Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Небесните господари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The War of the Sky Lords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Георги, Венцислав

Източник: http://www.bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

ВОЙНАТА НА НЕБЕСНИТЕ ГОСПОДАРИ. 1993. Изд. Вузев, София. Биб. Фантастика. Серия Небесните господари, №2. Фантастичен роман. Превод: от англ. Владимир ЗАРКОВ [War of The Sky Lords, John BROSNAN (1989)]. Художник: КАМО. Формат: 18 см. Офс. изд. Тираж: 15 000. Страници: 296. Цена: 19 лв. ISBN: 954-422-006-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. — Добавяне

Глава двадесет и втора

Мъжете от двете й страни я хванаха за ръцете. Третият дойде при нея. Държеше нож с дълго острие. И тримата имаха лица като на жените, които тя видя при фонтана по-рано през деня — с широки скули и тесни очи. Бяха ниски, по-ниски от нея, но яки и набити. Мъжът с ножа й крещеше нещо с пронизителен глас, но думите му не означаваха нищо за нея. Застана наблизо и я бодна с върха на ножа в ребрата точно под лявата гърда. Докато той викаше, Джан усети миризмата на дъха му, стори й се странно сладникава. Чудеше се защо е толкова разстроен и какво всъщност искат от нея. Бързо получи отговор на втория въпрос — мъжът хвана със свободната си ръка яката на нейната туника и я разпра до кръста. „Май доста внимание привличам напоследък“, каза си Джан, извика и се опита да се освободи. Мъжът с ножа се стараеше да доразкъса туниката й. Тя ядно заби коляно в слабините му. Той изтърва ножа и очевидно забрави желанието да я изнасили, вкопчен в смазаните си тестиси. Виеше от болка, коленете му се подгънаха.

Оказа се сравнително лесно да изтръгне ръцете си от хватката на стреснатите мъже. Тя светкавично се извъртя към единия и го удари с лакът по гръкляна, после се обърна към другия. Той беше извадил нож и се хвърли към нея. Тя отстъпи встрани, завъртя се и хвана в ключ протегнатата напред ръка. Натисна. Когато китката на мъжа изпращя, неговия вой се присъедини към виковете на приятеля му.

Джан заотстъпва назад и огледа тримата неуспели насилници. Първият се беше свил на топка, вторият с посиняло лице се люлееше на колене и длани, опитваше се да диша. Третият беше хванал станалата безполезна ръка и гледаше Джан с навъсено учудване. Тя вдигна ръка и посочи изхода.

— Вън! — заповяда им.

Човекът със счупената ръка не помръдна да излезе или да помогне на другите, само я гледаше. В този миг с ъгълчето на дясното око Джан долови неясно движение. Веднага се обърна. Някаква жена (Джан беше сигурна, че е една от онези двете при фонтана) налиташе към нея. Държеше с две ръце огромен тиган. Сигурно досега беше стояла скрита в задната част на магазина в очакване мъжете да си получат удоволствието.

Джан едва успя да се наведе, когато жената замахна тигана към главата й. Ръбът на тигана закачи слепоочието на Джан достатъчно силно, за да затанцуват пред очите й избухващи светлинки. Макар и зашеметена, Джан се оправи бързо. Пристъпи към жената, преди онази да възстанови равновесието си и я удари с юмрук по носа. Жената се заклати назад и за ужас на Джан се спъна в тялото на Робин, като се стовари върху него. Той се размърда и изохка. Но преди Джан да направи нещо за него, видя мъжа със счупената китка да вдига своя паднал нож със здравата ръка. Тези хора не се предаваха лесно. Тя изтича при падналата жена, вдигна тежкия тиган и се завъртя точно навреме, за да посрещне атаката. Отби удара с дъното на тигана и, докато мъжът се опитваше да я излъже, че ще удари отляво, за да забие после ножа в корема й отдолу, тя хвърли оръжието си в лицето му. Той се блъсна с гръб в един тезгях, от челото и носа му потече кръв. Тя се хвърли към него и счупи и другата му ръка. Облегна се на тезгяха, като дишаше тежко и чакаше да й се проясни пред очите.

— Ако това е пример как посрещате гостите си в Минерва, надявам се да не ни сполети същата участ.

Мъжки глас. Джан рязко изви глава. На входа се тълпяха хора. Джан се вцепени. Пред всички стоеше младият мъж, син на дука, когото за себе си Джан наричаше Черния принц. Зад него се виждаше неговата гадна едноока сестра. Тя се беше втренчила в Робин. А зад тях — петима войници с безучастни лица.

Беше я заговорил принцът. Джан го изгледа кисело и каза:

— Те ме нападнаха. Искаха да ме изнасилят.

Опита се да събере разкъсаните краища на туниката си, за да се покрие, но не можеше. Отказа се. Нека гледат.

— Предполагам, само мъжете са щели да участват — сухо каза принцът. Обърна се към войниците си. — Отървете ни от този боклук.

Четирима от тях се заеха да изнесат лежащите на пода нападатели. Петият остана до принца и принцесата, без да отмества поглед от Джан. Принцесата дойде по-близо до Робин и го загледа.

— Още е жив — безизразно каза тя.

— Едва диша! — отсече Джан. — Не смей да го докосваш. Достатъчно зло му причини.

Принцесата се обърна да погледне Джан.

— Знаеш ли, обичах го. Повече от всеки друг мъж, когото съм познавала.

— По доста любопитен начин проявяваш привързаността си — горчиво отбеляза Джан.

— Той ме използваше. Преструваше се, че ме обича. И през цялото време ми се е присмивал. Изобщо не е искал да остане с мен. Нито пък да бъде с „Господаря Мордред“. Само си е правил планове как да се присъедини към Небесната Жена, онази кучка Джан Дорвин, твоята мъртва господарка.

Джан не каза нищо. Принцесата застана пред нея, окото й сякаш поглъщаше Джан.

— А на тебе какъв ти е?

— Обичам го.

— И той, разбира се, също ти е казал, че те обича. И съм сигурна, че ти се е сторил съвсем искрен, както и на мен. В този момент беше ли ти го вкарал? — Тя се разсмя със съскане. — Момиче, като му направих това, аз и на тебе направих услуга.

— Нали ще ми простиш, ако не ти благодаря?

Принцесата я зашлеви по лицето. Макар че бузата на Джан изтръпна и светлинките пак заподскачаха пред погледа й, ударът не беше силен, по-скоро изразяваше презрение.

— Не ти препоръчвам да се държиш толкова нагло, особено ако имаш надежда да се присъединиш към нас горе.

— Горе ли? — попита Джан, нищо не разбираше.

— Нашият главен техник Ламон се застъпи за тебе пред баща ни. Иска да живее с тебе. Предполагам, че е получил твоето съгласие?

Джан схвана какво й говорят и каза:

— Да… да, така е. Но само когато Робин… когато Робин…

— Баща ни е готов да се отнесе сериозно към тази идея, защото Ламон му е симпатичен. Но аз и моят брат не сме много сигурни и затова слязохме при тебе тази вечер. И тази демонстрация на бойни умения ни показа, че ти наистина си опасна.

— Няма от какво да се страхувате. Няма да ви изколя всички до един, както си спите.

— Я да говорим направо! — обади се принцът. — Нямаме ти доверие. И ако баща ни се съгласи с молбата на Ламон, предупреждавам те — отблизо ще следим какво правиш! И щом ни дадеш и най-незначителния повод, все нещо ще измислим, за да те премахнем.

— Много съм ви благодарна за предуп… — започна Джан, но се запъна, щом чу стенанието на Робин.

Бързо коленичи до него. Очите му бяха отворени. Гледаше я в лицето, явно я позна. Зарадва се, но когато устните му се раздвижиха да произнесат името й, тя леко притисна пръстите си върху тях.

— Тихо… не се опитвай да говориш. Пази си силите.

Но той не се отказваше.

— Дж… ан… — Той шепнеше и Джан не вярваше принцът и принцесата да са чули. — Боли… така боли… — Гласът му укрепна. — Какво е станало с мен?

— По-добре не питай — Джан се усмихна криво. Очите му се разтвориха широко, когато забеляза и принцесата.

— Не помниш ли какво ти направих? — студено се осведоми тя.

— Я стига! — каза й Джан.

Робин смръщи вежди към принцесата.

— Андреа… и ти ли си тук? Ние да не сме в… „Господаря Мордред“?

— „Господарят Мордред“ вече не съществува и то заради тебе! — изсъска Андреа.

Но Робин очевидно не можеше да разбере за какво говори тя. Пак погледна Джан.

— Джан… — дрезгаво каза той. — Пръстенът… къде е онзи пръстен, който ти дадох?

Тя протегна ръката си, за да види той, че още носи пръстена. Усмихна се тъжно на Робин.

— Преди си мислех, че може и да е нещо повече от пръстен, но уви. Опитах, нищо не стана.

Робин с гримаса на крайно напрежение посегна към ръката й.

— Джан… пръстена… дай…

Някой внезапно я изправи на крака. Принцът я изгледа яростно.

— Нарече те Джан.

Тя кимна неохотно. Знаеше, че този път са чули как Робин произнася името й.

— Джан Дорвин… самата Небесна Жена! — възкликна принцесата.

— Е добре, татко ще бъде доволен, макар че горкият Ламон не се оказа късметлия — каза принцът. Обърна се към хората си. — Хванете я. Ще дойде с нас.

Двама войници я сграбчиха грубо, тя извика:

— Чакайте! Какво ще стане с Робин? Не можете да го оставите сам тук. Той ще умре!

— Ако толкова се притесняваш, да му прережа гърлото! — каза принцът и измъкна кинжала си от ножницата. Тя бързо поклати глава.

— Не… недей.

Принцът се усмихна и прибра кинжала.

— Правилно. Тази свиня трябва да умре бавно. Да вървим.

Дукът изненадано вдигна глава, когато влязоха в големия склад, избран от него за щаб и жилище. Лежеше изтегнат върху купчина парашутна коприна. Наблизо нещо къркореше в котле, окачено над малък огън. Дукът забеляза в какво състояние е туниката на Джан, повдигна вежда и се обърна към своите син и дъщеря:

— Я виж ти. Какви щуротии сте правили вие двамата с нея?

Принц Дарси каза на баща си коя е пленничката им. Дукът се надигна от ложето си и я изгледа с изумление.

— Добре, добре… Имах смътни подозрения, когато те видях за първи път, но ми се стори невероятно. Представях си Небесната Жена някак по-величествена.

— Какво смяташ да правиш с нея? — попита принцесата.

Дукът въздъхна.

— Ще я екзекутираме, разбира се. Макар че е жалко да се похабява такава красота. — Той се усмихна тъжно на Джан. — Знаеш ли, почти бях готов да се съглася с молбата на Ламон. Колко жалко!

Опитвайки се да прояви смелост, Джан каза рязко:

— Щом ще ме убивате, нека свършим с това по-бързо.

— И точно как ще я екзекутираш, татко? — попита принцът.

— Смятам, че смърт чрез обезглавяване е подходяща, ако вземем предвид обстоятелствата — каза дукът, като подръпваше брадичката си.

— Твърде бързо е — възрази принцесата.

— А ти какво би предложила, котенцето ми? — сухо се осведоми дукът. — Да я заровим до шията в мравуняк? Да я набучим на копие и бавничко да я опечем? Би трябвало да си припомниш, че не сме диваци. Като наш достоен противник тя заслужава и достойна смърт.

— Брей, какъв късмет извадих! — каза Джан.

Принцесата й хвърли бърз поглед и каза:

— Добре де, отсечете й главата, но си мисля, че така ще се отърве прекалено леко.

— Мила моя, виждам, че ти е присъща човечността, която притежаваше твоята непрежалима покойна майка — каза дукът. Обърна се към Джан: — Е, това е! Твърде нещастно стечение на обстоятелствата, но съм обвързан от нашите традиции. — Погледна разголените й гърди и добави: — Ако съдбата не ни беше направила врагове, бих се радвал да те опозная по-отблизо.

— Сигурна съм, че щеше да ви хареса — каза му Джан.

— Ах, какво да се прави?… Изведете я навън и изпълнете тази злощастна необходимост. Но първо се уверете, че брадвата наистина е остра.

Джан усети как омекват коленете й, когато я подкараха навън. Маската на смелост, с която прикриваше страха си, започна да се пропуква. Никак не харесваше идеята да й отсекат главата. Естествено, не би й харесвала никаква друга форма на екзекуция, но обезглавяването беше на първите места в списъка на най-нежеланите преживявания. Какво й предстоеше да усети? И колко щеше да продължи? Представяше си най-лошото… ами ако дори за миг остане в съзнание, когато й отсекат главата? Повръщаше й се.

Пред склада се натъкнаха на Ламон, който първо много се учуди, че я среща на това място, после изведнъж се разтревожи. Джан си позволи за малко искрица надежда, но осъзна, че той не би могъл да й помогне.

— Какво става тук? — настоя за отговор Ламон, препречил пътя на войниците.

— Отстранете се, господине! Тази жена трябва да бъде екзекутирана. По заповед на дука.

— Екзекутирана? Но защо? Не разбирам… какво е престъплението й? — закрещя Ламон.

— Престъплението й — каза принцът, който заедно със сестра си беше последвал групичката войници, — се състои в това, че обектът на твоите желания се оказа не друга, а Джан Дорвин, самата Небесна Жена.

Ламон изглеждаше смаян. Попита Джан:

— Вярно ли е това?

— Уви, виновна съм. Съжалявам, Ламон… Аз не… — тя млъкна. Откъм изхода се чуваха изстрели.

Доста време измина, докато някой помръдне, внезапно принцът викна:

— Бързо навън!

Петимата войници като един се втурнаха нагоре по пътеката.

— Какво е това?

Беше дукът. Появи се от склада, препасваше колана със сабята си. Арбалетът на Джан висеше на рамото му.

— Нападение, естествено! — отсече синът му. — И ако съдим по звуците, доста голямо.

— По-добре сами да видим какво става — с нежелание каза дукът. Стрелна с поглед Джан. — А с нея какво ще правим?

— Аз ще я охранявам! — каза Ламон.

— Не, аз ще я охранявам! — каза принцеса Андреа. Измъкна камата си от колана и се усмихна на Джан.

 

През целия си живот Ел Рашад беше се страхувал само от Аллах. До този ден. Сега се страхуваше от Аллах и от чудовището, което го преследваше. Чудовището, което погълна две трети от неговата армийка и сега трополеше тежко зад гърба му, смазвайки опитващите се да избягат воини. Това изчадие на сатаната преследваше него, Ел Рашад беше сигурен в това.

Най-после бяха стигнали до равна, открита местност след кошмарното катерене през пустошта с тази гад зад себе си. Ел Рашад видя неколцина мъже, застанали пред входа на сградата. Видя и облачетата дим пред цевите на пушките им, чу свистенето на куршумите край главата си, далечния трясък на изстрелите… и не се поколеба дори за частица от секундата. Какво означаваха куршумите в сравнение с онова нещо, което ги гонеше?

— Напред! — кресна той на хората си.

Но и техният ужас не се нуждаеше от подобни заповеди. Да се вкопчат в смъртна схватка с хора беше толкова приятно…

Облечените в черно воини се носеха като накъсана вълна през древния паркинг. Някои падаха, улучени от куршуми, но вълната не спираше напора си. Хората на дука заотстъпваха, без да спират стрелбата. Накрая видяха, че няма надежда да удържат позицията, обърнаха се и побягнаха навътре.

В коридора имаше набързо нахвърляна барикада и войниците на дука се прикриха зад нея, към тях се присъединяваха подкрепления от вътрешността на сградата. Виещите воини на Ел Рашад нахлуха във входа…

 

Дукът и неговият син на бегом приближаваха коридора, когато видяха остатъците от малобройните си войници да изскачат от него, преследвани от размахващи криви саби фигури в черно. Двамата мъже се заковаха на място.

— Тези са с Ел Рашад! — задъха се дукът. Отведнъж се усети съвсем слаб.

— Заради онзи проклет планер, който ни проследи — каза принцът. — Сигурно са успели да се върнат и да съобщят…

В този миг дукът видя самия Ел Рашад — лесно го разпозна по орловия нос и острите черти на лицето. Ел Рашад се обърна към него и дукът видя на лицето му нещо, което никога преди не бе успял да открие — непреодолим ужас.

Ел Рашад се огледа през рамо и тръгна към дука и сина му. И извитата му сабя, и робата му бяха опръскани с кръв. Дукът припряно свали арбалета от рамото си, принцът хвана здраво своята сабя…

— Чакайте! — извика Ел Рашад. — Спрете! Не бива повече да се сражаваме помежду си… зад нас идва по-страшна заплаха. Нека се обединим, за да се преборим с нея!

— Що за номер ни готви? — промърмори принцът, но дукът видя същия страх по лицата на всички воини на Ел Рашад.

— Хора от „Господаря Мордред“, спрете битката! — извика дукът на своите оцелели войници. Те се подчиниха, но с почуда и объркване.

— Ръката на Сатаната ни преследва! — извика Ел Рашад, сочейки входа. — Трябва някак да я унищожим! Запалете огън, който да я погълне!…

Дукът реши, че Ел Рашад трябва да е мръднал, макар че не се съмняваше в думите му — явно някакво твърде опасно същество приближаваше. Но да го нарича Ръка на Сатаната беше малко прекалено. „Този суеверен тъпак!“, тихичко изсъска дукът. Сигурно беше някое от онези гигантски влечуги, които Дарси е видял от планера си.

— Успокойте се! — каза на Ел Рашад. — Всички заедно имаме достатъчно оръжия, за да се справим с всякаква твар. Но идеята ви да запалим огън е добра. Ще натрупаме в коридора всичко, което може да гори и може би този звяр ще се уплаши от самите пламъци. Колко близо зад вас беше съществото?…

Въпросът му незабавно получи отговор — един от воините на Ел Рашад изхвърча със страшна сила от коридора. Прелетя с писъци над главите на останалите и се преби върху пътеката. Надигна се ропот, хората в черно се опитаха да се отдалечат колкото могат по-бързо от коридора. По пътеката се затъркаля плетеница от падащи едно върху друго тела. От коридора се чуваше шум от рушене — нещо разхвърляше барикадата, после равномерни тежки стъпки. Дукът усети треперенето на пода под краката си.

И се появи онова.

— Исусе Христе! — прошепна дукът. — Но това е ръка!

Обзет от първобитен страх, той се завъртя и побягна, изпускайки арбалета. Принц Дарси вече го беше изпреварил. А зад него пъхтеше Ел Рашад…

 

Отгоре вече нищо не се чуваше, но от това не ставаше ясно какво се е случило. Джан се надяваше това да е признак, че нападателите, които и да са те, са помели дука и хората му. Не се надяваше това да увеличи особено много шансовете й за оцеляване, но поне щеше да се отърве от опасността след малко да я обезглавят.

— Какво ли става там? — промърмори сякаш на себе си принцесата.

Тя стоеше зад гърба на Джан, опряла върха на камата в ребрата до сърцето й.

Подпрян на парапета с мрачно изражение, Ламон просто сви рамене. Не беше продумал, откакто дукът и принцът тръгнаха към входа. Джан безцелно си играеше с пръстена на Робин, натискаше постоянно камъка. Опитваше се да разбере защо Робин толкова силно си го искаше. Беше посегнал да го вземе, настояваше. Защо ли? Този пръстен нищо не правеше. Не за нея…

Не, не за нея!

Внезапно хрумналата й мисъл я накара да се напрегне, принцесата я бодна с острието.

— Внимавай какво правиш! — предупреди тя Джан, но в този момент тя самата подскочи, отгоре отново се чу шум от битка. Изстрели, писъци… после стрелбата спря, отекваха само писъците.

Джан смръщи вежди. Мъжете горе не крещяха от болка, виковете им бяха предизвикани от ужас. По пътеката затрополяха бягащи крака. Усети, че принцесата разсея вниманието си и нападна. Сграбчи китката й, изви я силно и с удоволствие чу писъка от болка и падането на камата върху пода. Ламон се хвърли към нея, но тя запрати принцесата срещу него. И двамата тежко се стовариха на пътеката.

Джан се втурна надолу. Ако този път беше познала, тя и Робин разполагаха с начин да се измъкнат от това гадно място.