Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Небесните господари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The War of the Sky Lords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Георги, Венцислав

Източник: http://www.bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

ВОЙНАТА НА НЕБЕСНИТЕ ГОСПОДАРИ. 1993. Изд. Вузев, София. Биб. Фантастика. Серия Небесните господари, №2. Фантастичен роман. Превод: от англ. Владимир ЗАРКОВ [War of The Sky Lords, John BROSNAN (1989)]. Художник: КАМО. Формат: 18 см. Офс. изд. Тираж: 15 000. Страници: 296. Цена: 19 лв. ISBN: 954-422-006-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. — Добавяне

Глава втора

Барон Шпанг влезе в тронната зала и небрежно се поклони на дук дьо Люсан.

— Сир, вашата съпруга настоява за аудиенция — съобщи той.

Дукът направи гримаса, която би трябвало да показва, че е захапал нещо мухлясало, и сви на руло картата, досегашен обект на вниманието му.

— Господи, не. Кажи й, че съм болен. Кажи й, че съм умрял. Измръзнах до смърт още преди час. — Той пристегна тежкото наметало около раменете си. — Това всъщност не е много далече от истината.

Температурата спадаше бързо и това щеше да продължава с навлизането на „Господаря Мордред“ все по на юг. Според главния техник нищо не можеше да се направи — всяка порцийка енергия им трябваше, за да поддържат горещ газа в секциите. Иначе в тези антарктически условия болнавият Небесен Господар не би могъл да се задържи на необходимата височина.

— Както и да е, какво иска тя?

Барон Шпанг пристъпи по-близо до трона.

— Казва, че нейни шпиони са разкрили заговор за бунт в сектора на свободните в Пилктаун.

— Тази жена — въздъхна дукът. — Все бунтове й се привиждат. Винаги си е била такава.

Баронът изглеждаше неспокоен.

— Сир, в този случай може би е по-добре да се вслушаме в предупреждението й. Моите агенти също докладват за силно напрежение в кораба. Хората не са никак доволни от тази експедиция. Включително и мнозина между благородниците, сир.

— Мислиш си, че не разбирам положението, приятелю Шпанг? Уверявам те, осъзнавам го до болка ясно. Но какво мога да направя? Нали знаеш, че нямам възможност да избирам.

— Да, сир. Аз зная, но другите — не.

— Е добре, скъпи ми бароне, едва ли мога да позволя всички да научат, че аз, царстващият монарх на „Господаря Мордред“, на практика съм отвлечен от онези четиримата луди. — Той махна с ръката в черна ръкавица към големия извит прозорец отляво. През него можеше да се види най-близкият от другите четири Небесни Господари — „Господарят Монтесума“. — Ако го направя, наистина ще трябва да се справяме с бунт.

— Зная това, сир. Но се страхувам, че опасността от бунт ще нараства, ако експедицията трае още дълго. Дажбите започват да намаляват и хората се плашат, че твърде много сме се отдалечили от подвластните ни земи. Пък и този все по-смразяващ студ никак не подобрява положението.

Дукът кимна.

— Но аз съм сигурен, че този налудничав лов скоро ще бъде прекратен. Онези глупаци ще разберат, че търсят нещо, което вече не съществува, ако изобщо някога е съществувало. И при тях би трябвало храната да е на свършване, а трябва да се изправят срещу все по-враждебно настроените си поданици. Само въпрос на време е.

— Да, сир. Несъмнено сте прав…

— Добре. Сега върви при жена ми и й кажи, че съм претоварен с държавнически задължения и ще отделя време за нейната аудиенция утре — ако имам време.

Барон Шпанг се поклони отново и излезе. Дукът се облегна на трона си и се замисли за своята жена, темата го потискаше. Защо не иска да го остави на спокойствие? Той щедро й бе отделил обширни покои, издръжка, имаше си лукса и своите любовници. Какво още искаше? Но той знаеше отговора на своя въпрос. Властта. Бе вкусила властта по време на брака си с покойния му брат и този вкус, веднъж усетен, никога и от никого не можеше да бъде забравен.

„Бедничкият ми брат“, каза си дьо Люсан. Само ако собствената му жажда за власт не го бе направила параноик. Жан бе започнал да си мисли, че той — Парис, заговорничи, за да го убие и да заеме мястото му на трона. Това бе смешно, разбира се. Парис въобще нямаше амбиции и беше безупречно щастлив от живота си на разпуснат плейбой, но когато му прошепнаха някой и друг слух за подозренията на брат му, той нямаше избор — трябваше да удари пръв, за да оцелее.

 

Щом се отърва от Жан, Парис се срещна с неговата съпруга, дукесата и й постави ултиматум. Или ще се съгласи да се омъжи за него и да се оттегли от публични появи, или също ще получи смъртоносна доза отрова. Бе приела първото предложение, но имаше още много да се желае за нейното така наречено „оттегляне“…

Зад двойните врати се чу мърморене на гласове. Някой говореше със стражите в преддверието. Не, някой спореше със стражите. Различи женски глас и се надяваше да не е на неговата съпруга.

Вратите се отвориха, но жената, която нахълта в тронната зала, не беше дукесата, а дъщеря му Андреа. Беше на двадесет и две години и притежаваше опустошаваща мъжките очи красота. За щастие приличаше повече на него, а не на майка си. Имаше неговата черна като въглен коса, котешки кафеникави очи, високи скули и гладка мургава кожа. Единственият й недостатък беше устата (наследство от майка й) — когато се ядосваше, тя се превръщаше в грозна безкръвна линия, а Андреа доста често се ядосваше. Например, сега…

— Татко, студено ми е — сърдито каза тя. — На всички ни е студено. Вече стана прекалено. Погледни, можеш да видиш дъха ми! — Тя дъхна силно, за да му покаже облачето мразовита пара.

— Като казваш „ние“, мило мое котенце, предполагам, че имаш предвид твоята пъстра група от разглезени аристократични копелета. Несъмнено те са настояли да дойдеш и да говориш с мен, въпреки, че ти е добре известна моята заповед да не бъда безпокоен.

Лицето й потъмня.

— Остави на мира моите приятели. Дойдох по своя воля. Това не може да продължава. С колкото и дрехи да се навличам, студът е непоносим.

Той погледна дебелата кожена наметка на раменете й. Тя наистина рядко обличаше нещо, което би скрило очертанията на нейното тяло и явно оплакването беше искрено, но не можеше с нищо да й помогне. Той се усмихна и каза:

— Мило мое котенце, след не много продължително време ще потеглим в обратна посока и ще се насочим към дома.

— И колко ще трае това „не много продължително“ време? — недоверчиво попита тя.

Той уклончиво сви рамене.

— Може би ден, най-много два.

— А защо не сложиш край на глупавата сделка, която си сключил с онези други Небесни Господари, каквато и да е — каза тя, като махна с ръка към прозореца, — и просто да заповядаш „Господарят Мордред“ да обърне още сега. Нека те да продължават смешното си търсене на съкровища или каквато там лудост ги е прихванала.

— Все още не е възможно, скъпа моя дъще — измърка той с предполагаемо най-убедителния си тон.

Обикновено това въздействаше на почти всеки, с изключение на неговата жена и дъщеря му. И сега не успя. Тя високомерно му хвърли гневен поглед.

— Скъпи ми татко — тя се подиграваше на неговото мъркане, — а защо, всъщност, не е възможно?

— Въпрос на чест. Дадох им моята дума.

Разбира се, истината беше съвсем друга. И ако се съди по изражението на Андреа, тя подозираше каква е.

Дукът раздразнено забеляза, че вратите пак се отвориха. Барон Шпанг се връщаше. Той се поклони първо на дука, после и на дъщеря му.

— Сир, трябва неотложно да ви предам съобщение — каза той с многозначителен поглед към Андреа.

Дукът каза:

— Можеш да си тръгваш, котенце.

— Нищо ли няма да направиш да спреш този студ? — попита тя.

— В момента нищо не мога да направя. Бъди търпелива.

— Щом е така — каза тя, гледайки го злобно, — аз имам намерение да направя нещо. Единственото решение е да си взема някой в леглото, за да ме топли. А ако стане по-студено, май ще ми трябват двама. — Тя се обърна към барон Шпанг. — Дали сте склонен да направите такава услуга на любимата дъщеря на вашия повелител?

Баронът й се усмихна несигурно, опитваше се да скрие изражението на лицето си в буйната червеникава брада. Дукът уморено се запита дали барон Шпанг вече не е правил подобни услуги. Въпреки усилията на монахините, въпреки побоищата и заплахите с адския огън, за да бъде създаден един образец на целомъдрието, Андреа бе успяла да загуби девствеността си, преди да навърши петнадесет години. Имаше твърде силни сексуални желания също като майка си и според доносите, ги задоволяваше при всяка появила се възможност. Той каза с усмивка:

— Бих могъл да ти предложа и по-добър начин да се стоплиш — публично бичуване пред твоята група блюдолизци. Може лесно да се уреди.

— Няма да посмееш! — изкрещя тя, но в очите й се мярна тревога.

— Напусни! — заповяда той с вдигната ръка.

Тя очевидно искаше да продължи спора, но размисли. Дари го с последен яростен поглед и величествено излезе от тронната зала. Дукът въздъхна.

— Истинско удоволствие е да си баща, а? — обърна се той към барон Шпанг.

Баронът дипломатично премълча.

— Е добре, какво е това неотложно съобщение? — попита дукът.

— Наблюдателите са записали сигнал от „Господаря Монтесума“. Настояват за вашето присъствие на височайша среща в „Меча на исляма“ точно в 16 часа.

— Пак ли височайша среща? — викна дукът, плашеха го последствията от тези събирания. — О, не! — погледна часовника на стената. — Това е след по-малко от два часа. — Той нервно сви юмруци. — Предполагам, че не бих могъл да отклоня поканата?

— Не бих ви съветвал да правите това, сир. При нашето положение би било неразумно.

— Зная — въздъхна дукът. — Проклятие… Направете каквото трябва, за да се подготвим. Разбира се, ти ще ме придружиш.

— Да, сир.

Дукът разсеяно погледна през прозореца.

— Проклятие! — промърмори пак.

 

Час и четвърт по-късно дук дьо Люсан с мъка се придвижваше по заградената с парапет пътека върху външния корпус на „Господаря Мордред“. Следван от барон Шпанг и двама от най-доверените си рицари, той вървеше към голям планер, припряно подготвян от техниците за изстрелване с парен катапулт. Бръснещият по огромното извито туловище на корпуса вятър беше и твърде силен, и много студен и на дука му се налагаше непрекъснато да се вкопчва в парапета, за да се задържи на крака. Макар че бе увил дебел шал около лицето си, той усещаше как студът се впива в бузите и овлажнява очите му. Стигна до планера и с облекчение бързо се покатери в кабината. Пилотът вече седеше пред стряскащо простите уреди за управление. Мъжът се обърна и склони глава пред дука.

— Сир, всичко е готово.

Докато се настаняваше на седалката и затягаше предпазния колан, дукът каза:

— Какви са условията за полет днес?

— Не най-добрите, сир — отговори пилотът. — Но няма причини за безпокойство.

— Не зная защо, но това не ми звучи утешително — промърмори дукът на барон Шпанг, който зае креслото до него.

Дукът мразеше летенето, въпреки че бе прекарал целия си живот във въздуха. Но той не мислеше за живота в „Господаря Мордред“ като „полет“; също като поданиците си, той смяташе гигантския въздушен кораб за нещо абсолютно устойчиво.

Един от слугите затвори вратичката, пилотът попита дали всички са затегнали коланите, после даде сигнал на дежурния техник да включи катапулта.

— Излитаме! — обяви той.

Дукът затвори очи. Усети се притиснат към облегалката, когато планерът беше запратен напред. Как мразеше този момент!

— Сир, във въздуха сме — прошепна баронът в ухото му.

Дукът погледна и видя бързо пропадащия надолу корпус на „Господаря Мордред“. Стомахът му подскочи, леко му прилоша. Пилотът наклони планера за завой, бореше се да набере необходимата височина, преди да започне дългото спускане към далечния „Меч на исляма“. Дукът пак затвори очи и се опита да си внуши, че е някъде на друго място.

Допреди девет седмици животът бе спокоен и без излишни усложнения. Е, поне сравнително. Вярно, пустошта правеше плашещи пробиви навътре в териториите, които му плащаха данък, а в поведението на земните обитатели се забелязваше все по-ясно груба дързост. А най-лошото бе, че движител номер шест най-накрая се повреди непоправимо. Техниците заявиха, че нищо не може да се направи — не смееха вече да измъкват части от все още работещите движители. А сега вече нищо не можеха да направят. И скапаният номер шест остави „Господаря Мордред“ само с четири едва-едва поддържани движители. Възможностите му да маневрира станаха твърде ограничени и можеше да достигне максимална скорост не повече от тридесет мили в час.

И затова, когато четирите неканени Небесни Господари нахлуха в небето над подвластните му територии преди седем седмици, „Господарят Мордред“ едва ли можеше да направи нещо, за да им убегне. Дукът бе очаквал неговият кораб да бъде нападнат от рояци воини с планери. Отдавна със страх мислеше, че Небесните Господари ще започнат да воюват помежду си както някога, преди много, много години. Пустошта все по-напористо изяждаше земи от подвластните им територии, а самите Небесни Господари изпадаха с всяка година във все по-бедствено техническо състояние, затова имаше основания да се предвижда, че ще започнат да грабят един от друг намаляващите технически запаси, останали от времето, когато Старата Наука е властвала в света. И самият той би се поблазнил да направи същото, ако положението на „Господаря Мордред“ не беше толкова лошо и сега във всеки въздушен дуел би се оказал по-слабият от противниците. Но с изненада видя, че един от нашествениците даде общоприетия сигнал за мирни намерения. И вместо ята налитащи планери, един-единствен се насочи към „Господаря Мордред“.

Освен пилота си, летателният апарат пренесе само невъоръжен пратеник. Доведоха го при дука и той му съобщи, че владетелите на четирите Небесни Господари искат да говорят с него за много важен проблем. Три от тях прелетели Атлантическия океан от Южна Америка. Срещнали „Меча на исляма“ над земите, наричани някога Алжир и убедили неговия владетел да се присъедини към тях. След това продължили на север и така стигнали до срещата с „Господаря Мордред“. Биха искали да помолят и него — дук дьо Люсан, да се присъедини към техния съюз, за да помогне в борбата с ужасната заплаха, идваща от северния континент на Америките. Когато дукът попита какво точно представлява тази заплаха, пратеникът не бе склонен да навлиза в подробности, само каза, че владетелите на другите Небесни Господари ще му обяснят всичко.

Неохотно и изпълнен с подозрения дукът се подложи на неизбежния полет с планер до „Господаря Монтесума“, където трябваше да стане срещата на владетелите. Там видя за първи път Ел Рашад от „Меча на исляма“, принц Каракас от „Господаря Монтесума“, господаря Масатан от „Господаря Масатан“ и господаря Торес от „Господаря Ометепек“. Никой от тях не му хареса, но най-много го тревожеше Ел Рашад. Мюсюлманинът показваше откровено, че не изпитва нищо освен презрение към един християнски Небесен Господар и само сериозната заплаха, пред която всички наравно бяха изправени, го е накарала дори да обмисли съюза с дука.

Тогава дук дьо Люсан научи какво всъщност ги заплашва, но отначало му беше трудно да повярва, подозираше останалите четирима владетели в някакъв коварен замисъл. Изглежда нов Небесен Господар се появил в небето над Северна Америка само преди две-три години, но те му били достатъчни, за да победи и завладее почти всички други Небесни Господари на континента. Според слуховете новият Небесен Господар бил под властта на една жена от Минерва и тя възнамерявала да наложи господството си над целия свят, като премахне владичеството на другите Небесни Господари.

Дукът бе попитал недоверчиво как е възможно нов Небесен Господар да се появи сякаш от нищото, да не би с магия? Отговорът го стресна, звучеше достатъчно правдоподобно. Поради причини, свързани с някаква забравена част от Старата Наука, някога Небесните Господари били създавани в орбита около Земята, това поне помнеше от уроците по история, чути през юношеството си. Според получените от Небесните Господари сведения, онази жена успяла някак да изпрати радиосигнал до орбиталния завод, където още се съхранявал единственият неизползван Небесен Господар. Заводът автоматично изпратил Небесния Господар, който слязъл към Земята, управляван от компютри. Тогава жената се качила в абсолютно новия Небесен Господар, пълен с изправни уреди от Старата Наука, и започнала своите нашествия.

Все още скептично настроен, дукът бе попитал как са узнали всичко това. Според отговора воини от два завладени Небесни Господари предпочели да скочат с парашути на земята, отколкото да живеят под властта на тази тайнствена жена. Тръгнали на юг и поне три отделни групи били прибрани от „Господаря Ометепек“, чиято подвластна територия обхващала северната част от някогашната Централна Америка. Историите, разказани от трите групи, съвпадали и господарят Торес приел, че са истина. Било очевидно, че той ще е следващият нападнат от новия Небесен Господар и решил да тръгне на юг, навлязъл първо в територията на „Господаря Монтесума“, после и на „Господаря Масатан“.

Дук дьо Люсан тогава изрази недоумението си, че тримата не са потърсили помощта на други Небесни Господари от Южна Америка, за да се насочат после на север и да победят онази жена и флотилията й просто с численото си превъзходство. Отговорът го смрази. Тя можела да управлява лазерната защитна система на своя Небесен Господар. „Но това е невъзможно!“, бе извикал той. Никой не можеше да се намеси в работата на лазерите. Те се задействаха само срещу неживи предмети, заплашващи сигурността на някой Небесен Господар, като ракети, снаряди или дори куршуми. Ако жената можеше да насочва лазерите на своя кораб накъдето си иска, последствията бяха… просто немислими!

Но владетелите на другите Небесни Господари настояваха, че това е истина. Как онази жена е направила невъзможното, те не знаеха, но имаха множество свидетелства на очевидци как лазерите на новия Небесен Господар били използвани не само срещу планери с хора, но и направо срещу друг Небесен Господар.

Изпаднал в шок, дукът бе попитал какво, по дяволите, биха могли да направят срещу такава заплаха. Положението изглеждаше съвсем безнадеждно. Рано или късно онази жена наистина ще наложи властта си на целия свят.

Другите владетели се съгласиха, че положението е крайно опасно и точно затова тримата от Централна и Южна Америка бяха решили да напуснат континента, вместо да чакат схватката с новия Небесен Господар. Засега тя като че искала да затвърди почти пълната си победа в северния континент, но те не се съмнявали, че все някога тя ще продължи на юг към техните територии. Затова прекосили Атлантика и сключили съюз с Ел Рашад, с надеждата да намерят отговор срещу заплахата сред Небесните Господари на Стария свят…

Но дукът никак не бе склонен да повярва на тази част от разказа. Трите Небесни Господари просто са избягали от континента си и беше сигурен, че не са имали никакво намерение да търсят „отговори“. Може би са искали да откраднат подвластни територии от северноафриканските и европейските Небесни Господари. Но за тяхно нещастие първият, с когото се сблъскали, бил „Мечът на исляма“. Несъмнено са предприели обща атака с планери и на много скъпа цена са открили, че Ел Рашад и неговите воини-фанатици ги превъзхождат като сила. След неизбежното голямо кръвопролитие сключили несигурно примирие и владетелите от Централна Америка са обяснили причината за своето нахлуване. А Ел Рашад им предложил една възможност да се справят с Небесната Жена…

На това дукът повярва. Ел Рашад бе казал, че притежава цяла колекция исторически записи още отпреди времето на Генетичните войни и в някои от тях се споменавало за огромна научноизследователска станция в крайбрежните води на Антарктика. Учените от кораба на Ел Рашад смятали, че ако станцията още съществува, в нея биха намерили истинско изобилие на знания от Старата Наука. Плановете на Ел Рашад бяха да открият станцията и да се споразумеят с морските хора да направят за тях оръжие за борба с Небесната жена или пък защита срещу нейните лазери.

А за навлизането си в неговата територия казаха, че се нуждаят от неговото, на дука, съдействие. Запасите им от храна наближавали опасния минимум, а Ел Рашад знаел, че подвластните на дука територии все още са сравнително плодородни въпреки натиска на пустошта около тях. В отплата за разрешението му да се снабдят с храна те биха му позволили да се присъедини към тяхната експедиция на юг.

Дук дьо Люсан бе изслушал последното предложение все по-объркан. Най-напред, неговите и без това неспокойни земни поданици едва ли биха се зарадвали на допълнителния данък. А идеята да тръгне с експедицията на Небесните Господари към Антарктика въобще не го привличаше. Звучеше му като нещо тъпо и опасно. Не вярваше и на обясненията им защо канят „Господаря Мордред“ да се присъедини. Знаеше, че биха могли просто да му отнемат териториите. Тогава защо бяха пощадили „Господаря Мордред“ и каква бе истинската причина за желанието им той да участва в търсенето на станцията? Каквито и да бяха отговорите, все едно — означаваха лоши предзнаменования и за него, и за хората му. Но знаеше, че не е в положение, позволяващо му да се противопостави на волята им. Ако не се съгласи доброволно с исканията им, бяха достатъчно силни да завладеят „Господаря Мордред“. Затова бе насилил лицето си с усмивка и бе казал: „Скъпи братя владетели, вие ми оказвате голяма чест. Изпълнен съм с радост от възможността да се присъединя към вашия съюз и съм сигурен, че общото ни начинание ще бъде успешно“. И в същото време тайно и отчаяно се чудеше как би могъл да им подложи крак. Преди да е станало твърде късно.