Джон Броснан
Войната на небесните господари (22)

Глава двадесет и първа

Един мъж се откъсна от бавно движещата се човешка колона и се втурна през хангара към Майлоу. На бегом измъкна изпод вехтата си дреха къс метален прът със заострен край. Нито един от роботите, подкарващи напред намусените хора, които стискаха жалки вързопчета, не последва мъжа. Нито пък двата паяка, които уж охраняваха Майлоу, помръднаха да го спрат.

— Махнете го! — кресна Майлоу, но паяците останаха неподвижни.

Мъжът беше вече само на няколко крачки. Виеше, очите му горяха от жаждата да убива. Другите хора спряха и загледаха сцената с нескрито удоволствие. Някои окуражаваха мъжа с викове.

— Спрете го! — пак извика Майлоу, но гласът му се прекърши. Опита се да отстъпи назад, но нямаше накъде…

Онзи наближаваше. Времето сякаш се забавяше, за да даде на Майлоу възможност да разгледа кръвясалото от ярост лице до последната подробност. Майлоу вдигна ръка да отбие удара на самоделното оръжие, но знаеше какво преимущество има огромният мъж. Майлоу знаеше, че ще трябва да умре. За втори път.

В най-последния миг един от паяците внезапно подскочи напред, едновременно с това протегна механична ръка с режещ инструмент накрая. Мъжът просто нямаше време да реагира. Налетя върху ръката и се наниза на нея. Връхлетя с такава сила, че ръката изскочи от гърба му. Простена и се сгърчи в последна конвулсия. Върхът на заострения прът беше само на няколко сантиметра от вдигнатата ръка на Майлоу. Погледът на умиращия мъж се кръстоса с неговия. Омразата още гореше в очите му. Опита се да хвърли оръжието си по Майлоу, но вече нямаше сили, металният прът се изтърколи на пода. Кървави мехури се пукаха по устата на мъжа, той се отпусна и главата му увисна надолу. Паякът дръпна ръката си и тялото падна.

— Уплаших ли те, а? — попита гласът на Ашли от паяка.

„Наистина успя, кучко!“, изръмжа Майлоу наум. Сърцето му сякаш препускаше. От тълпата се чуваха викове на страх и разочарование, неколцина мъже се опитаха да излязат от колоната, но този път роботите набързо ги избутаха обратно.

Самочувствието на Майлоу бързо се връщаше, той подвикна на хората:

— Хайде, размърдайте се! По-бързо се качвайте на платформата! Вашият нов дом ви очаква!

Роботите отново подкараха тълпата напред, една жена изпищя:

— Ти си убиец! Искаш да убиеш всички ни! Не можем да живеем долу! Ще умрем!

— Не винете мен, госпожо. Идеята не е моя — отвърна той! — Аз също завися от капризите на компютърните програми. И можете да се смятате за късметлии, защото първоначалният план беше да ви свалят в онази долина на пустошта. Под нас земята е чиста, а на няколко дни път пеш оттук има селища. Организирайте се и ги завладейте. За Бога, предостатъчно сте…

Но вътре в себе си беше убеден, че хората от различните Небесни Господари вместо да се обединят, за да оцелеят, скоро ще се вкопчат един в друг. Такава беше човешката същност.

Платформата се напълни. Един паяк дръпна вратата на мястото й и натежалата платформа се заспуска под корпуса. Майлоу знаеше, че същото става в другите товарни хангари на „Ароматния бриз“, както и в хангарите на другите Небесни Господари. С изключение на „Господаря Монкалм“. Случката го разтревожи сериозно. Програмата на Ашли, управляваща „Господаря Монкалм“, не се съгласи с намерението на Ашли номер едно да изхвърли всички хора от въздушните кораби. Ашли от „Монкалм“ искаше да запази населението на своя кораб и то точно поради причината, която Майлоу беше споменал на Първата Ашли — за нея те бяха източник на забавление. Двете Ашли дълго си крещяха по радиото в разгорещения си спор и Майлоу се уплаши, че би могъл да прерасне и във въздушна битка между Небесния Ангел и „Господаря Монкалм“, а това сигурно би довело до гибелта и на двата кораба. Но някак си убеди Ашли номер едно да се успокои и кризата премина. За съжаление — на косъм.

Лош признак. Твърде лош признак. Показваше продължаващото разпадане на всички програми Ашли. Последна от тях беше копирана онази в „Господаря Монкалм“. С какво настървение би я изтрил от биочиповете, но не виждаше как би могъл да направи това. И какво предстоеше да се случи? Дали няколкото Ашли ще се разпаднат като личности до пълна смърт? Той се надяваше да стане така. Тогава би могъл да общува направо с Карл. Но съществуваше опасността преди всички Ашли да се превърнат в безобидни електронни и химически схеми, да направят нещо фатално в лудостта на агонията си и да го завлекат след себе си в нищото…

Тези потискащи размишления внезапно прекъснаха, Майлоу забеляза познато лице в мрачната тълпа. Придружен от двата паяка, той отиде по-близо до хората. Спря на безопасно разстояние и подвикна:

— Здрасти, Бени! Помниш ли ме?

Мъжът учудено вдигна поглед, когато чу името си. Намръщи се срещу Майлоу.

— Ти познаваш ли ме? — попита той.

— О да, Бени, твърде добре те познавам. Някога работихме заедно. По-точно, аз си вършех работата, а ти ме надзираваше. Мен и другите роби. Стъклоходците. В „Господаря Панглот“. Между другото, как е някогашният гилдмайстор Баниън?

— Умря преди година — отговори Бени, очите му се присвиха. — Май не му понесе промяната и диетата. Но ти откъде си го познавал?

— Нали ти казах, откъдето познавам и тебе. Бях стъклоходец.

— Аз пък не те помня. И тогава ще да си бил доста малък за стъклоходец.

Майлоу се ухили и каза:

— Бени, това съм аз, Майлоу.

— Майлоу ли? Ти изобщо не си Майлоу, ами си някакъв сбър… е, хлапе де! Чух, че Майлоу го убили долу, на земята.

— Вярно, убиха го, но аз пак съм си Майлоу, поне донякъде. Аз съм негов… клонинг, това е доста близо до истината. Знаеш какво е клонинг, нали?

Очевидно Бени знаеше, защото започна да се паникьосва.

— Бени, даже и на тази възраст би трябвало да забелязваш приликата. — Той докосна своята почти оплешивяла глава. — А, виждам, започна да ти просветва пред очите. Чудничко си прекарвахме, нали, Бени? Помниш ли как преряза осигурителното въже на Джан?

Бени отстъпи крачка назад и преглътна конвулсивно.

— Исусе, този наистина е Майлоу!

— Не се страхувай, нищо лошо няма да ти сторя. Пък и ако не беше ти, никога нямаше да срещна Джан. Помниш ли деня, когато я доведе в кочината на робите и я даде на онзи нещастник Буцата?

— Ъхъ… Винаги ще го помня. Онази кучка ни докара всички беди. Още щом стъпи на борда… оттогава всичко се промени и тръгна на зле. Като си помисля само, че на косъм й се размина да я убия… да бях успял, всичко щеше да си бъде както преди.

— Но моля те, Бени, все пак говориш за моята майка — каза му Майлоу с усмивка.

— Майка ти ли?

— Майка ми. Да, Джан послужи за нещо като катализатор, но подозирам, че „Господарят Панглот“ и без това щеше да стигне до същия печален край. Гниенето беше започнало, преди Джан да се появи…

Подът се разтърси — вече празната товарна платформа се беше върнала на мястото си. Паяците започнаха да побутват наредените хора към отварящата се врата. Майлоу пак се усмихна на Бени.

— Е, трябва да тръгваш вече. Пожелавам ти късмет на земята.

Бени го изгледа и се затътри с останалите от колоната. Майлоу остана на мястото си, оглеждаше преминаващите край него хора. След минута каза:

— Ето една перспективна кандидатка.

— Коя точно? — обади се Ашли от паяка до него.

Майлоу посочи.

— Онази с дългата черна коса.

— Ха! Ами че тя е кльощава.

— Значи ще я охраним. Мога ли да я взема или не?

— Вземи я, какво пък!…

Паякът изтича напред, хвана здраво момичето за ръката и я издърпа от колоната. С изписан на лицето ужас момичето изпищя и изтърва вързопчето си. Зад нея двама души — жена и мъж, се опитаха да я последват, но другите паяци ги спряха.

— Ей! Къде я водиш? — кресна мъжът. — Пусни я!

Паякът вече беше довел момичето при Майлоу. Той я огледа набързо. Хубава кожа, дълги крака, но и съвсем малки гърди. Е, не можеше да очаква всички прелести събрани на едно място. Да, беше твърде слаба, но такова беше състоянието на повечето хора в корабите. От много отдавна храната им се отпускаше на оскъдни порции.

— Как се казваш! — попита я Майлоу.

Тя го гледаше уплашено. Изглеждаше на около шестнадесет години. Каза с треперещ глас:

— Тайра.

— Онези твоите родители ли са?

Тя погледна през рамо двойката, която упорито се опитваше да премине преградата от роботи, и кимна. Майлоу отиде при тях.

— Днес ви е щастлив ден — каза им той. — Реших да спася вашата дъщеря.

Те го гледаха неразбиращо.

— За какво говорите? — проплака жената. — Моля ви, пуснете я!

— Не чухте ли какво казах току що? Реших да я спася. Ще остане с мен горе. Не мислите ли, че това е за предпочитане пред доста съмнителната й съдба с вас на земята?

Двамата се спогледаха тревожно, мъжът каза:

— Тя ще дойде с нас. Ще приеме каквато съдба я очаква на земята, като нас. Заедно с нас!

Майлоу поклати глава.

— Не обсъждам въпроса с вас, само ви уведомявам. Тя остава с мен. Хайде, вземете си сбогом и се качвайте на платформата.

— Не! — извика жената и тръгна да заобикаля застаналия пред нея паяк. Той я бутна назад. — Защо? Защо ни я вземате?

— Мислех си, че това е от ясно по-ясно — каза Майлоу и се озъби хищно.

Те стреснато го загледаха.

— Но… но ти си само едно момче — каза жената.

— Да, засега, но аз доста бързо се развивам — увери я Майлоу и се разсмя. — А сега простете се с Тайра и тръгвайте.

Те пак се опитаха да минат през паяците, които този път ги сграбчиха и ги повлякоха. Мъжът и жената крещяха името на Тайра. Тайра също започна да крещи. Майлоу се върна при нея.

— Успокой се, Тайра — усмихнат каза Майлоу. — Всичко ще бъде наред. Когато ме опознаеш по-добре, ще признаеш, че съм много приятен човек. — Той заговори на Ашли. — Заведи я в хеликоптера. Връщам се в Небесния Ангел. Колкото по-рано се заема с превъзпитанието й, толкова по-добре.

 

Звярът беше започнал съществуването си като мъжки зародиш на африкански слон. Зародишът беше само на няколко часа, когато генинженер се зае с него и започна да променя неговата ДНК. Жената-генинженер работеше в съответствие със строго определените изисквания на своя работодател — милиардера Оливър Хътсън-младши. Хътсън с наслаждение пълнеше имението си с ужасни и твърде опасни създания, за да гъделичка нервите си и да забавлява приятелите си, когато се присъединяваха към него в ловните му експедиции. Беше решил, че точно това творение ще осъществи най-дивашката му идея до този момент… и най-опасната.

Генинженерката поработи цели две денонощия върху зародиша, после творението й беше сложено в изкуствена утроба, ускоряваща неимоверно съзряването му. След десет дни звярът се „роди“. Тежеше почти сто и петдесет килограма. Когато Хътсън-младши отиде да види създанието в клетката му, остана доволен. Даже в този незрял вид звярът впечатляваше. А когато достигнеше проектираното си тегло от четири тона, щеше да бъде невероятен! Докато гледаше как той напада, смазва и изяжда малко козле, Хътсън младши реши, че генинженерката заслужава премия.

 

Воините, от които сега се състоеше малката мърлява армия на Ел Рашад, не се чувстваха щастливи хора. Повечето още не можеха да се оправят след шока от гибелта на „Меча на исляма“. Бяха загубили това, което смятаха за свой дом. Имаше и нещо по-лошо — мнозина от тях бяха загубили жените, децата и роднините си. Всички бяха загубили приятели. А сега трябваше да се борят с потиснатите си души, за да си пробиват път през долината на пустошта, защото техният вожд искаше да си отмъсти на неверниците. И през денонощието, откакто напуснаха разрушения „Меч на исляма“, броят им намаля още. Разкъсаната колона няколко пъти бе нападната от същества, живеещи в пустошта. Няколко мъже бяха нападнати от самата пустош. Душаха ги гърчещи се пипала, които падаха върху тях отгоре, жилеха ги до смърт израстъци на гъбичките, лесно проникващи през дрехите им, или страховитите „камшични дървета“ ги нанизваха на тръните си, защото никой не можеше да ги различи в безкрайните им разновидности.

Вървящият в края на колоната Хазрат Ас-Авхан беше вторият от воините на Ел Рашад, който срещна най-ужасния звяр. А първата среща се падна на Масал Гашия. Той беше вече мъртъв, когато Авхан чу звуците зад гърба си. Той спря и се взря напрегнато в гъсто преплетените гъбички и гниещи дървета.

— Масал?… — предпазливо подвикна той.

Чуваше само звуците. Нещо много тежко вървеше към него през пустошта. Твърде тежко, за да се окаже, че е Масал. Той погледна през рамо към колоната, но пустошта сякаш беше погълнала вървящите пред него. Той се втурна да бяга.

— Ей! — крещеше. — Помощ! Спрете! Нещо ме преследва!

Чу се рязък пукот от прекършването на мъртво дърво. Хазрат погледна назад и запищя…

Гонеше го ръка. Просто ръка. И нищо друго. Ръка без тяло, но това тяло трябва да е било гигантско. Ръката беше висока над десет стъпки и поне петнадесет широка. Плътта й сивееше, набраздена от дълбоки гънки, а големите колкото поднос нокти бяха черни.

Хазрат изкрещя, опита се да бяга още по-бързо. Ръката се нахвърли върху него, сви се в юмрук и смазаният в огромните пръсти Хазрат успя да усети пращенето на ребрата си, преди кръвта му да бъде изсмукана.

Писъците му бяха накарали неколцина мъже от колоната да се върнат. Задъхани от ужас, те не можеха да повярват на очите си. Двама се завъртяха и избягаха с викове в пустошта, мислеха си, че ръката трябва да е въплъщение на някой кошмарен зъл дух.

Но другите решиха да се бият и въпреки стъписването насочиха пушките си към ръката и стреляха. Куршумите улучиха целта, само за да допълнят колекцията от други куршуми, остриета на стрели, върхове на копия, спрени от подобната на броня кожа.

Ръката се надигна на пръстите си, изоставяйки жалките останки на Хазрат, и се втурна напред като грамаден паяк. Още един воин на Ел Рашад падна смазан под тежестта й. Останалите видяха, че куршумите са безполезни, обърнаха се и побягнаха към колоната. Ръката уби още двама, а другите остави да избягат. Вече нямаше нужда да бърза. Върна се при тялото на Хазрат и пак го сграбчи. В гънките на огромната длан се появиха множество усти и започнаха жадно да поглъщат плътта и кръвта на Хазрат. Когато останаха само костите, ръката се премести при следващия убит воин. Наистина нямаше защо да бърза. Имаше толкова храна.

 

Джан се събуди и с изненада установи, че Робин още е жив. Започваше утрото на третия ден, откакто едноокото момиче го скопи. За свой късмет той изпадна в безсъзнание, преди да свърши тази касапница и оттогава се мяташе между полуунеса и забравата. На втория ден го обхвана треска и Ламон я предупреди, че може да умре до настъпването на нощта.

Ламон беше мъжът, когото наричаха също „главен техник“, но той тъжно й каза:

— Това сега няма смисъл — вече не мога да бъда главен техник на нищо. Затова наричай ме само Ламон.

Беше проявил съчувствие, макар и грубовато, след отвратителната случка — първо дезинфекцира раната на Робин, после й помогна и с превръзката. След това заедно с нея пренесе Робин на набързо направена носилка до най-долния етаж, както заповяда дукът. Джан се измъкна от своя спален чувал, протегна се и излезе пред магазина. Запаленият предната вечер малък огън беше угаснал. Трябваше да намери още материал за горене, но след като донесе вода на Робин. Тръгна към централния фонтан, където имаше устройство за събиране на вода — големи фунии от парашутна коприна, разпънати върху дървени рамки, за улавяне на дъждовната вода, която често падаше през дупката в покрива.

Вече се виждаха други запалени огньове из подобното на пещера пространство. Населението на огромния древен пазар бързо растеше. Групички оцелели хора идваха непрекъснато през последните два дена. Когато се оказваше, че не са от „Господаря Мордред“, а от някой друг свален Небесен Господар, войните на дука им отнемаха оръжията и ги пращаха на най-долния етаж. Застаналите на обиколната пътека стражи не им позволяваха да се качват нагоре.

Джан спря и изхълца. Между две големи купчини парчетии лежеше голото тяло на жена. Някой беше забил парче дърво в половите й органи. Джан се насили да отиде до тялото. Облекчено си пое дъх. Видя, че „трупът“ е на един от манекените, които беше срещнала първия ден. Главата му беше смазана от удар и вместо мозък се виждаха разноцветни проводници. Погледна парчето дърво, недоумяваше защо някой е решил да направи такова нещо. Озърна се нервно и продължи към фонтана.

До фонтана две жени пълнеха с вода пластмасови кутии. Гледаха с подозрение идващата Джан. Имаха широки лица и очи като цепки, напомняха й за японците от „Ароматния бриз“, но очевидно тези двете не бяха японки. Усмихна им се, но в отговор те само я изгледаха неприязнено и бързешком се отдалечиха, щом напълниха кутиите.

Когато напълни своите две манерки, тя бавно се запъти обратно към магазина, опитваше се да не мисли за бъдещето. И образите от миналото не й носеха утешение. Беше загубила почти всичко. И освен наистина значимите неща, липсваха й малките житейски радости. Например една баня. Майко Богиньо, как си мечтаеше да се изкъпе в баня! Кожата я сърбеше, а беше сигурна, че и миризмата й никак не е приятна. Робин направо вонеше. Тя погледна надолу към омърляната си туника. Нямаше вода да я изпере. А ако се появят още бегълци и дъждът спре, няма да стига дори водата за пиене.

Имаше някой в магазина. Мъж. Отблизо различи Ламон и се отпусна облекчено.

— Добро утро, Мелиса — поздрави я той и кимна към Робин. — Виждам, че не съм познал. Още стиска зъби.

— Да, душата му наистина е между зъбите — каза Джан. — И треската му отива на зле.

Тя коленичи до него и повдигна главата му. Робин изохка, клепачите му трепнаха, но не отвори очи. Тя допря манерката до устните му, с радост видя, че гълта водата, без да се дави.

— Страхувам се, че… раната му… се е възпалила въпреки моите нескопосани усилия — каза Ламон. — Днес сменяла ли си превръзката?

— Още не — отговори Джан. Опитваше се да отложи това до последния възможен момент. — И вече нямам с какво да го превържа. — Тя стана и изтупа прахта от туниката си. — Май ще е по-добре за него, ако умре, а? — Погледна Ламон в очите.

Той кимна.

— Може би за всички ни е по-добре да сме мъртви. Не вярвам още дълго да оцелеем в тази долина.

— А дукът има ли някакви определени планове?

— Ха! — възкликна Ламон. — През целия си живот дукът не е имал определен план в главата си. Доколкото знам, той просто възнамерява да си седи тук и да чака.

— Но какво чака?

— Уместен въпрос. Може би чака съдбата да се намеси и да го спаси. Или пък Бог.

— Скоро ще гладуваме. Моите запаси почти привършиха.

— А, поне за това дукът направи нещо смислено. На зазоряване изпрати ловци навън и не са щъкали насам-натам без полза. — Той побутна с крак сложена на пода торба. — Та като заговорихме за храна, донесох ти подарък.

Тя се наведе и погледна в торбата.

— Ъъх!

Вътре имаше мъртво животно. Приличаше на заек. Очите му бяха облещени, а на муцунката се виждаше кръв. Тя припряно остави торбата.

— Но това е храна — обидено каза Ламон.

— Аз съм вегетарианка — каза му тя. — Благодарна съм ти за жеста, но не мога да ям животното.

— Но той би могъл — Ламон посочи Робин. — Би могла да му приготвиш бульон. Току виж му помогнал.

Джан се намръщи. Ламон имаше право, но от мисълта да готви убитото животно й се гадеше. А колкото до кухненските принадлежности, разполагаше с тях в изобилие. Целият магазин беше пълен с тях.

— Предполагам, че си прав — неохотно каза тя. — Наистина ти благодаря.

— Знаеш ли, не си длъжна да стоиш тук — обади се Ламон.

— Ами, длъжна съм — отвърна тя. — Дукът така ми заповяда.

— Мога да го убедя да промени решението си спрямо тебе, но, разбира се, той ще трябва да остане тук.

— Не мога да го оставя.

— Не бих си и помислил това, но когато умре, едва ли ще имаш нещо против моето предложение.

— Предложение? — Тя го изгледа изпитателно.

Той пристъпи неловко.

— Ти си много… привлекателна, Мелиса.

— Разбирам — сериозно каза тя.

Някога друг мъж й беше направил подобно предложение и тя му отговори, както би направила всяка жена от Минерва, но това се случи отдавна. Тя се промени. Или пък беше загрубяла. Както и да е, сега оцеляването й значеше за нея повече от насаденото в Минерва разбиране за достойнство. И Ламон не приличаше на Майлоу.

— И аз те харесвам, Ламон. Когато и ако Робин умре, ще приема предложението ти.

Той се усмихна за миг и кимна.

— Доволен съм.

Пристъпи към нея, прегърна я и я целуна по устните. Тя се опита да отговори на целувката му, но не можа. Твърде остро усещаше присъствието на Робин. Почувства се ужасно. Продаваше се на друг мъж, а нейният любим умираше проснат в краката й. Ламон явно усети напрежението и я пусна. Отстъпи крачка-две и каза:

— Сега си отивам. Ще дойда вечерта да видя как е той.

— Добре. — каза тя. И добави: — Съжалявам, Ламон, но докато Робин е още жив, не мога да…

— Разбирам. Искаш ли преди да си тръгна, да ти помогна да сготвиш това животно?

Тя хвърли поглед на торбата и каза през зъби:

— Ако нямаш нищо против. Сигурно ще трябва да се науча как да правя това. Защо не сега.

 

В късния следобед тя се връщаше от фонтана с още вода. Изминалият ден беше твърде неприятен. След отвратителния касапски урок, преподаден й от Ламон, трябваше да мине време, за да се престраши и да се заеме с превръзката на Робин. И когато най-накрая махна старата превръзка, с отчаяние видя колко по-зле изглежда раната. Възпалението напредваше, между грубите шевове, направени от Ламон, се процеждаше жълтеникава гной. Не можеше да спре заразата. Джан чувстваше колко нищожни са усилията й, докато миеше раната с остатъците от мехлема от своята малка и вече изчерпана аптечка. После направи нова превръзка. Вече беше сигурна, че Робин ще умре през нощта.

Когато доближи магазина, пак забеляза вътре фигура на мъж. Уверена, че това е Ламон, тя влезе. Видя, че се е заблудила, но беше твърде късно. Двама мъже изскочиха зад гърба й. Беше попаднала в клопка.