали облаци и неспирен ситен дъждец. Очакваше всеки миг да види как от облаците изведнъж се появява флотилията на Небесния Ангел, за да се увери, че е обречен. На подиума до трона му в пункта за управление стояха двама от облечените в черно воини на Ел Рашад, остриетата на извитите им саби почиваха върху сгъвките на левите ръце. Други двама стърчаха до главния техник. Щом зърнеха другата флотилия, воините трябваше да се погрижат дукът и неговите хора да изпълнят заповедта на Ел Рашад за таран на Небесния Ангел. Те самите бяха готови да умрат, според думите на Ел Рашад, „за славата на Аллах“. Дукът се бе опитал за последен път да смекчи душата му, като се позова на своите религиозни закони. Обясни, че те изрично му забраняват да се лишава сам от живот по какъвто и да е начин, но на свой ред Ел Рашад го успокои, че и без това религията му, противоречаща на правата вяра, няма никаква сила и затова спокойно може да пренебрегне правилата й. Пък и щом е „неверник“, все едно е обречен на адски мъки.

Но това въобще не успокои дука.

Чувстваше се съвсем сам. Липсваше му неговият съветник барон Шпанг. На барона би могла да му хрумне някоя идея как да се измъкнат от този капан. Самият дук не виждаше никаква възможност.

Сведе поглед към земята. Летяха ниско, на не повече от хиляда и петстотин стъпки, затова различаваше останките от разрушени сгради сред отвратително избуялата пустош. Било е селище може би, или дори някогашен град, в който е кипял живот преди Генетичните войни. А после е кипяла смъртта…

Дукът потръпна и затърси из душата си някакво подобие на оптимизъм. Когато най-сетне го откри, заприлича му на скопено животно, но поне му донесе мисълта, че при такава лоша видимост биха могли никога да не срещнат флотилията на Небесния Ангел. Веднага се почувства мъничко по-добре.

 

Джан се отказа да моли Ашли за промяна на решението й. Единствената отстъпка, която бе изтръгнала, беше раницата с два спални чувала, оскъдни запаси от храна, две манерки вода и малко лекарства и превръзки. Сега тя и Робин се намираха върху платформа в един от товарните хангари и очакваха да бъдат спуснати на земята. Майлоу стоеше встрани и гледаше.

— Тя май наистина ще го направи, малката — каза той с искрена тъга. — Съжалявам, че всичко трябваше да свърши така. С тебе преживяхме заедно интересни неща.

— Да, би могло и така да се каже — сухо се съгласи Джан. — Това дава ли ми право да те помоля за нещо?

Той веднага се стегна.

— За какво? Точно в момента май думите ми нямат никаква тежест тук.

Тя посочи оръжието на колана му.

— Дай ми това. Знаеш, че и час няма да оцелеем долу в пустошта, ако нямаме оръжие.

Той помисли малко и кимна.

— Нищо против нямам. А ти какво ще кажеш, Ашли?

— Прави каквото искаш! — отвърна натежалият от скука глас на Ашли.

Майлоу подаде оръжието на един от паяците и му заповяда да го остави на Джан, когато платформата докосне земята.

— Започвам спускането — обяви Ашли и платформата се разклати.

Паякът с оръжието бързешком се качи, а Джан стисна здраво парапета и се наведе да прикрепя с другата си ръка безсилно проснатото тяло на Робин. Той все така беше на границата на безсъзнанието, нищо не казваше.

Платформата мина под външния корпус и попадна в наситения с влага вятър. Двамата с Робин бързо подгизнаха под дъжда.

Небесният Ангел висеше на височина само осемстотин стъпки и скоро платформата подскочи от допира със земята. Робин изохка. Паякът й протегна оръжието и каза грубо с гласа на Ашли:

— Махайте се.

— Трябва да ми помогнеш, за да го пренеса — каза му Джан.

Заедно преместиха Робин и го сложиха върху пружиниращата повърхност на гъбичките. Паякът бързо изтича обратно към платформата.

— Ашли… — обади се Джан.

— Сега пък какво искаш?

— Това — каза Джан и натисна спусъка.

Паякът рухна със скърцане и пукот сред облак от синкави искри. Платформата рязко потегли нагоре. Джан знаеше колко глупав и безполезен беше нейният жест, освен това изчерпваше остатъците от енергия в оръжието, но все пак беше доволна, че го направи.

Проследи с поглед изчезналата в огромното тяло на Небесния Ангел платформа. Чувстваше се толкова малка и нищожна като в онзи далечен ден, когато сгушена в полата на майка си видя за първи път „Господаря Панглот“ над Минерва. Другите кораби от флотилията, спрели заедно с Небесния Ангел, висяха пръснати из небето, очертанията на някои от тях се губеха в облаците.

Тя въздъхна и огледа най-близката околност. Навсякъде само пустош. Налудничавите израстъци на гъбичките стърчаха около и по останките на дървета и ниски постройки. Явно някога местността е била населена… преди Генетичните войни. На около половин миля се забелязваше голяма постройка, която поне в сравнение с всичко наоколо изглеждаше слабо засегната от разрухата. Може да е била някаква военна база или даже крепост. Засега Джан не виждаше по-добра възможност да намерят подслон. Коленичи до Робин.

— Робин, чуваш ли ме? Аз съм, Джан.

Клепачите му трепнаха, но погледът си остана празен. Тя извади медицинските си запаси от раницата, сложи на раната му тампон, напоен с противобактериални и противогъбични вещества и го закрепи с превръзка. Този опит да му помогне беше едва ли не символичен, но все пак по-добър от нищо. Когато подреждаше раницата, успя да мерне с крайчеца на окото нещо движещо се. Обърна се и видя нишковидните хифи на подвижна гъбичка да се промъкват по земята към Робин. Тя скочи, първо стреля по гърчещия се килим от хифи, после по основното тяло на мицела. Бялата кръгла маса, напомняща обърната чиния от желе, почерня под лъча. Джан трескаво се заоглежда. Отдавна беше отвикнала да се оправя в заетите от пустош земи. Държеше се лекомислено. Пак се отпусна на колене до Робин и каза:

— Робин, мили, ще трябва да ходиш, не мога да те нося!

Тя го накара да седне, после да се изправи на крака. Той залитна, но Джан успя да го удържи. Той простена няколко пъти, но не се разбираше дали се опитва да заговори или само показваше, че го боли.

— Хайде… сега ще тръгнем… ето така…

Отначало беше трудно, но постепенно тя го принуди да се тътри като кукла. Без нейната помощ би се свлякъл на земята.

Джан мъкнеше Робин към внушителната сграда и обмисляше факта, че оцеляването му не изглеждаше вероятно без необходимото лечение. Ясно беше, че черепът му е счупен и сигурно вътрешният кръвоизлив не спираше. Налягането върху мозъка му щеше да става все по-силно, рано или късно трябваше да се окаже смъртоносно. Но какво можеше да направи тя? Нищо, освен да намери малко по-сигурно убежище за него и да го настани колкото може по-удобно. После… ще чака неизбежния край. Едва се въздържа да не прокълне Майката Богиня. Пак трябваше да загуби любим…

Вампир-дебелак се появи иззад гъсто струпани дървета и се затъркаля към нея и Робин, привлечен от топлината на телата им. Млечнобялата безформена торба не беше по-голяма от три стъпки — твърде малка, за да ги погълне, но ужилванията от животното парализираха. Джан стреля по него. Раздуващите мембраните му газове се възпламениха в огнено кълбо, ужасна воня се разнесе наоколо. Джан разтревожено погледна индикатора за оставащия в оръжието заряд. Скоро щеше да стане безполезно.

… А когато Робин умре, какво? За Джан имаше само една възможност — поне да опита да се измъкне от пустошта с надеждата да се натъкне на селище. Без оръжие шансовете да успее ставаха доста смътни, но беше длъжна да опита. Усмихна се криво. Какво беше казал Майлоу за програмираното от природата „пристрастие към оптимизъм“ у хората, независимо колко безнадеждно е положението им? Тя самата беше живо доказателство за правотата му.

 

С искрено съжаление Майлоу гледаше прогонването на Джан от Небесния Ангел. После тръгна към залата за управление, като по пътя се опитваше да разбере чувствата си към Джан. Имаше нужда тя да е до него, не само защото искаше да поднови сексуалната им връзка, щом тялото му достигне зрелостта си. Тя беше и нещо сигурно и познато от предишния му живот. Използваше я за опора сред бъркотията и съмненията си от момента, в който се събуди в това детско тяло. Понякога му се струваше, че ако не напрегне волята си, няма да остане едно цяло, личността му щеше да се накъса на парчета, разпръскващи се в нищото.

И само тялото си можеше да вини за това. Не само остатъците от спомените на Саймън го мъчеха от време на време. Тялото не му подхождаше. Детската хормонална система изкривяваше мислите на възрастното съзнание, наложено насила на незрелия мозък. И това се проявяваше по какви ли не начини. Дори и в този миг Майлоу се съпротивляваше на съблазнителното желание да разпери ръце и да затича по коридора, бръмчейки с уста…

Какво ще остане от истинското му „аз“, докато стигне зрялото състояние на тялото си? Каква част от Майлоу Хейз ще заличат природните сили, неистово бушуващи в това малко тяло? Ще успее ли да се запази, за да дочака хармонията между ум и организъм?…

— Исусе Христе! — възкликна той. Беше му хрумнала още една причина защо съжалява за раздялата с Джан — липсваше му неговата майка. Майлоу влезе в залата за управление и Карл веднага се обади:

— Майлоу, засичам с радарите пет въздушни кораба, които се движат към нас от югозапад.

Майлоу неволно огледа небето, но естествено още нямаше нищо за гледане.

— Флотилията… онази флотилия от юг, за която говореше Робин. След колко време ще бъдат тук?

— Летят съвсем бавно — каза му Карл, — само с тридесет и пет мили в час. Ако останем на място, изчисленията показват, че ще се срещнем в 10 часа и 50 минути…

Майлоу с раздразнение чу намесата на Ашли:

— Дай да се размърдаме и да им видим сметката!

— Ашли, според мен ще бъде по-добре — сдържано каза Майлоу, — ако ги оставим те да дойдат при нас. Нямат радари и затова ние само ще си чакаме в облаците, а като наближат, ще им поднесем страхотна изненада. Май така е по-забавно, нали?

— Ами да, сигурно! — недоволно потвърди Ашли.

„И двамата се превръщаме в хлапета“, горчиво си каза Майлоу. Само че тя се разпадаше по-бързо от него. С копнеж се сети за машината на Робин, която без полза стърчеше над външния корпус. След битката трябваше да опита дали Ашли би му позволила да влезе в машината и да си поиграе със системата за управление. Но не му се вярваше да позволи…

 

Все по-близката сграда вдъхваше чувство за сигурност. И след случката с вампира-дебелак пустошта с нищо не ги заплаши. Джан размишляваше за какво всъщност говореше Робин, когато каза, че отговорът на въпроса й за срещата с летящата машина е „в нейните ръце“. Огледа първо едната си длан, после другата. И тогава забеляза пръстена, даден й от Робин. Дали това е отговорът!

— Робин, това ли е? Пръстена?

Тя го накара да спре и го хвана за раменете, обърнат с лице към нея.

— Пръстенът ли е средството? — попита отново, но той й отвърна само с плосък поглед.

Тя бавно го настани да седне, после свали пръстена от ръката си и го огледа придирчиво. Прехвърляше го в дланите си, но не й приличаше на нищо повече от обикновен пръстен. Накрая Джан опита да натисне камъка, който потъна в златния кръг с леко щракване. Тя затрепери от възбуда. Да, точно пръстенът криеше решението! Погледна в очакване нагоре, където незнайно защо Небесният Ангел висеше неподвижно сред ниските облаци. Надяваше се всеки миг да зърне устремно спускащата се към нея летяща машина на Робин…

Дългите минути се точеха една след друга, но машината не се появи. Тя отново и отново натискаше диаманта, но накрая с отвращение спря опитите си.

— Чудесата май са на привършване — промърмори и пак накара Робин да стане. Явно пръстенът си беше пръстен и нищо повече. Пръстен с твърде хлабав обков на камъка.

Продължиха напред, Джан все поглеждаше нагоре за всеки случай, макар да знаеше, че прилича на удавник, търсещ спасение в сламка. Не след дълго започна да се чуди защо флотилията не тръгва. Дали пък Ашли не се канеше да си направи някаква жестока шега с тях? Дали няма да ги изчака, докато стигнат целта си, и в последния момент да ги изгори с лазер? Би й подхождало.

Когато наближиха огромната порутена сграда, Джан забеляза, че дъждът отслабва. Погледна нагоре. Облаците вече се разкъсваха. Хрумна й, че промяната във времето само ще направи Робин и нея по-удобни мишени. Забута го да вървят по-бързо.

 

— Само си губим времето — високо каза дукът на всички в пункта за управление. — Може и да сме се разминали с тях, без изобщо да усетим. Ами ако Небесният Ангел и нейната флотилия вече са отлетели на стотици мили на юг оттук?

— Ако са тръгнали — каза главният техник. — Но може да са останали над онзи град, където ги забелязахме предния път. В този случай би трябвало да ги срещнем след седем часа.

— О, великолепно — процеди през зъби дукът. Не след дълго главният техник съобщи:

— Облаците започват да се разсейват…

— Само това ни трябваше — промърмори дукът, изведнъж всички го чуха да казва: — Господи!

 

Отначало Джан помисли, че чува гръмотевици. Приглушеният тътен отекна в широката долина, в която бяха пръснати мъртвите останки от жилища. Ехото се разнесе пак и този път не приличаше на гръмотевица. Оръдейна стрелба…

Тя вдигна погледа си. Двамата изминаха половин миля, но едва що бяха излезли изпод носа на смътно виждащия се Небесен Ангел над тях. Движителите на въздушния кораб изведнъж завиха по-високо. Според звука вече не задържаха на място Небесния Ангел. Да, сега потегли напред и едновременно с това се издигаше. Изстрелите на оръдията не спираха. Но какво ставаше? Джан спря Робин и се загледа към далечните очертания на хълмовете, които ограничаваха на юг обширната долина. В изтъняващия облак се мярна сянка, която бързо се превърна в приближаващ Небесен Господар. Зад него идваше още един.

Небесният Ангел завиваше, за да ги посрещне. Същото правеха и другите кораби от флотилията. Тюркоазените лъчи на лазерите вече просветваха в небето, но Джан от опит знаеше, че на такова разстояние и в наситения с влага въздух нямат пълната си поразяваща сила. Тогава видя още един Небесен Господар да надвисва тежко над хоризонта. Сигурно са цяла флотилия. Дали е онази, която Робин спомена?

Внезапно се опомни — тя и Робин стояха беззащитни на открито. Пак го помъкна към зеещия отвор в стената на сградата, към който вървяха досега. Намираха се на голяма равна площадка, пълна с разядени от гъбичките останки от някакви возила. Според нея са били военни коли.

Стигнаха сянката на онова, което някога сигурно е било вход за сградата. Тя настани Робин да седне с гръб към стената и продължи напред предпазливо, с оръжието в ръка. Оглеждаше се настръхнала. Но на тавана не дебнеше никоя от по-коварните гъбички, като мутиралата oligospoza. В края на коридора Джан виждаше мъждива светлина. Продължи към нея, забеляза, че стъпва върху натрошено стъкло. Подметките на обувките й проскърцваха на всяка стъпка. Най-накрая се озова на балкон високо над огромно празно пространство. Вътрешността на постройката беше къде по-голяма, отколкото подсказваше външният вид, защото създателите й я бяха вкопали дълбоко в земята. Част от покрива беше се срутила и падащата през дупката светлина позволяваше да се види колко е грамадна просторната пещера. Балконът, на който стоеше Джан, беше един от многото по цялата обиколка на залата. А някои, отслабени от гъбичките, бяха рухнали върху виждащата се далече долу площадка. По-голямата част от тази площадка, затрупана с парчетии, заемаха три големи, кръгли, празни басейна. Тя огледа съоръженията в центъра им и предположи, че са били водни фонтани. Всички нива под и над балкона на Джан бяха свързани с цилиндрични асансьорни шахти и дълги, стръмни стълбища. Може би някога стълбите са се движили. Имаше и друг начин да се премине от етаж на етаж — около цялата сграда се увиваха спиралите на леко наклонена широка пътека. Джан недоумяваше за какво е служило това място — очевидно не беше с военно предназначение. Върна се при Робин, увери се, че поне засега състоянието му не е по-лошо и излезе навън да види какво става в небето.

 

— Сир, всички планери вече са във въздуха! — обяви главният техник. Дукът вдървено кимна, за да покаже, че е чул. Би предпочел да е на един от планерите, отколкото тук.

Когато забелязаха Небесния Ангел сред пръснатите над долината въздушни кораби, дукът неохотно беше заповядал да променят посоката на движение. Не че можеше да избира — мюсюлманският воин отдясно вдигна заплашително сабята си, никой не можеше да сбърка значението на жеста. Лазерите вече ги бяха улучили няколко пъти, имаше и жертви, но всички работещи движители оставаха незасегнати и не избухваха по-сериозни пожари. Засега.

Сега бяха на около миля и половина от Небесния Ангел, хората там явно бяха схванали намерението им за сблъсък, защото противникът се издигаше нагоре под остър ъгъл. И всички останали кораби от флотилията на Небесния Ангел насочиха своите ракети, снаряди и лазери към „Господаря Мордред“, без да обръщат никакво внимание на наближаващите кораби на Ел Рашад.

— Пазете се! — изкрещя някой.

Но беше късно, дори преди да се чуе викът. Леко разсеян от водните капчици в облака, лазерният лъч беше широк три-четири пръста, но проникна по цялата дължина на пункта за управление. Не засегна никого, но в задната част на помещението се чу взрив от допира му с някакво електрическо устройство. Димът се разнесе навсякъде.

Със сълзящите си очи дукът прецени, че им остава по-малко от миля. Въпреки бързината, с която се издигаше Небесният Ангел, траекторията на „Господаря Мордред“ го водеше сигурно към удар. Щяха да се блъснат в средата на Небесния Ангел…

Резкият тласък едва не изхвърли дука от трона му. За негово удоволствие и двамата пазещи го воини на Ел Рашад се сгромолясаха.

— Газова секция номер четири!… — извика главният техник. — Запали се!

Номер четири! Дукът се опитваше да си припомни дали до тази пълна с водород секция има запълнени с хелий, или около нея е готов за запалване още водород. Виждаше, че бързо губят височина. Вече нямаха никакъв шанс да ударят Небесния Ангел.

— Зарежете атаката! Приземявайте, бързо! — заповяда той.

— Не! — каза воинът отдясно, който говореше френски. — Продължавайте напред! Напред! — изрева мъжът и замахна със сабята към дука. Но корабът се разтресе още по-страшно — беше се запалила още някоя секция с водород. Воините-мюсюлмани загубиха опора под краката си. Дукът не се поколеба. Измъкна малката кама, скрита в дрехите му, смяташе с нея да сложи край на живота си в последния миг, вместо да агонизира в адски мъки. Хвърли се върху стоялия допреди малко отдясно воин и му преряза гърлото, като неспирно крещеше:

— Убийте тези!

 

Джан в ужас гледаше как лазерите отново и отново пронизват овехтелия Небесен Господар, който се беше опитал да се блъсне в Небесния Ангел, а сега гореше. Първо пламна една от предните газови секции. По корпуса пропълзяха огнени езици, бързо се разпростираха и се сливаха в огромна клада. Ярките пламъци буйно скачаха високо над корпуса. После се запали и секция в средата на кораба. Бълвайки огън, загиващият Небесен Господар мина под издигащия се Небесен Ангел, който все още стреляше с лазерите по сгърчващото се туловище. Джан беше така погълната от гледката, че й трябваше доста време да осъзнае какво става — горящият въздушен кораб падаше право към нейното убежище.