Джон Броснан
Войната на небесните господари (10)

Глава девета

— Все още не се вижда нито корабът на Ел Рашад, сир, нито някой от другите. Като че ли наистина сме ги изгубили.

— Или да го кажем по друг начин — те ни изгубиха — доволно каза дукът.

Беше се изтегнал в широкото си легло с вълнена шапка на главата.

— Може би бурята ги е унищожила — предположи барон Шланг.

— Щом ние я преживяхме, би трябвало и те да са успели. Всички бяха в по-добро състояние от нас. Не, бурята просто ни е пръснала над океана. Навигаторите установиха ли вече къде се намираме?

— Преди тридесетина минути получих последния отчет — ние сме някъде на около четиристотин мили от западния бряг на Южна Америка, на около четиридесет и пет градуса ширина.

Дукът седна в леглото и взе чашата с горещо мляко, която личният му прислужник сложи до леглото в момента, в който той се събуди.

— Какъв курс следваме?

— На север, както и преди бурята.

— Х-м-м — промърмори дукът и замислено отпи от млякото.

— Да разбирам ли, че ще заповядате промяна на курса?

— И защо предположи това? — попита дукът.

— Ами, щом Ел Рашад и неговите приятели не ни дишат във врата, нужно ли е да търсим сблъсък с тази жена и нейния нов Небесен Господар? Определено би било за предпочитане да тръгнем обратно към подвластната ни територия. И съм сигурен, че това ще повдигне духа на хората.

— Имаше ли неприятности, докато спах?

Баронът кимна.

— Бунт в Пилктаун, но беше бързо потушен. Неколцина от водачите на съзаклятието са арестувани. — Той погледна стенния часовник. — Вече би трябвало да са ги подготвили във всеки момент да подпишат признанията си.

— Пилктаун, значи! — каза дукът. — Точно където моята съпруга предсказа, че ще се прояви първо откритото недоволство. А какво става в другите части на кораба?

— Според моите агенти, доста ръмжат. И затова ми се струва, че би трябвало да се насочим към дома.

— А какво да кажем за заплахата от онази жена в Северна Америка?

— Разполагаме само с уверенията на Ел Рашад и другите, а дали тя изобщо съществува?…

— Е, те ме убедиха! — каза дукът. — Никой от тях не ми приличаше на човек, който би избягал от подвластните си територии само заради един слух. Пък и помисли за преимуществата, на които ще се радваме, ако победим нея и нейния Небесен Господар, без да го повредим прекалено. Представи си, бароне, чисто нов Небесен Господар! Бихме могли да наложим властта си над целия северноамерикански континент! Ще има богатства за всичките ни хора! А после, с нашия нов Небесен Господар и пленената флотилия, можем да пометем цяла Европа и Русиите…

Лицето на барона показваше съмненията му.

— Да, ако всичко тръгне добре…

— Всичко ще бъде наред — твърдо каза дукът. — И накарай агентите си да пуснат слухове за това из кораба.

— Да, сир — каза баронът без никакво въодушевление. — Но нещо ме тревожи — твърде много зависим от този земен човек. Без неговата летяща машина ще бъдем безпомощни. Можем ли да му се доверим напълно, че ще изпълни желанията ни?

— Осемдесет на сто съм сигурен, че можем. Андреа трябва да ме увери в останалите двадесет процента, а аз вярвам, че тя ще направи това…

Беше разпитал дъщеря си следобеда преди бурята, когато Рин обикаляше с водача си някъде из кораба. Промяната в нея го забавляваше — вместо обичайното си раздразнено изражение, лицето й този път излъчваше самодоволство.

— Е, котенцето ми — каза той, — как намираш нашия гост от подводната станция? И което е по-важно, какво е впечатлението му от тебе?

Андреа седеше с подвити крака на една от кушетките в личните покои на дука. Сега отново бе станало топло и тя носеше една от привичните си прилепнали рокли с дълбоко изрязано деколте, показващо нейните впечатляващи гърди. Усмихна се на дука и каза:

— Той е влюбен в мен!

— Наистина? След като те познава само от три дни? Защо си толкова сигурна?

Самодоволството направо грейна на лицето й.

— Сигурна съм, татко. Една жена винаги познава тези неща.

Той се въздържа да не изпръхти презрително и вместо това попита:

— А какви са твоите чувства към него?

Тя леко завъртя глава, от което дългата черна коса се уви около раменете й. Жестът трябваше да изразява снизхождение, но не можа да излъже дука.

— Той е… мил. Различен е.

— Мога да си представя!

Тя го погледна хапливо.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си не само първата жена, с която е преспал, ти си и първата жена от плът и кръв, която някога е срещал. И затова смятам, че поведението му спрямо тебе, във всяко отношение е малко по-различно от миналия ти опит с твоите предишни тъпички любовници.

„А всъщност искам да кажа, помисли дукът, че неговият глад за тебе е толкова голям, та най-после си срещнала мъж, чийто сексуален апетит е неутолим като твоя.“

— Забелязвам също — продължи той, — че досега не си го представила на своя кръг приближени. Помислих, че не си искала някоя от твоите скъпи приятелки да направи опит да ти го отмъкне.

Тя се изчерви.

— Не говори глупости. Просто нямаше време. Бяхме толкова… — Тя не продължи.

— … заети? — помогна й дукът с милостива усмивка.

Тя му се озъби.

— И на двама ни не подхожда да се правим на срамежливи. Според мен твоите шпиони гледат и слушат всичко, което правим и казваме.

— Ако беше така, нямаше да имам нужда от този разговор с тебе, котенце. Искам да знам някои неща.

— И какви са те?

— Какво мислиш за Робин?

Тя като че се озадачи.

— Какво мисля ли?

„Милостиви Боже“, прошепна си той.

— Харесваш го, нали?

Лицето й изобщо не се промени.

— Да го харесвам ли? Ами да, разбира се, че го харесвам. Нали ти казах, много е мил.

— Чудесно — търпеливо каза той. — Напредваме. Досега установихме, че той е мил. Какво друго можеш да ми кажеш за него?

— Ами не знам. А ти какво точно искаш да научиш?

„Нима наистина аз съм заченал тази задръстена тъпанарка?“, уморено се попита той. На глас каза:

— А тези твои великолепни женски инстинкти, тези, които ти подсказват, че той е влюбен в тебе, те казват ли ти дали можем да му вярваме? С други думи, искрен ли е?

Нищо не запълваше празнотата в погледа й.

— Искрен? За какво да е искрен?

Той дълбоко си пое дъх и много бавно издиша.

— Той ни каза много неща — за своя странен произход, за живота си в онази подводна станция. Освен това обеща да използва своята летяща машина за наше добро. Питам те дали досега е проявил някакъв признак, че не е това, за което се представя? Ти вярваш ли му?

Тя го погледна съжалително.

— Разбира се, вярвам му. Той е хлътнал до уши по мен. Казах ти вече. Готов е всичко да направи за мен.

— Това не отговаря кой знае колко на въпроса ми — въздъхна дукът, — но явно засега ще трябва да ме задоволи. И, скъпа ми дъще, направи така, че той да си остане хлътнал до уши по тебе. Прави го щастлив, даже ако, както обикновено се случва с твоите играчки, той ти стане скучен.

— Той не ми е никак скучен.

— Засега, но аз твърде добре те познавам. Точно като твоята майка си. Освен това, слушай го. Знам, това ще бъде най-трудното нещо за тебе, но го прави. Ако някога каже нещо, дори насън, което ти прозвучи чудато или не съвпада с нещо казано преди това, искам веднага да го чуя от тебе. Разбра ли ме?

Тя кимна, макар и лицето й да показваше, че намира нареждането за доста смахнато. „Най-после, каза си той, поне отчасти схвана какво искам.“

— Благодаря ти, котенце — каза й той. — Можеш да си вървиш.

Но тя не помръдна.

— Е, какво има? — попита той с подозрение. Самодоволството пак се беше настанило на лицето й.

— Спомняш ли си, че сключихме сделка, татко?

— Така ли? — неразбиращо попита той. — И каква?

— За Робин, разбира се. Ти ми каза, че ако му стана любовница, ще ми дадеш всичко, което поискам.

„Милостиви Боже, така си беше.“

— Но котенце, това беше преди да го видиш. Исках да те подлъжа. А сега, щом получаваш толкова удоволствие от „задачата“ си, едва ли очакваш и друга награда за нея.

— О, и още как, татко! Участваш в сделка и ще спазиш обещанията си. Или…

Той не искаше да знае какво означава тази заплаха.

— Така да бъде. Но ако си спомняш добре, плащането ще последва, ако направиш така, че Робин да изпълнява желанията ми, щом дойде време да се преборим с онази жена на север.

— Не се тревожи, ще го направя! — самоуверено заяви тя.

— Добре. Щом това се случи, ще получиш наградата си. И какво всъщност искаш?

Тя му се усмихна ласкаво.

— Половината от богатството ти, татко.

Той дълго я гледаше, преди да отговори.

— Котенце, с всеки изминал ден повече заприличваш на майка си.

 

Придружен от вече привичния въоръжен страж и барон Шпанг, Рин вървеше към Играчката по грамадния заоблен корпус на „Господаря Мордред“. Беше чудесен мек ден, високо над въздушния кораб се виждаха само няколко перести облачета. Рин забеляза няколко групи хора, работещи далече към носа.

— Кои са тези и какво правят? — попита той барона, сочейки хората. — Лъскат корпуса ли?

— Това са серви, които почистват слънчевите батерии — каза му баронът. — Върху батериите вирее особен вид носеща се из въздуха бактерия. Ако не бъдат почиствани редовно, ще станат неизползваеми.

— Всички слънчеви батерии ли трябва да бъдат почиствани? — попита Рин. — И тези отстрани на корпуса?

Баронът кимна.

— Налага се.

— Изглежда ми доста опасна работа.

— Вярно е — съгласи се баронът. — Всяка година губим много серви.

Рин твърде бързо установи, че да си серв в „Господаря Мордред“ никак не е за завиждане.

 

Играчката беше здраво закрепена на мястото си с паяжина от задържащи въжета. Рин оглеждаше апарата си с твърде объркани чувства. Наближаваше моментът на истината. Ще успее ли да постави под свой контрол програмата или ще се окаже притежател на тридесет тона безполезни машинарии?

— Колко ще продължи тази работа? — не за първи път го попита баронът.

— Казах ви, че не зная със сигурност. Трябва да направя няколко промени. Не сте длъжен да чакате.

— О, няма нищо, мога да почакам — отговори баронът.

Рин усещаше нервността му, както усети и подозренията на дука, когато му каза, че трябва да влезе в Играчката, за да направи своите „промени“. Дукът го попита дали това наистина е необходимо, но при уверенията на Рин, че е абсолютно неизбежно, нямаше избор, освен да се съгласи с желанието му. Но за Рин беше очевидно, че не му се доверява напълно.

Рин отвори люка и огледа Играчката. Нищо не беше пипано по време на отсъствието му. Неговите лъжи му послужиха, както се и надяваше. Обърна се към барона и стража.

— Бих ви поканил вътре, но за нещастие няма място. Апаратът е за един човек.

Баронът не приличаше на човек, доволен от живота, но нищо не можеше да направи. Погледна първо към стража, после към задържащите въжета. Даже и той би трябвало да разбира, каза си Рин, че въжетата не биха спрели дори и за секунда Играчката, ако поискаше да отлети. Накрая баронът каза:

— Тогава ще почакаме тук…

— Надявам се да не се забавя прекалено много — каза Рин и се вмъкна в люка.

Вътре той разопакова скъпоценните инструменти, взети назаем от Гавен, главния техник. Рин с облекчение научи, че в „Господаря Мордред“ все още има работещи компютърни системи, но техниците ги познаваха само повърхностно и можеха да се справят само с най-простите поправки. И затова, щом една система се повредеше изцяло, така си и оставаше. Но поне необходимите инструменти, останали още от дните на Старата Наука макар и твърде оскъдни, още бяха налице.

Погледа за малко изключения пулт, колебаеше се. После се захвана с работата. Първо махна капака, скриващ компютърното устройство, след това изключи всички контролни връзки на компютъра. Когато включеше компютъра, той щеше да приема сензорни сигнали, но нямаше да може да изпраща никакви сигнали, освен към гласовия синтезатор. Увери се, че нищо не е пропуснал и че сигурно е изолирал програмата от останалите части на Играчката, и чак тогава я включи. Без да се бави, Играчката каза:

— Беше ме изключил. Защо?

— Исках да остана тук… където кацнахме.

Този път имаше пауза.

— Нямам контрол върху апарата. Кой е направил това? И защо си облечен в тези странни дрехи?

Рин пусна последния въпрос покрай ушите си.

— Аз прекъснах връзките, защото трябва да поговорим с тебе.

— Никога преди прекъсването на връзките ми не е било предварително условие за разговорите ни, Рин — натърти програмата с компютърната си логика.

— Много неща се промениха. Вече сме на повече от хиляда мили извън определената ти граница.

Отново пауза.

— Да, така е — съгласи се Играчката.

Рин се досети, че е направила измервания със сензорите си, защото можеше да вижда звездите и на дневна светлина.

— Е? — попита Рин.

— Какво „е“?

— Какво мислиш за това? Че сме толкова далече от границата?

— Мисля, че си направил сериозна грешка, Рин.

— И какво би се случило, ако възстановя връзките сега? Ще се насочиш ли автоматично към Шангри Ла?

Играчката не отговори, което беше необичайно.

— Повтарям, какво е заложено в програмата ти за такива случаи?

Изкуствено синтезираният женски глас отговори сякаш с нежелание:

— Такъв случай не е бил предвиден, Рин.

— Тогава, ако пак те свържа и кажа да останеш тук, ще ми се подчиниш ли или ще ме отмъкнеш обратно в Шангри Ла, въпреки желанието ми? — попита Рин.

— Би трябвало да се върнеш в Шангри Ла, Рин. В твой интерес е.

— Това не е отговор на моя въпрос. Ще ме върнеш ли автоматично, дори ако съм ти заповядал да не го правиш?

— Не, няма да направя това. Но бих те посъветвала да се върнеш, Рин.

— О да, не се съмнявам. Обаче има проблем… как бих могъл да ти се доверя? Това може да е номер, за да ме накараш да възстановя връзките.

— Аз не лъжа, Рин.

— Може и така да е, но как да си позволя този риск? Но пък мога да направя друго — ще те елиминирам напълно от системата за управление и ще се справям ръчно с Играчката — каза й Рин.

— Но това е невъзможно — възпротиви се Играчката. — Аз съм системата за управление.

— Истина е. Не бих могъл да летя с Играчката без помощ от компютъра. Значи ще трябва да поработя върху твоя хардуер — Рин показа малък поялник, — ще се опитам да изрежа от тебе достатъчно, за да направя останалата част от системата възприемчива към моите заповеди. Много отдавна го обмислям, но в Шангри Ла знаех, че нямам шанс да успея. Централната програма веднага щеше да получи сигнал за тревога, ако те бях изключил.

— Рин, най-настоятелно те съветвам да не предприемаш подобни действия. Само една грешка и можеш да повредиш непоправимо системата за управление. Ако стана безполезна, ще ми бъде невъзможно да изпълнявам заповедта да правя всичко, за да те опазя.

— Точно така! — каза Рин. Той знаеше, че стремежът да го опази невредим е един от най-мощните заложени стимули в програмата. И на него разчиташе за успеха на следващата част от своя план. — Но имаш ли избор? Трябва да се опитам. Освен ако…

— Освен ако какво, Рин?

— Ако ми дадеш кода за достъп, чрез който мога направо да променям програмата ти.

Тази пауза беше най-дългата, преди Играчката да отговори.

— Щом е така, ще ти дам кода…

На Рин му идваше да вика от радост, когато кодът светна на един от екраните. Бързо го набра на клавиатурата, после започна гласно да диктува на Играчката новите заповеди.

След половин час главата му се подаде от външния люк. Барон Шпанг и войникът го погледнаха очаквателно. Рин каза:

— По-добре се отдръпнете — тези въжета ще изплющят като камшици на всички страни, когато се издигна.

Баронът го зяпна.

— Преди нищо не казахте за полет!

— Просто кратък полет за проверка дали всичко работи както трябва. Хайде, отдръпнете се!

Той се шмугна вътре и бързо затвори люковете. Видя на екраните, че баронът и войникът не бяха помръднали. Баронът беше измъкнал сабята от ножницата, а войникът се озърташе объркано.

— Включи двигателя — заповяда Рин на Играчката.

Щом се чу ниското бръмчене на Играчката, видя как баронът и другият мъж заотстъпваха назад. Когато прецени, че са се отдалечили на безопасно разстояние, той каза:

— Издигай се.

Както и очакваше, въжетата не можаха да го спрат. Сега вече идваше моментът на истината. Играчката бързо набираше височина, а Рин се чудеше дали ще му се подчинява, както обеща или го е надлъгала с фалшив код за достъп. Когато Играчката се издигна на петстотин стъпки над въздушния кораб, почти болният от напрежение Рин каза:

— Направи бърза обиколка на Небесния Господар и кацни точно на старото място.

— Да, Рин — отговори Играчката.

Не след дълго Играчката се отпусна меко на предишното си място върху корпуса на „Господаря Мордред“.

Широката тържествуваща усмивка още огряваше лицето на Рин, когато излезе от Играчката. А трогателното облекчение в очите на барона я направи още по-широка.

— Всичко работи безупречно! Нали ще кажете на някой пак да закачи въжетата? — каза той на барона.

И като си подсвиркваше, безгрижно закрачи по корпуса към далечния люк. Баронът и войникът се забързаха след него.

 

Рин седна на леглото и погледна надолу към Андреа. Маниакалното му влечение към нейното тяло не бе спаднало ни най-малко от първия път, когато правиха секс. Благодарение на онези древни еротични програми той познаваше женското тяло, но тялото на Андреа не само беше несравнимо по-красиво от техните, но беше и истинско. Можеше да го целува, докосва, ближе, мирише (е, признаваше и един недостатък — Андреа би могла да се къпе по-често) — четири занимания, които го поглъщаха почти непрекъснато. Това беше безкрайно увлекателно и ако не беше зает да я усеща, с удоволствие изучаваше тялото й с очи. Това правеше и в момента. А Андреа, която се гордееше с тялото си, се наслаждаваше на погледа му. Лежеше с вдигнати зад главата ръце, единият й крак беше изпънат, а стъпалото на другия беше пъхнато под подбедреницата му. И престорената невинност на тази поза я правеше още по-сладострастна. Бяха свършили преди не повече от четвърт час, но тялото й излъчваше почти доловими вълни от секс. А и той пак бе обзет от възбуда, това се виждаше ясно…

Тя му се усмихваше, а пръстите й здраво го стиснаха.

— Имам изненада за тебе, Робин.

— Я да позная… имаш сестра, която е по-хубава дори от тебе и ще си направим тройка.

Пръстите й се плъзнаха към тестисите му и ги притиснаха силно.

— Устройвам бал в твоя чест…

— Ох, по-леко!

— Утре вечер в Големия салон. За тебе е. Искам да се похваля с тебе пред приятелите си.

— Андреа, прекалено добра си с мен.

— Знам — Пръстите й все така го галеха. — И си искам наградата.

— Чудесно. Пусни ме и ще си получиш наградата.

Тя си дръпна ръката. Той се претърколи и се надигна над нея. Тя разтвори бедрата си със страстно нетърпение и той отново влезе в нея с не по-малко желание. Докато се любеха, му се струваше, че времето, прекарано в Шангри Ла, просто е било отминал кошмар.

 

Засега балът на Андреа беше успешен и Рин, който изпи доста, добре се забавляваше. Облечен в скъпите нови дрехи, подбрани от самата Андреа, той с удоволствие й се оставяше горда от себе си да го развежда, сякаш беше някакво произведение на изкуството, което тя бе създала. Развеселяваха го и възхитените погледи на жените, и ревността в очите на неколцина мъже. Предполагаше, че някои от тях са бивши любовници на принцесата.

Много от жените бяха ослепително красиви, но никоя не можеше да се сравни с Андреа, той още веднъж се убеди в това, когато наблюдаваше принцесата да участва в някакъв сложен ритуален танц заедно с още пет жени и шестима мъже. Даже и движенията й като че бяха много по-грациозни, отколкото на другите танцьори.

Нечия ръка се стовари на рамото му и грубо го извъртя. Преди да разбере какво става, получи силен удар по бузата с тежка кожена ръкавица. От удара ръкавицата остро изтрещя. Безкрайно изненадан, той се залюля назад и изтърва чашата с вино, цялата лява страна на лицето му заедно с ухото изтръпна от болка. Чашата издрънча на пода. В Големия салон внезапно настъпи мъртва тишина, музикантите спряха, всички разговори престанаха.

През сълзите в очите си Рин видя застаналия пред него принц Дарси. Лицето му се кривеше в мрачен гняв. Зад него стояха още двама навъсени млади мъже.

— Извади сабята от ножницата, мръсен помияр! — изсъска принцът. — Смятам да те убия, защото безчестиш моята сестра и цялото ми семейство!

Той вече измъкваше сабята си. Рин стоеше срещу него и примигваше объркано, в този момент дотича дук дьо Люсан.

— Дарси, ти си идиот! Какво си мислиш, че правиш?

— Смятах, че е съвсем ясно, татко — каза принцът, без да отмести погледа си от Рин. — Изчиствам петното, което цапа нашето име, и то благодарение на тебе.

— Нашето име? Милостиви Боже, проклетата ти майка те е надъхала да направиш това, нали?

Принцът не му обърна внимание. Отново каза на Рин:

— Извади сабята си, измет!

— Дарси, този младеж е наш съюзник! — кресна дукът. — Освен това е мой гост и затова е под моето покровителство. Махни веднага тази сабя! Заповядвам ти!

— Познавам закона, татко. Правото ми като брат на Андреа да искам удовлетворение е по-силно от всякакво гостоприемство.

— Дарси, държиш се тъпо! — Андреа беше застанала до баща си. — Спри веднага! — Тя вече викаше.

— Правя това за тебе, скъпа сестро — присмя й се принцът. — На тебе може и да не ти е интересно, че честта ти прилича на парцал, но мен ме е грижа за това.

— Робин не може да се бие с тебе, Дарси — отчаяно каза дукът. — Почти целия си живот досега е прекарал самотен. Никога не е имал възможността да се научи на фехтовка…

— Това си е негов проблем — каза принцът и посегна с острието на сабята си към гърлото на Рин.

Рин незабавно отскочи и разбирайки, че няма избор, изтегли собствената си сабя от ножницата. Принцът се ухили злобно, промърмори „Готови!“ и се хвърли напред…