Джон Броснан
Войната на небесните господари (8)

Глава седма

Джан се размърда. Усещаше приятна топлина между бедрата си. Простена от удоволствие. Полека изплуваше от дълбините на съня, радостта й също се събуждаше — Сирай се беше върнала най-после при нея. „Сирай…“, прошепна тя. Отвори очи. И хлъцна, щом видя кой е.

Майлоу.

Майлоу, точно какъвто го помнеше. Плешивата глава. Едното око синьо, другото сиво. Наглата усмивка…

Беше коленичил гол между краката й. Пенисът му беше станал огромен от ерекцията. Бе набрал нощницата нагоре до кръста й, а пръстите му я галеха между краката. Усмихваше й се. Тя видя, че под другата си ръка беше притиснал собствения си череп. Проблясваше с примигваща, електрически синкава светлина. Върна погледа си от черепа към лицето на Майлоу. Той каза: „Здрасти, Джан, пак съм тук… благодарение на тебе“.

Джан изпищя.

Майлоу изчезна.

Писъкът още отекваше в ушите й, Джан се намери седнала в леглото. Нощницата й не беше вдигната до кръста. Нямаше ни следа от Майлоу и неговия череп. Беше сама.

— Мамо?

Тя трепна в тревога. Саймън я викаше от стаята си до нейната. Гласът му беше уплашен. Нейният писък го беше събудил. Тя се насили да стане от леглото, очакваше всеки миг Майлоу, пак да се появи. Постоя неподвижно, трепереше. „Това беше сън… само един глупав сън“, каза си тя.

— Мамо! Къде си?

С тракащи зъби тя стигна до вратата на спалнята и я дръпна.

— Включи осветлението! — заповяда тя.

Саймън седеше в леглото си, очите му се бяха разширили от страх. Изглеждаше толкова уплашен и беззащитен, че собствените й страхове начаса се изпариха. Едва сега напълно се убеди, че това е бил само сън.

— Няма нищо лошо, Саймън — успокои го тя, докато вървеше към него. — Сънувах страшен сън. Кошмар. Няма за какво да се тревожиш. Жалко, че те събудих.

Тя седна на леглото и го погали по косата. Минаха няколко минути, преди той да се успокои достатъчно, за да легне. И още няколко минути, докато заспи.

Джан тихо се върна в своята стая и застана замислена пред заключения шкаф, в който заедно с други предмети държеше черепа на Майлоу. Накрая се реши, намери ключа и го превъртя. Поколеба се, преди да отвори вратата, почти очакваше да види черепа, светещ в синьо. Но когато дръпна вратичката, черепът си беше какъвто винаги е бил. Пресегна се към него предпазливо, опитваше се да избегне присмехулния му поглед. Представи си снизходителния глас на Майлоу: „Бедничката ми малка амазонка. Толкова далече стигна, но дълбоко в душата си оставаш суеверна дивачка от Минерва, уплашена от мрак и призраци“.

Тя излезе от стаята си и забърза по коридора. Биолампите в коридора светваха заедно с движението й, а когато минеше край тях, угасваха. Босите й крака стъпваха беззвучно по меката настилка на пода.

— Случило ли се е нещо? — Беше Карл.

— Нищо особено — рязко отговори тя.

Вървеше по плетеницата от коридори, докато стигна изхода към малка външна наблюдателна площадка. Мина през вратата. В далечината забеляза светлините на „Ароматния бриз“.

— Карл, дръпни капака на площадките.

— Джан, това не е разумно. Навън температурата е само дванадесет градуса над нулата, има силен насрещен вятър. Не си облечена достатъчно добре за такива условия.

— Няма значение, искам да дръпнеш капака.

Прозрачното покритие се вдигна нагоре и откри площадката. Напорът на ледения въздух едва не събори Джан. Тънката нощница заплющя около тялото й, от очите й веднага потекоха сълзи. С мъка се издърпа до парапета и запрати черепа на Майлоу в тъмнината. Няколко секунди следеше падането му, опита се да го различи, докато се смаляваше в далечината, накрая се прибра вътре. Зад нея капакът се плъзна на мястото си и прегради пътя на вятъра.

Стоеше в коридора премръзнала, благодарна беше на Карл, че не се обажда. Смяташе да се върне в жилището си, но се поддаде на внезапно хрумване и тръгна към стаите на Сирай. Почука леко на вратата.

— Сирай? Аз съм, Джан.

Когато Сирай отвори вратата, Джан видя колко подути от съня бяха очите й. Сирай се беше променила много, откакто Джан я видя за първи път. Лицето й отслабна, имаше измъчен вид и като че бързо наближаваше зрелия външен вид на Висшия стандарт, макар че това би трябвало да стане след десетилетия. Но все още изглеждаше прекрасна в очите на Джан, която я обичаше. Сирай се намръщи насреща.

— Късно е…

— Съжалявам, трябва да говоря с тебе. Може ли да вляза?

Сирай мълчаливо се дръпна и Джан влезе. Сирай й махна да се настани в едно кресло и отиде да седне на леглото си, скръстила с усилие ръцете си, сякаш й беше студено.

Джан й разказа за съня си, който бе започнал с нея — Сирай и беше завършил с кошмар. Каза на Сирай какво е направила с черепа.

— Добре — промърмори Сирай и добави: — А сега трябва да доведеш работата докрай — да се отървеш и от онова „нещо“!

Начинът, по който говореше за Саймън, като че събра на голяма болезнена топка червата на Джан.

— Сирай, в него няма нищо от Майлоу. Не е белязан, аз зная това. Той е само едно малко момче. Моят син, Саймън. Нищо друго…

— Това твърди твоето съзнание, но подсъзнанието ти знае повече и затова е бил този сън с връщането на Майлоу — каза Сирай. — В това момче определено нещо не е наред. Ами виж ръста му. Още не е на две години, а ходи и говори като петгодишен. Той е генетично чудовище.

— Не е вярно — възпротиви се Джан, колкото и да подозираше, че истината е точно такава. — Нали отново и отново го подлагам на прегледи — тихо добави тя.

— Не по-зле от мен знаеш — онези медицински машини не са предназначени за съставяне на ясна и пълна генетична карта. Могат да поправят генетични отклонения на съвсем елементарно равнище. Ако в Саймън има генетично наследени черти от Майлоу, а аз съм сигурна в това, машината очевидно не може да разпознае този факт.

— Не, не, няма да ти повярвам. Няма доказателства. Майлоу се е превърнал в твоя мания. Ти го обвиняваш за всичко, което ти се е случило.

— А нямам ли право? Ако Майлоу не се беше появил в нашия морски комплекс и не беше убедил съвета да се преместим по-близо до брега, нямаше да бъдем нападнати от „Господаря Панглот“, нямаше да ме пленят и нямаше накрая да попадна в ръцете на японците.

Тя затвори очи и тръпка премина по цялото й тяло. Джан се задъха от жалост към нея. Сирай никога не беше споделяла подробности за това, какво са правили с нея през дългите седмици в „Ароматния бриз“, но от разказите на други жени, преместени там от „Господаря Панглот“, Джан си състави ясна представа що за мъки е трябвало да изтърпи. Тя стана и се премести на леглото до Сирай, прегърна я през раменете. Уплаши се — толкова костелива й се стори Сирай под нощницата. Беше твърде отслабнала.

— Забрави Майлоу — настоя Джан. — Опитай се да забравиш всичко случило се с тебе. Това е минало. Мисли за бъдещето. Мисли за мен.

— За тебе? — Сирай отвори очи и се вгледа в нея.

— Имам нужда от помощ, Сирай. Не мога да свърша всичко сама. И съм толкова самотна.

— Нали имаш онези твои мъже от Минерва.

Още една от причините за раздора помежду им.

На Сирай беше крайно неприятно присъствието им в Небесния Ангел, въпреки че не бяха обикновени мъже, а от Минерва.

— Те са много мили, особено Киш и ми помагат с какво ли не, но не мога да разчитам на тях да поемат някое от моите задължения. Природата не ги е създала за водачи.

— Ако ги беше създала, нямаше да са от Минерва, нали? — присмехулно каза Сирай.

Джан преглътна подигравката.

— Имам нужда от тебе, Сирай.

— А защо мислиш, че аз съм водач по природа?

— Ти си силна — „По-скоро беше“, тъжно помисли Джан. — Нужна ми е тази сила. Иначе няма да мога да продължа сама. Толкова по-трудно е от очакванията ми.

С потискащ цинизъм Сирай отбеляза:

— Да спасяваш света винаги се оказва трудно.

— Не се опитвам да спасявам света. Не съм толкова изкукала. Само се опитвам малко да подобря всичко… да покажа на хората, че може би още имаме шанс да се справим с пустошта, ако работим заедно.

— Но засега само накара всички да се обединят срещу тебе. Всички те мразят — небесни хора, земни хора, цялата сган. Не разбирам защо не се отървеш от всички.

— Да не мислиш, че не ми се иска — каза Джан и въпреки усилията на волята си заплака.

Усети ръката на Сирай да я прегръща и да я притиска силно. Това я учуди и я зарадва. От толкова отдавна Сирай не бе проявявала нежност. Джан се разплака по-силно. Чу и Сирай да плаче. Ридаеха, вкопчени една в друга. След доста време Джан чу приглушения глас на Сирай:

— Джан, съжалявам. Държах се ужасно с тебе. Прости ми.

Джан се дръпна назад и я погледна в очите.

— Няма какво да ти прощавам. Обичам те, Сирай.

Сирай се усмихна слабо.

— И аз те обичам. Ела… ела при мен.

Тя свали през глава нощницата си. Джан се стресна от хлътналите й ребра, но радостта й надделя. Тя също свали нощницата си и жадно потъна в прегръдката на Сирай.

 

Джан се събуди, питайки се защо ли е толкова щастлива. Спомни си, усмихна се и протегна ръце към Сирай. Но не я намери. Джан отвори очи. Беше сама в леглото. Предположи, че Сирай е в банята. В този миг до съзнанието й стигна лекото, но настоятелно чукане на вратата. Поколеба се, стана, навлече нощницата си и отвори. Беше Киш. Когато тя се показа на вратата, по лицето му се изписа облекчение.

— Госпожо…

— Здрасти, Киш. Сирай ли търсиш?

— Не, търсех вас. Стана нещо, ъ-ъ, лошо.

Тя сграбчи ръката му.

— Със Саймън ли? Със Саймън, нали? Какво му се е случило?

Примигвайки от болка в ръката, Киш каза:

— Ранен е, но няма нищо страшно. Сложихме го в медицинска машина и тя казва, че е добре.

— О, Майко Богиньо! Заведи ме при него. Какво стана?

— Ами не знаем — отговори Киш, докато почти тичаха по коридора. — Значи, Шан ги намерил, когато влязъл със закуската за вас и Саймън.

Джан се закова на място и се извъртя към него.

— Кои тях!

Киш сгърчи лице страдалчески.

— Саймън… и Сирай. Тя е мъртва.

— Мъртва? Как така? Не може да е мъртва!

Джан вече мислеше, че пак е потънала в ужасен сън като миналата нощ.

— Мъртва е, госпожо. Значи и нея сложихме в медицинска машина, а пък тя казва — мъртва е от три часа и половина и мозъчните увреждания не можело да се върнат назад.

— Не!… Не…

Но това е смешно. Сирай не може да е мъртва. Нали само преди часове се любиха…

— Прободена е в сърцето.

— Кой по дяволите е могъл да я прободе? — Хрумна й страшна мисъл. — Някой да е проникнал в кораба ли? Някой от другите кораби?

Мрачният Киш поклати глава отрицателно.

— Не. Саймън трябва да го е направил. Друго не може да е станало.

Тя едва не се засмя.

— Саймън ли? Е, сега вече знам, че това е някакъв смахнат сън.

— Защитавал се е, госпожо. Сирай май е опитала да го заколи, както си е спял.

Коленете й омекнаха. По страшен начин всичко си идваше на мястото. Това не беше сън.

— Да вървим! — дрезгаво заповяда тя.

Тръгнаха по коридора.

— Кажи ми, какво е станало според тебе?

— Шан ме повика веднага. И Саймън, и Сирай лежаха на пода в спалнята. Саймън беше по лице върху нея. А ножът беше забит до дръжката в гърдите й. Много кръв имаше. Като вдигнахме Саймън, видяхме разрез на гърлото му. Но слава на Майката Богиня, артерията не беше срязана.

Джан сякаш виждаше как Сирай я е оставила в своето легло, уверена, че напрегнатият акт я е изтощил и потопил в дълбок сън. Взела е нож и е отишла в спалнята на Саймън. Прерязала е гърлото на нейния спящ син, в обърканото си състояние е вярвала, че прави добро на Джан. Ужасеният Саймън се е събудил и… и какво? Приклещил е китката на Сирай, преди тя да удари пак, изтръгнал е ножа от ръката й и в сляпата си паника го е забил в сърцето й? Но откъде у него сила да направи такова нещо? Да, беше много едър за възрастта си, а Сирай беше съвсем отслабнала, но все пак това изглеждаше прекалено. А той беше толкова кротко малко момче. Не би могла да си представи такава реакция, даже ако по инстинкт е разбрал, че Сирай, която той обожаваше въпреки студенината й към него, се е опитала да го убие. Не, би трябвало да се е самоубила. Отвращението от собствената й постъпка я е сломило и тя е забила ножа в сърцето си. Пък и какво друго обяснение би могло да има?

Нямаше какво да се прави, засега ще трябва да остави настрана тези въпроси. В момента имаше по-важни неща, за които да се тревожи. Бяха стигнали до лазарета. Заемаше обширна площ и беше предназначен за обслужване на стотици спешни случаи едновременно. Имаше цели редици от медицински машини и легла за оздравяващите. Джан усети миризмата на носещите се във въздуха бактерии, създадени да нападат и унищожават който и да е вреден микроорганизъм. Видя Шан, който стоеше до една медицинска машина недалеч от изхода. Беше намръщен.

— Няма промяна, госпожо — каза й той.

Медицинската машина представляваше полупрозрачен пластмасов цилиндър, излизащите от него проводници и тръби потъваха в пода, и в ниския таван. Тя погледна вградения в цилиндъра екран. На него бяха изписани основните показатели за състоянието на Саймън. Тя сви вежди. Не можеше да разбере по-голямата част от информацията, но виждаше, че пулсът на Саймън е спаднал до 30 удара в минута, а температурата му бе ненормално ниска — около 30 градуса. Но ударите на сърцето му бяха равномерни и силни, а кръвното налягане — нормално. Тя се обърна и погледна въпросително Шан.

— Как го лекуват?

Шан се пресегна и натисна клавиш на пулта под екрана.

— Вижте… машината излекува разреза на шията му и му преля половин литър кръв. Инжектира му и обичайните антибактериални, антивирусни и антигъбични вещества. Засега предписа само това лечение.

Джан се замисли. Като че раните на Саймън са само повърхностни, но тогава защо са толкова ниски честотата на пулса и температурата?

— Но какво му е? В съзнание ли е? — неспокойно попита тя.

Вместо отговор Шан натисна друг клавиш под екрана. Появи се думата ДИАГНОЗА, а под нея текст: „Пациентът е в дълбока кома, причината е неизвестна. Енцефалограмите показват рязко спадане на мозъчната активност, но не се откриват никакви увреждания на мозъка. Обмяната на веществата като цяло е силно забавена, но състоянието на пациента не му причинява никакви вредни последствия. Следователно няма непосредствена опасност за здравето на пациента“.

Тя прочете два пъти диагнозата, която с нищо не намали объркването й. Погледна първо Шан, после Киш.

— Но що за диагноза е това? Защо проклетата машина не показва какво му е на Саймън?

Шан сви рамене безпомощно.

— Госпожо, машината не знае какво му е на Саймън. Според нея при него всичко е наред.

— Всичко му е наред, така ли? — горчиво каза Джан. — Той е в кома, студен е и мозъчната му дейност е почти незабележима, а тази тъпа машина ми разправя, че всичко му било наред! — Тя вдигна поглед към тавана. — Карл! На линия ли си? Слушаш ли?

— Да, Джан.

— Включи се в програмата на тази машина и ми кажи дали работи както трябва. Ако не, ще преместим Саймън в друга.

Карл отговори без забележима пауза:

— Няма отклонения нито в софтуера, нито в хардуера.

— Но как е възможно това? — настояваше Джан. — Саймън очевидно не е в нормално състояние!

Карл каза безстрастно:

— В границите на програмата на тази машина Саймън не е болен. Това, че тя не може да обясни състоянието му, не е признак за повреда.

Джан изръмжа и притисна с юмруци слепоочията си.

— Моят син е в безсъзнание. Той е в шок, ето каква е работата. В дълбок шок. Реакция към случилото се снощи…

— При него не се забелязват никакви симптоми на шок — неумолимо отбеляза Карл. — Нито пък се намира в кататонично състояние. Кататонията е остра форма на шизофрения и тогава медицинската машина лесно би забелязала биохимичните изменения в мозъка му. Повтарям, състоянието му е извън границите на възможностите на тази машина.

— Но как може да се случи това? — отчаяно викна тя.

— Не зная, Джан — каза Карл.

Струваше й се, че ще се пръсне от своята безпомощност.

— Искам да го видя! — извика тя. — Може ли?

— Да — отговори Карл. — Той не е свързан със системата за поддържане на живота. Можеш и да го изнесеш от машината. Но бих препоръчал това само за кратко. Би било разумно машината да следи и по-нататък основните показатели на състоянието му, в случай че се появи внезапна промяна.

— Да… да, прав си, разбира се — промърмори Джан. — Само за минутка, не повече.

Трябваше да почака малко, докато сензорите се отделят от тялото на Саймън, после кръглият капак се отвори със съскане и рамата с тялото на Саймън се плъзна навън. Момчето лежеше голо в меката люлка, която бе променила формата си според очертанията на тялото. Изглеждаше толкова уязвим и толкова малък. Но лицето му беше спокойно, сякаш само спеше.

— Саймън — въздъхна тя и сложи ръка на челото му. Кожата му й се стори твърде студена. — Саймън, аз съм… чуваш ли ме?

Продължи да му говори, след малко Карл напомни, че минутата е изтекла. Тя неохотно позволи на рамата да се прибере в машината. Постоя, без да отделя поглед от херметизирания капак и се обърна към Киш и Шан.

— Къде е Сирай?

Те се спогледаха и Киш показа следващата машина от редицата.

— Искам да видя и нея — каза Джан.

— Госпожо… не е нужно — каза Киш. — Ще се погрижим за тялото и.

— Искам да я видя! — твърдо повтори Джан. — Искам да се простя с нея.