Джон Броснан
Войната на небесните господари (14)

Глава тринадесета

Летеше на височина почти четиридесет хиляди стъпки и с максимална скорост, в един момент неговият радар откри флотилията на жената. Той веднага заповяда на Играчката да направи остър завой, защото Небесният Ангел би могъл да има не по-малко усъвършенстван радар от неговия. Но още преди да завърши изречението, Играчката каза:

— Рин, засечени сме от радар.

— По дяволите! Исках да ги изненадам. Както и да е, вече нищо не може да се направи. Връщаме се към „Господаря Мордред“. С максимална скорост.

 

— Намерихте ли ги? — попита дукът.

Рин кимна и посочи точното място на голямата карта, разгърната върху овалната маса във „Военната зала“. На една от стените висеше огромен гоблен, изобразяващ неправдоподобни бойни подвизи при превземането някога на въздушния кораб от прародител на дука. Освен дука и барон Шпанг, неколцина други барони бяха насядали около масата. Повечето носеха лъснати до блясък леки церемониални ризници, сякаш се готвеха всеки миг да влязат в битка. Принц Дарси също присъстваше, ръката му висеше на превръзка. Избягваше да среща погледа на Рин.

— Толкова далече на север — каза дукът, вперил поглед в картата. — Не разбирам. Предполагам, че са се движили на юг, когато ги забелязахте?

— Не. Стояха на едно място. При това на малка височина. Около хиляда стъпки. Моят радар показа някакви сгради на земята, така че би трябвало да са над някакъв град или село.

Дукът смутено подръпваше брадата си. Барон Шпанг каза:

— Значи, би трябвало да прехванем нейната флотилия след около денонощие, ако техниците успешно поддържат скорост от тридесет мили в час и ако не ни попречи лошо време. И ако предположим, че нейната флотилия не се премести междувременно.

— И да стане това, няма да ни попречи — каза Рин. — Няма да ми отнеме много време да ги засека отново.

Дукът се изпъчи пак и се усмихна на Рин.

— Значи, всичко е наред. Наясно ли са всички с нашия план за сражението?

— Нашият план ли? — Рин му върна усмивката. — Мисля, че всичко е ясно. Пробивам си път с моята машина през тяхната защита, нападам Небесния Ангел, унищожавам лазерната му система и принуждавам Небесната Жена да се предаде. След нейното поражение и остатъкът от флотилията ще трябва да прекрати съпротивата. В този момент ще излетят планерите с вашите войници.

— Добре… добре — закима дукът. — Предвиждате ли някакви проблеми в осъществяването на този план?

— Въобще няма да възникнат проблеми, сир! — каза му Рин.

— Не ми харесва това, казвам ти!

— Кое? — разсеяно попита Джан.

Тя се занимаваше с числата, светещи на компютърен екран. Показваха твърде безнадеждно положение. Епидемията, изтребваща населението на общината под тях, не проявяваше никакви признаци на спадане въпреки лекарствата, произвеждани в лабораториите на Небесния Ангел и разнасяни долу от паякообразните роботи.

— Онзи радарен сигнал от сутринта — каза Майлоу.

Стоеше в предната част на залата за управление и оглеждаше небето. А тя огледа него. Сега по-малко приличаше на Саймън — косата му бе опадала и ставаше все по-едър, но всеки път нещо я пробождаше, щом спреше погледа си върху него. Опитваше се да го избягва, доколкото можеше, но той настояваше да се мъкне след нея навсякъде. Непрекъснато се опитваше да я умилостиви. А вече явно бе спечелил доверието на Ашли. Обмисляше дали да не премести Майлоу в друг кораб, както Киш все настояваше, но се страхуваше, че Ашли просто ще пренебрегне такава заповед.

— Какво ме занимаваш с този проклет сигнал? Ясно е, че е някакъв каприз на уреда.

— Това беше летателен апарат… нещо по-тежко от обикновен летателен апарат.

— И какво би могло да се окаже? Планер или нещо подобно.

— Планер? Който лети на такава височина и с такава скорост? Карл, повтори й какво забеляза.

Карл каза:

— Метално тяло. С приблизително цилиндрична форма. С голяма плътност. Със значителна маса. Вероятно с тегло няколко тона. Когато го засякох, завиваше със скорост 1500 мили в час, а преди да загубя сигнала, се ускори до 2500 мили в час.

— Страхотен планер, нали? — попита Майлоу.

— Майлоу, знаеш не по-зле от мен, че днес никой на планетата не разполага с технологията за производство на такива летателни апарати. Значи Карл е сгрешил… освен ако някой от онези твои орбитални станции не е решил да ни посети най-после.

Тя млъкна колебливо, замисли се. Не й беше хрумнало преди, че има и такава възможност.

— Няма как да стане! — каза Майлоу и завъртя глава. — Не биха посмели, даже ако още разполагат с възможности за подобна експедиция. Те си мислят, че планетата и досега е претъпкана с изкуствено създадени зарази.

— Че то си е така — каза Джан, сочейки селището под прозрачния под. — Поне тук.

Името на общината беше Феникс Две, тя беше разположена в североизточния ъгъл на онова, което преди разпадането на Съединените американски щати се наричало щат Аризона. Беше една от най-големите земни общности, които Джан познаваше, около центъра на града дори имаше няколко триетажни сгради с по-сложен градеж. Общността, въпреки принудително отделяните през вековете данъци за местния Небесен Господар, доскоро се радвала на относително благополучие, но пустошта навлязла в обширните й селскостопански земи. Последвали чести нападения от Хазини.

Хазините бяха причината за епидемията. Оцелелите от преките сражения с Хазини, ако успееха да превъзмогнат раните си (а това рядко се случваше), ставаха жертва на особено коварна болест, която ги убиваше за броени дни. Изглежда Хазините носеха заразата в телата си като още едно от оръжията им срещу омразните човешки същества. Джан си спомни за своята почти смъртоносна среща с един Хазини. Прокара пръст под туниката си, където някога тялото й беше раздрано от шията до долната част на корема. Или на нея й бе провървяло, или не всички Хазини бяха заразни.

Джан погледна пръснатия долу град. Големи части от него бяха покрити с мрежи за предпазване от Хазини. Не че тези мрежи, изплетени от растителни влакна, можеха да им свършат работа като защита. Само стоманени мрежи можеха да устоят на ноктите на Хазини, но във Феникс Две нямаха достатъчно стомана, както навсякъде по света.

Бедата започнала, когато огромно ято Хазини направили множество чудовищни гнезда само на четиридесет мили от жилищата на хората. Джан искаше да използва цялата огнева мощ на своята флотилия, за да унищожи и гнездата, и самите Хазини, но когато обяви плана си по-рано сутринта, всички Ашли възразиха. Поведението им я учуди…

— Пък аз си мислех, че кръвожадни същества като вас веднага ще се възползват от една възможност да направят малка касапница — раздразнено каза тя.

— О, сигурно би било страшно забавно! — каза една Ашли. На Джан вече не й пукаше коя от тях — всички й се струваха еднакво полудели. — Но ние смятаме, че веднага трябва да се махаме оттук. На всеки кораб има доста шумотевица. Хората се плашат от епидемията. Може да започнат истински бунтове.

— Но на тази височина всички са в безопасност. И нали паяците минават през пълно обеззаразяване при всяко качване.

— Няма да убедиш тези тълпи от слабоумници — обади се една Ашли. — Има и нещо друго — за паяците говоря. Твърде бързо ги губим, и от злополуки, и от саботажи, вече не достигат и резервни части за тях, а ти още повече ги разпръсна, като ги караш да се правят на милосърдни сестри за онези тъпанари долу.

— Тя говори разумно — намеси се и Майлоу. — Само чрез роботите можеш да удържиш властта си над населението на другите кораби. Но в момента те се занимават с прекалено много неща, и ако избухнат вълнения, трудно ще се справиш. Освен ако използваш крайно жестоки мерки, а доколкото те познавам, няма да направиш това.

— И не виждам защо не стоварим на земята целия товар от олигофрени, така ще приключим с тях веднъж завинаги. Само неприятности създават — каза някоя Ашли.

— Ами да, нека да го направим! — съгласи се друга.

— И дума да не става! — остро каза Джан. — Това е равно на убийство. Всички те са Небесни хора. Нямат шансове да оцелеят на земята, знаете това.

— Че на кой му пука за тях?

— Джан, поне едно можеш да направиш — бързо каза Майлоу, — спри използването на роботите като чистачи на слънчевите батерии. Накарай хора да се заемат с тази работа, както ние го правехме в „Господаря Панглот“.

— Страшно гадно беше за мен да съм стъклоходец — каза му Джан, — а май и на тебе не ти харесваше. Не бих принудила никого да се занимава с това.

Майлоу сви рамене.

— След време може и да ти се наложи, ако не останат достатъчно паяци, за да махат гъбичките от батериите на всички кораби. По-добре започни сега.

Точно тогава Карл бе съобщил за засичането на непознатия летящ обект. Джан бе се зарадвала на крайно наложителната промяна на темата, но сега заради непрекъснатите напомняния на Майлоу, най-после започна да се чуди от какво ли е бил предизвикан странният сигнал. Пак погледна Майлоу, който още не откъсваше очи от небето наоколо. Тя се намръщи, но каза:

— Добре де, даже ако някой е успял да задвижи летяща машина от Старата Наука, нали не може с нищо да ни застраши? И да нападне някой от нашите кораби, лазерите ще я надупчат.

Майлоу се обърна с лице към нея.

— Не може да е летателен апарат, създаден от Старата Наука. Знаеш с какъв фанатизъм първите Небесни Господари са унищожавали всички други средства за летене още от деня, в който завоювали поредния Небесен Ангел. Не можели да си позволят някой да оспорва господството им в небето. Това бил Първият закон, който наложили на земните жители — „Забранено Ти Е Да Летиш“.

— Щом не е машина от Старата Наука и не е космически кораб от орбиталните станции или марсианските колонии, какво е тогава? Откъде може да се е появил?

— Нямам представа — каза той и прокара длан по оплешивяващото си теме.

Джан помнеше този жест отпреди. Стомахът й пак се сгърчи от гледката, остатъците от физическия облик на нейния син с всеки ден се претапяха в Майлоу.

— Чудесно. Ако ти хрумне някоя светла мисъл, обади ми се! — грубо каза тя. — Аз се прибирам в стаите си. Имам нужда от почивка.

Имаше нужда и от пиене. Щом стигна до своите стаи, помоли Киш да й донесе една бира. Стори й се, че дори преди да се свлече на дивана в хола, Киш се върна и й протегна висока чаша с бира. Тя се усмихна признателно.

— Толкова си мил с мен, Киш. Не знам какво щях да правя без тебе. И без Шан.

Тя отпи голяма глътка. Киш не помръдна от мястото си.

— Изглеждате уморена, госпожо. Да ви направя ли масаж?

— О да, Киш. Моля те!

Киш седна до нея, а тя остави чашата на пода, обърна се с гръб към него и разкопча туниката си отзад. Тя притвори очи, щом усети пръстите му умело да размачкват вдървените мускули на врата и раменете й.

— Оох, така е великолепно! — благодарно промърмори тя.

Когато свърши с масажа на раменете, пръстите на Киш се плъзнаха надолу по гърба. Тя изпъшка, главата й се отпусна напред. Остави се да потъне в чистото чувствено удоволствие от масажа, искаше й се да продължи вечно. И затова не разбра откога Киш гали гърдите й, преди тя да усети това. Подскочи от изненада. Никога преди не беше пипал гърдите й.

— Киш, какво правиш?

Той веднага отдръпна ръцете си. Тя се обърна с лице към него. На неговото се бореха за надмощие смущението и желанието.

— Мислех си, че ви харесва — каза той.

— Масажът ми беше много приятен, но ти си мислиш за нещо повече от масаж, Киш.

Той сведе поглед за миг, после я погледна право в очите. Сега беше напрегнат.

— Джан, би трябвало да знаеш какви са чувствата ми към тебе.

— А какви са? — попита тя, забеляза, че той използва малкото й име.

— Обичам те!

— Така ли? — тя позволи на изумлението си да прозвучи в гласа й.

Никога не беше и подозирала, че любезният и грижлив Киш би могъл да таи такива чувства към нея. Но осъзна, че това не би трябвало да я учудва чак толкова. Знаеше, че мъжете от Минерва имат сексуални желания. И тя беше преспала с мъж на Минерва… не, всъщност той беше юноша, и се случи толкова отдавна! Саймън, на когото беше нарекла сина си. Но Киш, или пък Шан? Беше свикнала с тях. Да, трябваше да признае, че се отнасяше към тях като към евнуси. След като видя „нормални“ мъже, двамата от Минерва й изглеждаха… каква дума би могла да подбере? Безполови? Кротки? Безопасни? Вярно, някога беше обмисляла сериозно дали да роди дете от Киш, за да запази наследствеността на Минерва, но никога не се и съмняваше, че не може да изпита страст към него…

Не откъсваше погледа си от него и внимателно обмисляше какво да каже. Сложи длан на ръката му.

— Киш, и аз те обичам. Но като приятел, така се отнасям и към Шан. Може би след време чувствата ми към тебе ще се превърнат в нещо друго… нещо по-силно. Но, Киш, трябва да разбереш, че точно сега, след всичко случило се… загубих Сирай и Саймън… Много рани трябва да лекувам и сега не мога да помисля дори за по-близка връзка с когото и да било. И не вярвам още дълго нещо да се промени…

Той като че се засегна много силно, но кимна и каза спокойно:

— Разбирам, госпожо.

Стана, взе празната чаша и излезе от стаята. Джан дълбоко въздъхна в настъпилата тишина.

 

— Божичко, това беше като най-вкусния деликатес — измърка Андреа и се изтегна лениво на леглото. — По-добре беше от всякога. От какво си пощръклял днес?

— Ами нали след малко ще потегля към битката, скъпа — каза Рин. — Широко известен факт е, че страхът от смъртта действа твърде възбуждащо.

Тя се надигна на лакти и гърдите й изпъкнаха още повече. Той я огледа възхитено.

— Но ти не се страхуваш, нали? — попита тя.

— Малко съм нервен — той небрежно протегна ръка да погали едното розово зърно.

— Но татко каза, че ще бъдеш в пълна безопасност. Ти си му казал, че твоята летяща машина е неуязвима за лазери.

— Вярно е — съгласи се той, — но не е непробиваема за оръдеен обстрел. Ако случайно ме улучи снаряд, може да ме пръсне на парчета. Но не би трябвало да се случи. Ще се движа много бързо. Ще мина през лазерната им защита, преди да се опомнят.

Той се наведе към нея и я целуна по устните. Тя пъхна езика си в устата му. Целувката се проточи. Накрая тя пресипнало каза:

— Когато се върнеш, ще бъдеш най-великият сред всички герои на „Господаря Мордред“. Трубадурите ще съчиняват балади за твоите подвизи, които ще се пеят векове на всяко празненство!

— Звучи чудесно! — каза Рин с поглед в часовника.

— Толкова ще се гордея с тебе — въздъхна тя.

— И аз се надявам — каза той и пак я целуна. После неохотно каза: — По-добре да се приготвя. Ако флотилията на Небесната Жена не е мръднала от вчера, ще я доближим след два-три часа.

— Пази се, скъпи. Знам, че татко ще те обсипе с награди след като унищожиш онази жена, но ти обещавам, че най-хубаво ще те възнаградя аз.

— Умирам от нетърпение — каза й той.

 

Джан свали бинокъла от очите си.

— Стои си на място.

— Ами да — каза Майлоу. — Точно извън обсега на ефективна стрелба с лазерите при тази плътност на атмосферата. А това ме тревожи.

— Ти се тревожиш ли?

— Значи хората от онзи въздушен кораб знаят, че ние… тоест ти можеш по своя воля да управляваш системата за лазерна защита.

— Да, разбирам — замислено каза Джан. — Но как са научили?

— Явно новините за твоите похождения през последните години са стигнали далече. Би трябвало да очакваш това.

Джан не отговори. Пак вдигна бинокъла и фокусира образа на далечния въздушен кораб. На вид беше обикновен Небесен Господар, макар че изглеждаше доста по-овехтял от повечето и няколко от движителите му бяха разглобени, за да осигурят резервни части за останалите. Досети се, че бавното му пълзене от югозапад към нейната флотилия е най-високата скорост, на която е способен.

— Пак ви казвам да нападаме — обади се една Ашли.

— Още не — отсече Джан. — Ще изчакаме, за да им дадем възможност да се свържат с нас. Освен това не могат с нищо да ни навредят.

— Внимание — спокойно се намеси Карл. — От външния корпус на въздушния кораб се издига апарат. Същият е, който засякох с радара вчера. Вече се ускорява и се насочва точно към нашия кораб.

— Мамка му! — каза Майлоу.

Джан се поколеба, преди да проговори:

— Свалете го с лазер, щом влезе в обсега!

Опита се да разгледа наближаващия апарат с бинокъла, но не можа. Появиха се познатите бляскави нишки тюркоазена светлина — включи се лазерната система. Нишките се събраха в една точка. Тя чакаше взрив. Но взрив нямаше.

Карл каза с обичайния си безизразен глас:

— Данните от радарното проучване на наближаващия летателен апарат показват, че той е обкръжен от електромагнитно поле с висок интензитет, който нарушава фазата на лазерните лъчи и ги разсейва. Летателният апарат не може да бъде унищожен или спрян. Ще пробие защитата ни след четиридесет секунди…