Джон Броснан
Войната на небесните господари (2)

Глава първа

От външния корпус се чу приглушен, но силен звук на стържене. Нещо, при това нещо голямо, се опитваше да проникне в убежището. Рин се зачуди какво ли би могло да бъде. Главоного? Или необичайно голям морски червей? Силата на звука нарастваше и Рин се намръщи. Но седящият пред него Елои не обръщаше внимание на шума. На лицето му си стоеше неизбежната мечтателна усмивка, широко отворените кафяви очи бяха доволни и сякаш гледаха навътре. Елоят седеше с кръстосани крака на възглавница и беше гол. Макар че отдавна бе свикнал да вижда Елоите без дрехи, погледът на Рин все се насочваше към гладката кожа на слабините му. Не за първи път завидя на Елоите за Тяхната безполовост. А днес това чувство беше особено силно.

Стърженето се чу отново. Сега Рин беше сигурен, че причината е някое главоного. Лесно можеше да си представи как твърдата човка напразно се опитва да пробие дупка във външния корпус. Блазнеше го желанието да излезе навън с играчката и да убие съществото, но искаше и да продължи разговора с Елоя, докато все още имаше шанс. Толкова рядко успяваше да задържи вниманието на някой от тях за по-продължително време.

— Пел — отново подхвана той, — ако продължавате да ме задържате тук още дълго, ще полудея. На двадесет години съм. А това означава, че има голяма вероятност да живея още поне сто и осемдесет години. Но аз няма да издържа тук дори две седмици.

Елоят на име Пел опита да погледне тъжно Рин, но това въобще не му се удаде. Не можеше да скрие постоянното си чудесно самочувствие и леко развеселеното задоволство. Никой измежду Елоите не можеше. Пел каза с шепнещия си глас:

— Нали знаеш, че не си длъжен да стоиш тук, в убежището. Имаш Играчката. Тя ти дава свободата да се рееш из дълбините, да летиш, да стигнеш континента и да скиташ там, където си искаш…

— Където няма нищо, освен сняг, лед, още сняг, пингвини и множество дребни останки от рудници. Имам нужда да отида някъде, където има други хора. Хора като мен!

— И ние, и твоите обучаващи програми ти казахме какво има в света отвъд. След Генетичните войни той стана ужасно, опасно място. Тук си в много по-голяма безопасност, Рин…

Гласът на Пел замря. Една от движещите се форми, висящи под тавана, привлече вниманието му. Пел й се усмихна щастливо.

Рин знаеше, че губи връзката. Повиши глас:

— Аз желая да поема този риск! Не ми е мястото тук, Пел! И ти, и другите Елои знаете това. Имам нужда от хора като мен. Искам да бъда с жени от моя вид!

Ето, върна се към обичайната тема, знаеше си, че така ще стане. Пел още дълго се взираше в движението над него, преди да премести погледа си към Рин.

— Разбираме твоите нужди, Рин, и те съжаляваме за тях. Бихме искали да те модифицираме, но Етническата програма забранява това, нали знаеш.

— Съжалявате ме, а? — присмя му се Рин. — Вие Елоите не изпитвате нито съжаление, нито каквото и да било друго чувство към някое живо същество, освен към себе си и ти добре го знаеш.

Пел леко сви своите по детски крехки рамене и му се усмихна. Рин искаше да го удари, но би било само загуба на време. Два пъти преди беше удрял Елои и макар че Етическата програма го порица и наказа, самите Елои не започнаха да се отнасят по-зле към него. Не можеш да нараниш или да причиниш безпокойство на същества, които са неспособни да усетят нито болка, нито страдание. Насила се успокои.

— Просто ме пуснете, Пел. Върнете ми свободата.

— Знаеш, че не можем да направим това. Не можем да си позволим такъв риск.

Още един Елои влезе в стаята. Този беше облякъл обичайната туника. Седна до Пел — неразличим негов близнак. Ако сам не кажеше на Рин кой е, той не би могъл да го различи измежду останалите Елои. Новодошлият се усмихна лениво и склони глава на рамото на Пел.

— Изглежда нещастен — каза той за Рин.

— Да, той е нещастен — саркастично потвърди Рин. — Той страшно силно иска да се махне от това подводно убежище за скопени любители на лотоси.

Двамата Елои го изгледаха безизразно. Пел каза:

— Съществуването на това убежище много отдавна е било забравено в останките от външния свят. Ако ти дадем свобода, ти неизбежно ще разкажеш каквото знаеш за нас и за Шангри Ла.

— Кълна се, че няма да направя това — каза Рин.

— Може би не по свое желание, но ако попаднеш в ръцете на някой Небесен Господар… твърде неприятни методи… — Гласът на Елоя пак замря, явно се опитваше да си припомни какво означава думата „неприятен“. — Да, неприятни методи — сънливо продължи Пел, — ще бъдат използвани, за да изтръгнат от тебе информацията откъде идваш.

— Но нали ще имам Играчката. Ако срещна някой Небесен Господар, ще мога да направя каквото си искам с него.

— Машините се повреждат — каза другият Елои с лека прозявка. — А тогава ще бъдеш безпомощен.

Рин усещаше как го вцепенява познатото отчаяние. Всеки опит да разговаря с Елоите винаги завършваше така. По-лесно му беше да говори с програмите, макар и да знаеше, че техните привидно човешки разсъждения и изображения са пълна лъжа. Още по-зле усилваше безнадеждността знанието, че дори и отделени от него с емоционална пропаст, създадена от самите тях, Елоите все пак си оставаха човешки същества.

— Самотен съм! — изкрещя той на двамата Елои.

Те все така го гледаха с вбесяващо празните си погледи. Накрая Пел каза:

— Имаш твоите холографски приятели, филмите си, книги…

— Уморих се да приказвам с електронни призраци на хора, които дори никога не са съществували. Колко пъти съм чел всяка книга, записана на касета, а филмите вече знам наизуст.

Някой от първоначално обитаващите убежището учени очевидно е бил страстен любител на киното от двадесети и началото на двадесет и първи век, и взел със себе си доста филми от онова време, записани на касети. Всъщност Рин наистина харесваше много от тях, а любимият му беше „Приключенията на Робин Худ“ от 1938 година, но даже и това би заменил срещу възможността да се измъкне навън, сред широкия свят.

— Това е положението — ще полудея, ако още стоя тук като в капан сред Антарктика.

Но двамата Елои вече не го слушаха. Седяха с допрени глави, очите им бяха отворени, но не виждаха нищо — бяха се оттеглили сред своята вечна нирвана. Рин изруга тихо, скочи и ядно излезе от стаята. Ако имаше врата, щеше да я затръшне. Слезе с асансьор до най-долния етаж на убежището. Подобен на паяк обслужващ механизъм припряно се дръпна от пътя му, когато той бързо изскочи от асансьора и тръгна по коридора, водещ към дока, в който лежеше Играчката.

Играчката представляваше тридесет стъпки матовосив метал с формата на издължена водна капка. Рин спря пред люка, разположен в средата на Играчката и произнесе единствената кодова дума, която го отваряше. Вмъкна се вътре. Вътрешната врата вече се разтваряше, за да го пропусне в кабината. Докато се настаняваше в креслото, почувства познатата сигурност — сигурността на утробата, в която никога не е бил.

Даде необходимите заповеди и водата нахлу в дока. Усети как Играчката свободно се вдигна над своето гнездо. Когато налягането в дока се изравни с външното, вътрешният и външният му люк се отвориха. Играчката потегли напред, премина първо защитния корпус, а после и външния.

Водата навън беше абсолютно черна. Рин се взря в акустичния екран, търсеше съществото, което бе чул при нападението му срещу корпуса. Екранът превръщаше във видими образи сигналите от акустичните скенери, но макар че наоколо имаше всякакви морски обитатели, не се виждаше нищо достатъчно голямо, за да е причинило онзи шум. Рин каза:

— Направи обиколка на убежището. Бавно.

— Добре, Рин — отвърна програмата на Играчката.

Имаше женски глас. Мек и съблазнителен, но и създаден да вдъхва увереност на Рин. Докато Играчката пъплеше около огромното кълбо на убежището, Рин раздвояваше вниманието си между акустичните и визуалните екрани. Но последните не можеха да му покажат кой знае какво, въпреки голямата мощност на прожекторите, слънчевите лъчи не проникваха на повече от четиридесет стъпки в която и да е посока. Започваше да мисли дали обектът на неговия лов не се е махнал от околността, когато акустичният екран показа нещо, бързо приближаващо отзад. След миг Играчката се разтресе силно от сблъсъка с тежко тяло. Рин увисна в предпазните колани на креслото и се разсмя.

— Аз поемам управлението — съобщи той на Играчката.

Извади малка пластмасова вложка от пулта за управление.

— Не те съветвам да правиш това — отвърна Играчката.

Рин не й обърна внимание и постави вложката в дупчицата точно зад дясното си ухо. Така се включваше направо в системата за управление. Незабавно сетивната му система се разшири като с взрив извън кабината на Играчката, самият той беше вече Играчката…

Можеше да усети натиска на пипалата върху неговия корпус, не беше болка — сензорите на Играчката бяха с твърде ниска чувствителност, за да предадат друго, освен натиска и грубостта на смукалата по вътрешните страни на двете дълги хватателни пипала на главоногото. Една от камерите на Рин бе насочена точно срещу едно от огромните очи на главоногото.

Диаметърът му беше повече от три стъпки, от погледа му стомахът на Рин се сви в студен страх. Сякаш се вглеждаше в окото на някакъв разгневен бог…

Рин се отърси от благоговейния ужас и надделя обичайното му отвращение към тези същества. Човката на главоногото хапеше безсмислено корпуса на Играчката, а той насочи един от свободните движители към най-близката част на огромното, но меко тяло. Повиши температурата на водната струя до сто и деветдесет градуса. Главоногото веднага пусна Играчката и се отдръпна, като остави мастилен облак след себе си. Но разсейващият се облак не можеше да скрие уплашеното главоного от акустичните скенери. Рин го последва. Зареди малък снаряд в едно от предните устройства за подводна стрелба. Последва газова експлозия. Снарядът се стрелна през водата. Рин изчака да се забие дълбоко в тялото на съществото и излъчи сигнала за взривяване. Главоногото се пръсна. Акустичният скенер показваше разлетелите се извън тъмния облак парчета от тялото и пипалата, които още мърдаха конвулсивно.

Изведнъж на Рин му се пригади и той махна вложката от врата си. И отново се озова в уютната утроба на кабината.

— Издигаме се към повърхността — каза на Играчката.

Машината послушно се насочи нагоре, докато се оказа само на петдесетина стъпки от неравното дъно на ледената покривка, после бързо измина няколко мили до най-близкото място в открито море. С удар на струите от водните движители Играчката се изтласка над водата. Незабавно се включи електромагнитната система за движение във въздуха. С дълбоко монотонно бръмчене Играчката се издигна до височина хиляда стъпки и изравни полета си.

— Накъде? — обърна се програмата към Рин.

— Ами продължавай направо — той махна към далечния хоризонт. — С максимална скорост.

Той меко потъна в креслото си, докато Играчката се ускоряваше. Скоро машината се движеше с 2500 мили в час. Рин гледаше носещото се под него море и се наслаждаваше на усещането за бързина. Но в един момент Играчката каза неизбежното:

— Наближаваме границата на разрешената територия, Рин. След тридесет секунди ще променя посоката на полета.

— Продължавай в същата посока — нареди той, макар да знаеше, че е безполезно.

— Не мога да наруша заложените в мен заповеди, сър. Знаете това. Променям курса… сега.

Играчката започна широк плавен завой. Рин стисна юмруци, горещи сълзи запълниха очите му. Винаги беше едно и също, но той все се опитваше, като муха, блъскаща се отново и отново в невидимото стъкло на прозореца.

— Сега накъде, Рин? — съчувствено попита Играчката.

— Не ми пука. Накъдето и да е — Рин разсеяно гледаше екраните, а Играчката летеше, после каза: — Не, искам да се потопим. Намери ми нещо за убиване…

Часове наред Рин използваше Играчката за унищожаване на главоноги — още седем, но не толкова големи като първата си жертва. Гигантските главоноги отдавна се бяха заселили в крайбрежните води на Антарктика. Според обучаващите програми по естествена история видът се наричаше Architeuthis и предпочиташе живота в студена вода, защото в по-топла кръвообращението му не се справяше със снабдяването с кислород. Но И други, по-малки видове главоноги вече преобладаваха в антарктическите морета, заедно с големите червеи и други отпадъчни продукти от Генетичните войни. Възможностите на местната хранителна верига бързо намаляваха и Рин се чудеше какво ще стане, когато бъдат изразходвани.

Рин се умори от своето неравностойно преследване и заповяда на Играчката да се върне в убежището. От дока Рин отиде направо в жилището си, махна дрехите и за дълго остана под душа. Винаги, след като задоволеше желанието си да убива главоноги, се връщаше с твърде силното усещане, че се е въргалял в слуз…

След душа той навлече дълга роба и отиде в хола. Отпусна се на широкия кръгъл диван и каза:

— Искам да се видя с Дейвин.

— Разбира се — отвърна безтелесен глас.

Изневиделица един мъж се появи пред Рин. Изглеждаше на възраст между тридесет и четиридесет години, в черната му брада се забелязваха и бели косъмчета, беше облечен в черна роба. Ухили се на Рин.

— Как сме днес, момчето ми? — попита той.

— Както винаги — вяло каза Рин. — Имам нужда да поговорим.

— Нали затова съм тук — каза Дейвин. Той махна към най-близкия стол. — Може ли?

Рин кимна, продължавайки играта. Дейвин не беше нищо, освен триизмерно изображение и не се нуждаеше от столове.

— Та какъв ти е проблемът? — попита Дейвин, щом „седна“.

Рин му разказа безплодния си разговор с Елоите. Когато свърши, Дейвин въздъхна и каза:

— Наистина ли си толкова изненадан от резултата? И преди си водил подобни спорове с Елоите. Защо си очаквал, че може да са се променили?

— Не те, а аз. Аз се промених. По-възрастен съм. И скоро ще рухна.

— Рин, даже ако убедиш Елоите да те пуснат, Централната програма никога няма да позволи това.

— Но Елоите имат власт да променят Централната програма — каза Рин.

— Да, на теория, но те толкова отдавна изцяло са поверили грижите за живота си на Централната програма, че веднага ще отхвърлят всяка идея за промяна, даже ако си спомнят как да я направят.

Рин изпсува и каза:

— Но всичко това е страшно глупаво. Няма никаква причина да ме задържат тук. Даже не знаем има ли оцелял досега поне един Небесен Господар! Най-малкото стотина години нито един от тях не е бил забелязан да преминава над Антарктика. Може би всички хора в тях са измрели от епидемии. Не знаем какво става в света и това е още една причина да отида и да проуча положението.

— Рин, знаеш, че няма да си позволят този риск.

— Ако не ме пуснат, май ще направя нещо, за което ще съжаляват.

— За самоубийство ли говориш?

— Да — призна Рин, въпреки че съвсем не беше толкова отчаян.

Дейвин му се усмихна снизходително.

— Това не би било много разумна постъпка, нали? Пък и познаваш Елоите. Твърде много очакваш от тях, ако смяташ, че ще жалят дори и миг за смъртта ти. Тъгата вече не съществува в техния емоционален речник.

Рин въздъхна.

— Знам… знам…

За кой ли път осъзнаваше колко е абсурдно да обсъжда емоционалните си проблеми с машина. Като малък напълно вярваше в привидната човечност на изображенията, въпреки тяхната безтелесност. Особено Дейвин, с неговото съчувствие, със симпатията и мъдростта си, изглеждаше истински човек в очите на Рин и изцяло му заместваше бащата. Едва през пубертета си Рин започна да забелязва нещо объркващо в изображенията. Не можеше да налучка причината за съмненията си. Връщайки се назад, предположи, че и тогава подсъзнателно е отбелязал някои повторения в реакциите им. Беше питал Дейвин защо така възприема него и другите изображения, но Дейвин беше пробутал празни приказки как навлизал в пубертета и как се отразявал върху чувствата му.

Научи истината, когато навърши петнадесет. Един ден, без да го предупредят, пред него в учебната зала изникна съвсем ново изображение. То имаше формата на строга млада жена, облечена в дълга сива роба. Русата й коса беше дръпната назад в стегнат кок, който подчертаваше суровостта на лицето с високи скули, почти излъчващи жестокост. Тя му се представи с името Фибъс и му каза, че е достигнал възрастта, когато трябва да научи някои истини. Тя щяла да го обучава за работа с компютри и да му разкрие същността на машинния интелект…

Бе израснал с внимателно внушеното му впечатление, че изображенията представят записаните личности и физически образи на отдавна живели хора. Но това не беше вярно. Всички изображения, включително и нейното, бяха изкуствено създадени от компютри. И макар че компютрите притежаваха „интелект“, това не беше човешки интелект. Оказа се, че поведението на изображенията, наподобяващо човешкото — умението да съпреживяват, шегите, съчувствието — е само измама. Машинният интелект просто представяше пародии на човешки личности.

Рин се стъписа от това разкритие, но не се изненада особено силно. Явно бе подозирал каква е истината на някакво подсъзнателно равнище. Фибъс продължи с обясненията си как е била преценена необходимостта той да бъде заблуждаван, за да не се нарушава психическото му развитие, защото, естествено, не би могъл да установи никаква емоционална връзка с Елоите. Но вече бил пораснал достатъчно, за да възприеме истината. Освен това било важно за него да разбере задълбочено компютрите и машинния интелект, за да работи с тях.

Сега, пет години по-късно, той вече знаеше много неща за компютърните технологии, но същността на машинния интелект все така не му беше по силите. Доколкото можеше да схване, програмите имаха съзнание, но тяхното възприемане на действителността беше напълно различно от човешкото. Самите системи съдържаха много органични материали в биочиповете си, но те бяха без изключение синтетични и нямаха нищо общо с формите на живот, създадени от еволюцията. Нямаха чувства; нито пък естествените стимули, характерни за всички по-висши животински видове — липсваше им дори основният инстинкт за самосъхранение. Не разполагаха и дори с подобие на свободна воля. Бяха под пълния контрол на командите, вплетени в самото им съществуване — командите, които им даваха възможност почти съвършено да се преструват на човешки същества.

Напоследък, когато говореше с тях, често размишляваше какви ли процеси протичат в тези програми. Дали когато Дейвин се смееше на някоя негова шега, някъде някой скучаещ и отчаян център на съзнание не е завладян изцяло от желанието да се освободи от вградените команди, за да свърши с измъченото си съществуване и да прегърне мечтаната забрава? И преди всичко — с какво право учените са създали мислещи машини, чудеше се Рин.

Същите мисли се мяркаха в ума му, докато слушаше Дейвин да му казва, че трябва да бъде търпелив и може би някой ден Елоите и Централната програма ще намалят ограниченията върху свободата му. Рин пак въздъхна. И това бе чувал много пъти преди.

— Дейвин — каза внезапно, — щастлив ли си?

Дейвин се усмихна.

— Ти знаеш какво представлявам. Най-общо казано, за мен „щастие“ е безсмислен термин. Но в определен смисъл аз съм „щастлив“ да ти служа, Рин, защото за това съм програмиран.

— Да, разбира се — каза Рин, недоволен от отговора. Както винаги — махна с ръка. — Можеш да си вървиш, Дейвин. Обратно, там, откъдето идваш, където и да е то…

Дейвин стана, кимна и каза:

— Рин, надявам се, че можах да ти помогна. Довиждане. До следващия път… — И изчезна.

Рин за дълго остана загледан в гладката стена и почти неохотно промърмори:

— Прати ми Лайза.

— Да, Рин — обади се безплътният глас. Това беше гласът на Централната програма.

Появи се момиче. Беше в костюм на райета, не му липсваше нито един цвят от дъгата — сигурно е бил модерен преди четиристотин и петдесет години. Беше русокоса, а устните й бяха боядисани в синьо — цвета на очите й. Усмихна се неопределено някъде към Рин и каза весело:

— Здрасти, казвам се Лайза и съм тук за твое удоволствие! — Вече разкопчаваше бавно сакото си…

Това бе другата промяна след петнадесетия му рожден ден — разполагаше с еротични програми. Пет. За разлика от другите програми, тези бяха стари и примитивни, Рин не се съмняваше, че в тях не се мярка нищо подобно на съзнание. Макар че можеха да се приспособяват към поведението му, те не надхвърляха кой знае колко обикновените записи. Рин често се чудеше кой от Елоите е притежавал тези програми някога, когато е бил нормален човек.

Рин гледаше как момичето се съблича и с въздишка разкопча робата си. Каза й да дойде по-наблизо. Тя се подчини и протегна безплътната си ръка към него…

Когато нещата стигнаха до своя обичаен незадоволителен завършек, той каза на момичето да си върви и помоли Централната програма отново да му прожектира „Приключенията на Робин Худ“.

 

Седмица по-късно. Играчката летеше само на двайсетина стъпки над водата. Отчаянието на Рин се беше попритъпило, в момента беше само потиснат и вял. Трябваше му време, за да разбере предупреждението на Играчката.

— Какво? — оживено каза той. — Я повтори!

— Казах, че предлагам промяна на курса. Пред нас се забелязват навлезли в територията ни летателни апарати.

Вълнението направо го раздруса. Той се приведе напред, втренчил поглед в радарния екран. Пет големи тела, подредени в разтеглена колона, се виждаха ясно на екрана. Не бяха на повече от десет мили.

— Намали скоростта и ми дай увеличено изображение! — заповяда той.

Когато погледна монитора, подсвирна от изумление. Приличаха на буреносни облаци, увиснали над хоризонта. Изглеждаха огромни и застрашителни.

Небесни Господари. По дяволите, цяла флотилия Небесни Господари!