Джон Броснан
Войната на небесните господари (12)

Глава единадесета

Тя беше мъртва. Дишаше и усещаше своето тяло, но нямаше чувства. Всичките й чувства бяха замръзнали. Отвори очи. Виждаше тавана на лазарета. Усети, че лежи на маса за процедури. Нямаше дрехи. Докато мислеше за това, някой я покри с болничен чаршаф. Грижливи ръце я подкрепиха да седне. Беше Киш. И Шан стоеше наблизо. Лицата и на двамата бяха угрижени. Тя си спомни. Усещаше сянката на предишната болка, но болката не беше истинска. Чувствата й бяха като отделени със стена от нея. Заключени в друга стая, откъдето не можеха да я наранят. Каквото и да й беше инжектирала медицинската машина, то действаше силно. Можеше студено да огледа случилото се преди припадъка. Саймън, който изведнъж твърди, че е клонинг на Майлоу… Раната от това оставаше някъде в другата стая, но не където беше тя…

— Колко време мина? — попита тя Киш.

— Почти час — каза й Киш. — Като припаднахте, сложихме ви в медицинска машина. Тя била наситила сливиците и останалата част от вашата лимбична система с особени постсинаптични инхибитори. Действието им изключвало мозъчната кора от лимбичната система, за да ви предпази от тежкия шок, който преживяхте. Но това състояние било преходно, скоро ще заспите дълбоко.

Джан кимна.

— Къде е той? Искам да го видя.

— Госпожо, това май няма да е разумно — каза Киш.

— Искам да го видя — твърдо повтори тя.

Киш погледна Шан, който излезе от лазарета. Докато чакаха, Джан облече една болнична роба.

Киш каза:

— Лошо стана с онзи Небесен Господар, дето го преследвахме.

— Така ли? — безучастно попита тя.

— Изпратиха планери срещу нас. Ашли ги свали.

— Предполагам, че е нямало какво друго да направи.

— Но това не е всичко. Небесният Господар пак не даде сигнал, че се предава и Ашли стреля с лазер направо по корпуса. Трябва да е улучила газова секция, пълна с водород… пък може и целият кораб да е бил пълен с водород, като гледах колко бързо изгоря.

Значи се започваше. Първата проява на открито неподчинение от Ашли. Колко странно беше, че новината не събуди никакво чувство на страх у нея. „Май е много добре да ти изолират лимбичната система от мозъчната кора, горчиво си каза тя. Отдавна трябваше да го направя.“

— Има ли оцелели?

— Малко са. Прибра ги един от другите кораби. Цялата флотилия търси и досега, но едва ли ще намерят още някой.

В този момент Шан се върна със Саймън. В онази отделена, заключена стая чувствата на Джан започнаха да горят, но вратата беше здрава, тя можеше да го гледа с безразличие. Наистина бе пораснал, докато е лежал в машината. Сега, когато го виждаше облечен, можеше да определи колко по-голям е станал. Дрехите вече му бяха малки и изглеждаше по-скоро на шест години, а не на четири. Забеляза и че той вече не се движи като Саймън. Походката, стойката, положението на главата — всичко беше друго. И напомняше за Майлоу.

— Искам си сина! — спокойно каза тя. — Искам да се върне Саймън!

В очите му се мярна уплаха.

— Невъзможно е! Няма го.

— И къде е?

— Ами ако говорим в метафизичен смисъл, нямам представа. Но зная твърдо, че тук, във физическия свят, той не съществува вече. Докато в моя мозък, който е бил негов, е протичало синаптичното преструктуриране, Саймън е бил… изтрит, нещо такова. Някои от неговите спомени и чувства, още като че ли плуват през мен, но с времето ще избледнеят.

Тя внимателно обмисли думите му, без да слуша писъците в заключената стая. Саймън беше мъртъв.

Саймън… не, Майлоу припряно каза:

— Виж какво, зная, че това беше ужасен удар за тебе, но и за мен не е по-леко. Събуждам се и се намирам в тяло на дете. Не трябваше да стане по този начин… и без друго не е моя вината.

— Но ти си Майлоу, нали?

— Е да, в известен смисъл.

— И си ме заплодил със себе си, през онази нощ в пустошта…

— Казах ти, това не си го спомням, но да… аз… не, Майлоу очевидно го е направил.

— Защо? — тихо попита Джан.

— Аз съм му застрахователната полица — каза й той, — аз и останалите „присадки“. За да увелича шансовете си за оцеляване. Името на голямата игра е „оцеляване“, Джан, винаги съм ти казвал това. Но Майлоу, тоест аз, заплождах жена със своя присадка, само когато трябваше да напусна някое място. Така че има един Майлоу в орбиталната станция Белведере и може би още едно мое „аз“ в колонията на Марс. Не исках да живея твърде близо до някое друго „аз“ — не ми трябваше конкуренция. И защо той… аз съм те заплодил, нямам представа. Доколкото си спомням, нямах такива планове.

— Доста превъзбуден беше онази нощ — безизразно каза тя. — Ако вярно си представям нещата, загубил си самообладание.

Той се усмихна несигурно.

— Възможно е, като се имат предвид моите чувства към тебе. Но аз не трябваше да съм тук и сега. Програмирането е процесът да не започва преди тялото да се е развило напълно.

Джан вече усещаше смазваща умора. Опита за последен път, преди да се прости с надеждата.

— Няма ли начин Саймън да се върне… не може ли спомените и личността му някак да бъдат отделени от тебе?

— Няма начин да бъде върнат, Джан — каза й Майлоу. — Съжалявам, но трябва да го смяташ за мъртвец.

Джан се отпусна върху масата. Докато потъваше в съня, слушаше риданията в заключената стая.

 

Джан се събуди и отново беше едно цяло. Позволи на мъката по Саймън да я обхване и заплака. Плака дълго; когато се успокои и изтри очите си, Киш стоеше до нея с чаша в ръка. Тя седна с усещането за силна жажда и с благодарност пое чашата от него.

— Как се чувствате, госпожо? — попита той.

Тя изпи студената вода и каза:

— Ако преценим всичко накуп, не много зле.

Тялото й наистина се беше освежило. Но душата си усещаше като пребита. Огледа се. Лежеше в собствената си спалня.

— За колко време се бях отнесла?

— Два дена, госпожо. Един от тях — в медицинската машина.

Тя върна чашата на Киш.

— И какво правеше „той“, докато аз спях?

— Саймън?…

— Не го наричай с това име! — сряза го тя. — Саймън е мъртъв. Наричай го с истинското му име… Майлоу.

— Да, госпожо. Ъ-ъ, Майлоу шеташе навсякъде, задаваше въпроси. Скоро изчерпа нашите доста ограничени знания. Сега през повечето време си приказва с Карл… и с Ашли.

— Хич не ми харесва това! — промърмори тя.

— Какво ще правите с него? — попита я Киш. — Ние си мислехме, че е най-добре да го прехвърлим в друг кораб.

— Може би… Не знам. Ще трябва да помисля.

Проблемът какво да прави с него я объркваше. Да, Саймън умря, но тялото на нейния обожаван син беше живо. И кой знае, каквото и да приказва Майлоу, може би има надежда…

Не, не бива да се залъгва с такива мисли. Така само ще се изтезава. Тя вдигна поглед към тавана.

— Ашли, искам да говоря с тебе.

Отговори й Карл.

— Ашли казва, че е твърде заета и няма да говори с тебе сега. Ще ти се обади по-късно.

— Твърде заета! — възкликна тя. — Дрън-дрън! Кажи й, че искам да говоря с нея веднага.

— Тя пак отказа.

— Майко Богиньо! — промърмори Джан. — Само ако имаше начин да бъде изключена от системата.

— Знаеш, че това е невъзможно.

Тя се обърна към вратата и стомахът й подскочи. Саймън… Майлоу стоеше там. Беше пораснал още от последния път, когато го видя. Отдавна познатата нагла усмивка се беше появила на лицето му.

— Махай се! — слабо каза тя. — Още не мога да те гледам. Не съм готова…

Но той въпреки това влезе в стаята. Ходеше като Майлоу. Ужасяващо комично беше — Майлоу в тялото на шестгодишното момче. В тялото на нейния син. Застана до леглото и скръсти тънките си ръце. Тя усещаше колко по-самоуверен е сега.

— По-добре ще е сега да се отърсиш от това, отколкото някога — каза й той. — Освен това, имаме доста неща да обсъдим.

— Нищо не ми идва на ум.

— Например, твоето бъдеще, Джан. Признавам, впечатлен съм от всичко, което сама си направила след моята… смърт. Да достигнеш „Скайтауър“ и да успееш да изпратиш сигнала за слизането на Небесния Ангел от орбиталния завод е наистина забележително за едно момиче, което не беше нищо повече от изостанала дивачка, когато я срещнах за първи път.

— Нали ще ми простиш, че не ти благодаря за комплиментите? — кисело каза тя.

— Но както научавам, оттогава — продължи той, — не си постигнала особени успехи. А сега вече си в беда. Много ти подхожда, Джан — тръгнала си да спасяваш свят, на който му е минало времето за спасение. И колко време още си мислиш, че ще удържиш твоята малка империйка? Имаш пет Небесни Господари, пълни с хора, на които им е писнало от тебе, а нямаш как и да задържиш влиянието си върху земните общности, които си освободила. Напълно зависиш от онези твои програми, а както добре знаеш — той понижи гласа си, — на Ашли не бива да се разчита много. Но няма как да я изолираш от Карл. Унищожиш ли я, прости се и с Карл.

— Нищо им няма на моите планове — възрази тя. — Ще се осъществяват. Само че ще трябва повече време, отколкото очаквах.

— Време, което нямаш. Ашли — всички Ашли — са на границата на лудостта. Една от тях, две, може би три, един ден ще се разбунтуват срещу тебе. Не се държиш с тях както трябва. Отпусни им юздите, позволи им да разрушат някой град или нещо подобно. И зарежи великата си идея за освобождаване на света и унищожаване на пустошта.

— Нямам нужда от твоите извратени съвети, Майлоу — каза му тя с погнуса. — Изчезвай! — Тя се обърна към Киш. — Киш, изведи го оттук! Незабавно!

Киш застана зад Майлоу и сложи ръце на раменете му.

— Хайде… чу какво каза госпожата.

Майлоу леко изви дребното си тяло и заби лакът под гръдния кош на Киш, който изръмжа от болка и изненада и отлетя назад. Падна на пода и се сви на топка с вкопчени в стомаха си ръце, бореше се за глътка въздух. Майлоу се усмихна на Джан.

— Не ги бива вашите мъже от Минерва за тази работа, нали? Сърди се за това на своите прародители — каза Майлоу, докато се настаняваше на леглото.

Джан отвратено се дръпна настрани. Киш не спираше да стене на пода.

— Преминах през не една промяна, докато бях в кома — продължи Майлоу. — Разбира се, никога няма да стана силен или бърз като първоначалния Майлоу, дори когато завърши развитието ми. Той се погрижи за това. За всеки случай, ако срещнеше някой от нас. Искаше да владее положението. Не мога да го обвинявам за това… или по-скоро, да се сърдя на себе си.

Джан стана от леглото и отиде при Киш. Помогна му да седне. Лицето му беше твърде бледо, той още дишаше трудно.

— Няма ти нищо — каза му тя. — Само ти изкара въздуха, това е!

Тя го подкрепи да стигне до един стол и да се отпусне в него. Обърна се с лице към Майлоу. Той се хилеше като пакостлив демон. Тя видя, че докато е помагала на Киш, робата й се е смъкнала и е открила лявата й гърда. Майлоу се беше вторачил в нея. Пригади й се, тя бързо загърна робата.

— Забавно е — каза Майлоу. — Страшно е забавно да те възприемам през половите жлези, ако мога така да се изразя, на едно шестгодишно момченце. Спомените за желание към тебе се наслагват върху твърде недоразвити сексуални нужди. И в същото време, за да станат нещата още по-интересни, все още имам някакво смътно усещане за тебе като моя обожаема майчица…

Прилошаваше й, изкрещя:

— Млъквай!

— Не се тревожи, няма да достигна пубертета по-рано от шест месеца и ако се съди по сегашните темпове на развитие, ще минат поне девет месеца, преди да се оформя окончателно. О, открих защо е започнала трансформацията, преди определената за това възраст… виновна е твоята любимка от морския комплекс.

— Сирай… — вяло каза тя.

— Да, тя се е опитала да ме убие. Нападението й е включило механизъм за самосъхранение, който твърде рано е започнал целия процес и освен това го ускорява.

— Значи ти си убил Сирай.

В нея се надигаше неудържим гняв. Той сви крехките си рамене.

— Нали ти казвам, било е несъзнателна реакция на самозащита. Тъпата кучка сама си е виновна.

— Махай се! — каза му тя с нисък леден глас. — Махай се веднага!

Той стана от леглото.

— Като се поуспокоиш, пак ще говорим. Ще измислим как да те измъкнем от този хаос, в който те е оплел твоят месиански комплекс.

Той безгрижно излезе от стаята. Джан изчака малко и каза:

— Карл?

— Да, Джан?

— Веднага изпрати един обслужващ робот. Не, нека бъдат два робота. Искам да намерят Майлоу… и искам да го убият!

— Да, Джан.